Джоузеф Файндър
Московският клуб (3) (Къртица 3)

2

Ню Йорк

Внушителната къща с червена тухлена зидария беше разположена на тиха уличка в горната част на Ийст Сайд и от двете страни бе оградена с дървета. Чарли Стоун се изкачи по стъпалата. Макар че наближаваше пет часа следобед, все още бе слънчево и отвсякъде се процеждаше приятната кехлибарена светлина на есенния нюйоркски ден. Чарли влезе в просторното мраморно фоайе и натисна единствения звънец. Докато проверяваха самоличността му, той пристъпваше от крак на крак. Камерата бе дискретно монтирана на една от стените. Сложните разпоредби за охрана винаги бяха дразнили Стоун, докато един ден не видя при какви условия работят в Лангли — евтини сиви мокети и безкрайни коридори — само дето не падна на колене да запее „Осанна“.

Фондация „Парнас“ бе получила името си от някой шегаджия в ЦРУ, несъмнено запленен от древногръцката митология. Това бе онзи отдел на ЦРУ, който бе натоварен с анализа на най-поверителните разузнавателни сведения. По ред причини и най-вече поради убеждението на един от предишните шефове на ЦРУ, че то не трябва да е изцяло съсредоточено в Лангли, Вирджиния, „Парнас“ бе разположена в елегантна пететажна къща на Източна 66 улица в Ню Йорк, която беше подложена на специална реконструкция, с цел да се избегне евентуално електронно или микровълново подслушване.

Програмата разполагаше с изключителни фондове. Беше създадена по времето на Уилям Колби, след като Сенатската комисия по разузнаването разцепи ЦРУ през 70-те години. Колби признаваше, че в ЦРУ трябва да се привлекат специалисти, които да спомогнат за синтезирането на разузнавателната работа, което открай време беше слабото място на ЦРУ. По времето на Колби за основаването на „Парнас“ бяха отпуснати няколко милиона долара, които при Уилям Кейси и впоследствие при Уилям Уебстър нараснаха до неколкостотин милиона. Там се ползуваха услугите само на около двадесет и пет блестящи умове, на които се заплащаше невероятно добре, за да могат да се занимават само с разузнаване от най-високо ниво. Едни работеха с Пекин, други — с Латинска Америка, трети — с НАТО.

Стоун работеше със Съветския съюз. Неведнъж тази дисциплина му се бе струвала толкова научна, колкото и гледането на кафе. Ръководителят на програмата Сол Ансбах обичаше да нарича Стоун „гений“, но в себе си. Чарли съзнаваше, че преувеличава. Не беше гений, просто обичаше мозайките, обичаше да подрежда късчетата сведения, които явно не съвпадаха, и да се взира в тях, докато не открие липсващото парченце.

Освен това несъмнено беше добър. Също както бейзболните звезди усещат бухалката, така и Стоун интуитивно усещаше какво става в Кремъл, което в крайна сметка представляваше най-неразгадаемата тайна.

Именно Стоун през 1984 г. предсказа възхода в Политбюро на малко известния дотогава Михаил С. Горбачов, докато почти всички от американското разузнаване бяха заложили на по-възрастни и утвърдени кандидати. И легендарната АП №121 (инициалите означаваха „аналитична прогноза“), която Стоун написа, бе документът, който му донесе признанието на онези четири-пет човека, които следяха работата му.

Веднъж, в една бележка под линия на свой доклад, Стоун съвсем небрежно подхвърли идеята, че когато президентът се срещне с Горбачов, би трябвало да прояви дори физически удоволствието от срещата, да се стреми към показност както Леонид Брежнев. Стоун беше убеден, че този жест ще завладее Горбачов, който беше далеч по̀ „западняшки“ тип (и следователно по-резервиран) от предшествениците си. И Стоун със задоволство видя как Рейгън преметна ръка през раменете на Горбачов на Червения площад. Може да беше и тривиално, но в тези малки жестове се раждаше международната дипломация.

Когато рухна Берлинската стена, всички в ЦРУ бяха смаяни, дори Стоун. Но той наистина го бе предвидил по сигналите от Москва, които бе разшифровал, по разговорите между Горбачов и източногерманците, които ЦРУ бе уловило. Нямаше почти нищо сигурно, но имаше много догадки. Тази прогноза затвърди репутацията му на един от най-добрите служители.

Но той притежаваше и нещо повече от обикновен инстинкт. Изискваше се и черна работа. От Москва пристигаха какви ли не слухове; така че трябваше добре да се прецени и претегли източникът и информацията. Освен това имаше някои несъществени сигнали, дребни детайли.

Ето, вчера сутринта например. Един от членовете на Политбюро беше дал интервю за френския вестник „Монд“, в което се правеше намек, че някой от секретарите на партията може да бъде свален от поста си, което означаваше, че ще бъде издигнат друг, по-верен привърженик на „твърдата линия“, много по-силно антиамерикански настроен. Стоун обаче беше открил, че същият този член на Политбюро, който бе дал интервюто, всъщност фигурираше в една обща снимка, поместена в „Правда“, което означаваше, че редица негови колеги го подкрепят и че по всяка вероятност той просто заблуждава. Стоун не можеше да претендира за пълна точност, но и деветдесетте процента, с които прогнозираше, бяха чудесно постижение. Работата му го въодушевяваше и освен това той притежаваше изключителната способност, когато поиска, да се концентрира напълно.

Най-накрая се чу звънене и той отвори вътрешната врата.

Докато мина по вестибюла, чиито под бе покрит с шахматно подредени черни и бели плочки, и изкачи след това широкото стълбище, администраторката вече бе застанала на мястото си и го очакваше.

— Нима се връщаш толкова бързо, сладурче? — прегракнало запита Кони, след което се закашля силно, дълбоко. Беше разведена, с изрусена коса и наближаваше петдесет те, но се обличаше като че ли е на двайсет и пет. Една след друга пушеше ментолови цигари „Куул“ и се обръщаше към всички мъже във Фондацията със „сладурче“. Имаше вид на жена, която по-скоро можеш да срещнеш на бара. Работата й не беше трудна: предимно седеше на бюрото си и получаваше строго секретни куриерски пратки от ЦРУ или говореше по телефона с приятелите си. И все пак, колкото и парадоксално да звучи, беше изключително дискретна и съблюдаваше връзките на Фондацията с Лангли и външния свят с желязна дисциплина.

— Не мога да се откъсна — отвърна Стоун, без да се спира.

— Страшно си се издокарал — констатира Кони, явно намеквайки за изпоцапаните му джинси, мръсната риза и електриковозелените му катерачески обувки.

— Има нови разпоредби за облеклото, Кони, не са ли ти казали? — пошегува се той и продължи по персийския килим, постлан в коридора, който водеше към кабинета на Сол Ансбах.

Подмина собствения си кабинет, пред който седеше Шери, неговата секретарка. Шери бе родена и израсла в Южна Каролина, но след като преди десет години, на осемнадесетгодишна възраст, бе прекарала едно лято в Лондон, неизвестно как бе придобила доста сполучлив английски акцент.

Вдигна очи и го изгледа въпросително. Стоун сви рамене и отвърна:

— Дългът ме зове.

— Да, да — съгласи се Шери, а гласът й прозвуча като на барманка от Уест Енд.

 

 

Когато Стоун влезе, Сол Ансбах, шефът на „Парнас“, седеше зад тежкото махагоново бюро. Той бързо се изправи и стисна ръката му.

— Съжалявам, че така се получи, Чарли. — Ансбах беше едър и мускулест, наскоро прехвърлил шестдесетте. Стоманеносивата му коса беше подстригана на алаброс; носеше дебели очила с черни рамки. Точно съответствуваше на представата за грубовата външност. — Знаеш, че никога не бих те повикал, ако не беше наистина важно. — При тези думи Сол го покани с жест да седне до бюрото му на черния дървен стол, стил „Нотр Дам“.

Ансбах беше играл стопер в „Нотр Дам“ и навярно затова не бе успял да се пригоди напълно към истинския, изискан тип, завършили Айви Лийг^[1], които доминираха в ЦРУ. Навярно това бе причината да го изпратят в Ню Йорк да ръководи „Парнас“. И все пак стилът му на обличане, както и на повечето служители на ЦРУ от неговото поколение, беше по-близък до този на Айви Лийг, отколкото на самия президент на Харвард: синя риза, вратовръзка и стилен тъмен костюм.

Най-голямо впечатление в кабинета на Ансбах правеше мраморната камина, висока почти метър и двадесет. Стаята бе изпълнена от оранжевата светлина на късния следобед, която се процеждаше през двойно матираните, звукоизолиращи прозорци.

За първи път се бяха срещнали, когато Стоун беше студент последна година в Йейл.

Стоун посещаваше семинар по съветска политика, воден от една едра и изчакана жена, емигрантка от Русия след Втората световна война. Беше станал звездата на курса, изучавайки именно онова, с което баща му някога си бе изкарвал прехраната. Бе намерил естествената си среда и първият предмет, който истински го интересуваше, го бе подтикнал да се изяви.

Веднъж след часовете преподавателката му го беше запитала, дали би искал на следващия ден да обядват в „Мори“, частния клуб на Йорк стрийт, където лекторите се събираха да хапнат препечени филийки със сирене и да поспорят за стипендиите Гугенхайм, които не бяха получили. Искала да го запознае със свой приятел. Чарли се бе появил на срещата облечен в син блейзър и традиционна йейлска вратовръзка, от която за малко не се задуши.

На малката дървена маса до преподавателката му седеше висок мъж с късо подстригана коса и очила с дебели черни рамки. Казваше се Сол Ансбах и през време на целия обяд Чарли така и не успя да разбере защо са го поканили. Разговаряха за Русия, за лидерството на Съветския съюз, за международния комунизъм и други неща от този род, но това не бе обикновен разговор. По-късно той се сети, че Ансбах, който първоначално бе казал, че работи в Държавния департамент, всъщност го бе изпитвал.

Щом дойде време за кафето, преподавателката на Стоун се извини и стана. Тогава Ансбах за пръв път се опита да го привлече в някаква разузнавателна програма, за която не спомена нищо. Ансбах беше наясно, че Чарли е син на непопулярния Алфред Стоун, обвинен в държавна измяна на процесите на Маккарти, но това сякаш не го интересуваше. Пред себе си виждаше единствено изключителния младеж, проявил невероятни качества в областта на международната политика и особено съветската. А освен това легендарният Уинтроп Леман му бе кръстник.

Чарли отказа, тъй като според него ЦРУ бе символ на злото.

Преди да завърши, Сол Ансбах му се обажда още няколко пъти, но Чарли учтиво му отказваше. Няколко години по-късно, когато Стоун вече бе подхванал бляскавата си кариера на учен — съветолог като преподавател в Джорджтаун, а по-късно и в Масачузетския технологичен институт, Сол отново го покани и този път Стоун най-накрая се предаде. Времената бяха други. ЦРУ вече не му се струваше толкова противно. Работата в разузнаването все повече го заинтригуваше; освен това съзнаваше, че с репутацията, която има, може да постави нещата както иска.

Изложи условията си. Ще работи, когато иска (а когато иска, ще се катери из планините); освен това иска да работи у дома, в Ню Йорк, а не да се мести във Вашингтон, където го втриса от правителствени сгради и бели пешеходни алеи, да не говорим за старата, мрачна централа на ЦРУ в Лангли. И тъй като се отказва от безопасността на академичния свят, трябва да му плащат изключително добре. А всъщност работата толкова го привличаше, че би я вършил дори безплатно.

Човек не предполага как едно набързо взето решение може да промени целия му живот.

 

 

Сол отиде до тежката двойна махагонова врата и я затвори искаше да подчертае важността на това, което възнамерява да каже.

— Дано наистина е важно — каза Стоун престорено нацупен, като се канеше да допълни, че да го откъснат от планината е като да го прекъснат, докато прави секс. Но си премълча, защото предпочете Сол да не го пита кога за последен път е виждал Шарлот, съпругата си, която го напусна. Точно сега не му се искаше да мисли за Шарлот.

Ако си казваш да не си мислиш за бели слонове, непременно ще си мислиш точно за тях. Последният път, когато я видя…

Стои в коридора. Стегнала е куфарите си за Москва. Очите й са незабравими: толкова много грим, сякаш е загубила чувството си за хармония. Беше плакала. Стоун стои до нея, в неговите очи също има сълзи: почти е протегнал ръце, за да я докосне още веднъж, да промени решението и, да я целуне за сбогом.

— Да, сега искаш да ме целунеш — казва тъжно тя и се извръща: една прекрасна кукла с размазан грим. — Сега искаш да ме целунеш.

Сол потъна в стола си, издиша бавно поетия въздух и взе една тъмносиня нанка от бюрото си. Размаха я и каза:

— Току-що получихме нещо от Москва.

— Още боклук ли?

Повечето сведения, които ЦРУ получаваше от Съветския съюз, представляваха слухове и недоказани твърдения. Голяма част от времето си кремъловедите в Управлението използуваха, за да анализират информация, която беше обществено достояние.

Ансбах се усмихна тайнствено.

— Мога да ти кажа, че тази папка е видяна само от трима души: от директора, от шифровчика, който е съвсем чист, и от мен. Сега вече вярваш ли, че е нещо смислено?

Стоун кимна разбиращо.

— Виждам, че не ти е много ясно как именно се сдобиваме със сведенията — каза Сол и се облегна назад, без да оставя папката. — Иска ми се събирането на сведения и техният анализ да си останат две различни неща.

— Разбирам.

— Но съм убеден, че си наясно, че след Хауард не сме имали нищо ценно в Русия. — Ансбах имаше предвид Едуард Лий Хауард, служител от съветския отдел на ЦРУ, който през 1983 година поиска политическо убежище в Москва и съобщи на практика всички източници на ЦРУ в СССР — съкрушителен удар, от който Управлението не се беше възстановило напълно.

— Нали взехме други — побърза Стоун.

— Не. Един от малкото, които оставихме, беше един шофьор в Девети отдел на КГБ. Кодово название Таралежа. Бил е шофьор на неколцина членове на ЦК. Вербувахме го рано, с твърдо заплащане в рубли, тъй като във валута щеше да е доста рисковано.

— И в замяна е подслушвал разговорите на задната седалка.

— Е, бяхме му дали касетофон. Криеше го под задната седалка.

— Умно.

— Забелязал, че този, когото вози напоследък, непрекъснато ходи на някакви среднощни срещи извън Москва, на които се събират редица властни люде, и наострил уши. Получихме няколко касети. За съжаление, горкичкият не знаел как да работи с касетофон. Копчето за звука било намалено докрай и качеството на записа е невероятно лошо. Опитвахме се да пуснем анализатор, но шумът е прекалено силен. Успяхме да разшифроваме по-голямата част, но нямаме представа кой е въвлечен, кой разговаря.

— И искате да разберете какво става — заключи Стоун. Погледът му беше отправен не към Ансбах, а към графиките, окачени над ламперията — изобразяваха диви патици и странни растения. Възхищаваха го усилията на Сол стаята да прилича повече на аристократично имение, отколкото на кабинет.

— Добре, Сол, но защо аз? Има и други, които могат да го направят — преметна крак връз крак Чарли и добави замислено: — И които си бяха в града.

Вместо отговор Ансбах му връчи папката. Стоун я разгърна, смръщи вежди и се съсредоточи.

След няколко минути вдигна поглед:

— Добре, виждам, че си маркирал пасажите, на които искаш да обърна внимание. Значи тука двама разговарят. — И зачете подчертаните с жълт флумастер откъси, на места пропускаше и така ги събра в едно цяло.

„Безопасно ли е?… Завещанието на Ленин… Само Уинтроп Леман има копие… от самия Ленин го е получил старият мошеник… ламаринения бог… по никакъв начин не мога да го спра…“

— Този Уинтроп Леман… — прочисти гърло Стоун. — Предполагам, че имат предвид истинския Уинтроп Леман?

— А ти познаваш ли друг? — запита Ансбах и разпери ръце. — Да, твоя Уинтроп Леман.

— Аха — каза тихо Стоун, — сега разбирам защо си искал аз да поема случая.

Преди да стане негов кръстник, Уинтроп Леман беше съветник по въпросите на националната сигурност на Франклин Рузвелт и Хари Труман. През 1950 година назначил за свой помощник един блестящ млад историк от Харвард, на име Алфред Стоун — бащата на Чарли. По-късно, дори във времето, когато баща му беше изпаднал в немилост при тъй наречения „случай Алфред Стоун“ (когато сенаторът Джоузеф Маккарти го бе заклеймил в предателство по скалъпено обвинение за разкриване на тайни на Русия), Леман винаги го беше подкрепял. Леман — политикът, аристократът и както вестниците един след друг го провъзгласиха, „филантропът“ (което означаваше просто, че е бил изключително щедър с огромното си богатство) — сега беше осемдесет и девет годишен. Стоун съзнаваше, че никога не биха го взели в „Парнас“, ако невероятно влиятелният Леман дискретно не се бе застъпил за него.

Сол Ансбах събра големите си, възлести ръце под брадата, сякаш казваше молитва.

— Разбираш какво се има предвид, нали, Чарли?

— Да — отвърна вяло Стоун. — За Лениновото завещание се говореше на прослушванията пред Комисията за разследване на антиамериканска дейност. Изобщо не стана ясно; изобщо не го споменаха повече. — Без сам да усети, гласът му бе станал по-силен. — Но винаги съм предполагал…

— Винаги си предполагал, че е някаква грешка, нали? — запита тихо Сол. — Някакво недоглеждане, някаква недодялана разузнавателна операция, проведена от някой млад нехаен сътрудник на Комисията?

— Не, Лениновото завещание, за което аз знам, не е мистерия. Това е документ, написан от Ленин в последните дни от живота му, в който между другото той предупреждава, че Сталин става прекалено силен. Сталин се е опитал да го скрие, но няколко години след смъртта на Ленин документът излиза наяве.

Тук той усети, че Сол го наблюдава леко усмихнат.

— Не смяташ, че имат предвид това, нали?

— А ти?

— Не — съгласи се Стоун. — Но защо не накараш Таралежа да разбере още нещо?

— Защото преди два дни е бил убит — отговори Сол.

Стоун леко разшири очи, после бавно поклати глава:

— Горкият. КГБ ли го е хванало?

— Предполагам, че е КГБ — отвърна Сол. После сви рамене и допълни: — Поне ударът е бил професионален. Но как точно е бил убит е нещото, което ни безпокои. Не знаем.

— И искаш да разбера какво са имали предвид, когато са споменали Лениновото завещание, така ли? Ако може да поговоря с баща ми, да измъкна информация от него? Не, Сол, не мисля, че имам желание.

— Знаеш, че баща ти е бил призован пред Комисията. Питал ли си се някога защо?

— През пялото време, Сол.

 

 

През цялото време.

Алфред Стоун, професор по най-нова американска история в Харвард, някога бил звезда в своята област, но това време бе отминало много отдавна. Преди да се случи онова. Оттогава, от 1953, той беше съкрушен. Не беше публикувал почти нищо. Напоследък беше започнал да пие твърде много. Беше сянка на предишното си „аз“ — макар и клише, в този случай изразът бе точен.

Още преди да се роди Чарли, Алфред Стоун бил буден, млад преподавател и блестящ учен и през 1950, на тридесет и една години, бил поканен да се присъедини към екипа на Труман в Белия дом. Вече бил получил наградата „Пулицър“ за изследването си върху САЩ и края на Втората световна война. Ректорът на Харвардския университет му предлагал да оглави факултета по хуманитарни науки, но той решил да отиде във Вашингтон. Уинтроп Леман, един от помощниците на Труман, задържал се още от администрацията на Рузвелт, чул за изгряващата звезда в Харвард и го поканил в Белия дом. Алфред Стоун приел.

Малко оставало да се превърне едва ли не в национален герой. Наместо това през 1953 година той, с разбити нерви, се върнал в Харвард, откъдето не го изгонили, и никога повече не създал нищо ценно.

Чарли Стоун беше на десет години, когато за първи път научи за проваления живот на баща си. Един ден след училище той видя вратата на претъпкания с книги кабинет отворена. Вътре нямаше никого. Затършува, но не намери нищо интересно. Вече бе на път да се откаже, когато върху бюрото на баща си откри голям албум с кожена подвързия. Отвори го. Сърцето му заби от вълнение — разбра, че е направил истинско откритие. Започна унесено да разлиства страниците, изпълнен едновременно с удоволствие и вина. Събраните в албума изрезки от вестници и списания от началото на петдесетте години разкриваха една страна от живота на баща му, за която никога не беше чувал. Една статия от списание „Лайф“ беше озаглавена „Странният случай Алфред Стоун“. Друго заглавие в нюйоркския „Дейли нюз“ наричаше баща му „червения професор“. Омаян, Чарли разлистваше пожълтелите изрезки една след друга, погълнат от ваниловия аромат на застояла хартия. Изведнъж всички разговори, завършили с недомлъвки, обидите, които бе дочул по адрес на баща си, споровете между родителите му в тяхната спалня, се свързаха в едно смислено цяло. Веднъж някой беше нарисувал на къщата им грамаден червен сърп и чук. Спомни си, че на няколко пъти замеряха кухненските прозорци с камъни. Сега най-накрая разбра смисъла на всичко това.

И естествено, баща му неочаквано се върна в кабинета, хвана го да разглежда албума, отиде до бюрото и побеснял от яд, го затръшна с все сила. На следващия ден майка му, нежната, тъмнокоса Маргарет Стоун, го накара да седне и му разказа накратко, без излишни подробности какво се е случило през 1953 година. „Съществуваше така наречената Комисия за разследване на антиамериканската дейност, каза тя, която, преди ти да се родиш, имаше огромна власт. Имаше един ужасен човек на име Джоузеф Маккарти, който си мислеше, че Америка е завладяна от комунисти, и който твърдеше, че те са навсякъде, дори в Белия дом. Баща ти беше известна личност, съветник на президента Труман и беше въвлечен в една битка между Маккарти и президента, битка, в която президентът не съумяваше да се сражава на всички фронтове. Маккарти изправи баща ти пред своята Комисия и го обвини, че е комунист и руски шпионин“.

„Всичко това беше лъжа, продължи тя, но тогава страната ни преживяваше трудни времена и на хората им се искаше да вярват, че всичките ни проблеми ще се решат, като се отървем от шпионите и комунистите. Баща ти беше невинен, но, разбираш ли, нямаше как да се докаже…“

Чарли отговори с неоспоримата логика на десетгодишно дете:

— Но защо не е казал нещо? Защо не се е борил с тях? Защо?

— И все пак, говори ли някога с баща си? — запита Ансбах, взе керамичната чаша от купчината компютърни разпечатки и отпи от навярно вече изстиналото кафе.

— Като че ли опитах веднъж, когато бях малък. Веднага ми даде да разбера, че не е моя работа. Просто по този въпрос не се говореше.

— А когато порасна?… — започна Сол.

— Не, Сол, не съм. А и не смятам да го правя.

— Виж, неудобно ми е дори да отваря дума. Да те карам да използуваш баща си или Уинтроп Леман за работата си в Управлението…

Ансбах свали очилата си и ги избърса с една хартиена салфетка, която току-що бе измъкнал от едно чекмедже. И заговори отново, като все още ги бършеше съсредоточено.

— Естествено, че ако агентът ни не беше убит, нямаше да те моля, а освен това е извън сферата на чистия анализ, който си назначен да извършваш. Но ти си най-голямата ни надежда и ако не беше важно…

— Не, Сол — отсече разпалено Стоун. Понечи да запали цигара, но ги беше отказал в деня, когато Шарлот си отиде. — И въпреки това, искам да ти припомня, че не съм оперативен разузнавач.

— По дяволите, Чарли! Каквото и да представлява Лениновото завещание, то явно е ключът към загадката защо баща ти е бил хвърлен в затвора през 1953.

Ансбах смачка салфетката и си намести очилата.

— Ако не искаш да го направиш за ЦРУ, поне бих помислил, че…

— Не знаех, че толкова живо се вълнуваш от личния живот на своите подчинени. Сол.

Гласът на кръвта. Сол умееше много добре да манипулира хората и Стоун изпита моментна неприязън.

Сол пак го погледна и заговори предпазливо. Очите му бяха зачервени, изглеждаше изтощен.

— Не ти показах последната страница от записа, Чарли. Не защото ти нямам доверие, но… — Той взе от бюрото си един лист, който беше стоял обърнат с изписаната страна надолу, и го подаде на Стоун.

На листа имаше гриф „Строго поверително/Делта“, което означаваше, че взетите мерки за секретност едва ли ще допуснат до него повече от неколцина души дори от елита на американското правителство. Стоун го прегледа набързо, после пак го прочете, този път по бавно. От изненада чак отвори уста.

— Както виждаш — продължи Сол бавно, сякаш говорът му причиняваше болка, — Горбачов го грози опасност от страна на Политбюро още от деня, в който е станал генерален секретар. На теб това ти е известно — открай време ни предупреждаваше.

Притисна очите си с ръце и уморено ги разтърка.

— А и цялото безредие в Източна Европа. Този човек има врагове. Като се има предвид, че срещата е само след няколко седмици и президентът отива в Москва, реших, че е важно…

Стоун кимаше с разбиране, лицето му почервеня:

— И ако успеем да разберем защо споменават Лениновото завещание, ще добием представа кой е замесен и какви са мотивите му… — Думите му заглъхнаха, той потъна в мисли.

Ансбах трескаво се взираше в Стоун. Попита го почти шепнешком:

— И ти го схвана, както и аз, нали?

— Едва ли има друг начин.

Стоун долавяше леките удари на пишеща машина в дъното на коридора — неизвестно как успяваха да проникнат през масивните врати. Слънчевата светлина, която се процеждаше между щорите, проектираше върху стената геометрична решетка. Стоун се вглежда известно време в нея, после проговори отново:

— Тези хора, които и да са те, са на път да осъществят първия заговор в историята на Съветския съюз.

— Но вътре в Кремъл няма нищо — поклати глава Сол, сякаш не му се вярваше. — Нищо. Много, много по-лошо е. Съгласен ли си с мен?

— Виж, Сол, ако написаното тук е истина — каза Стоун с очи все още вперени в стената, — става дума за сваляне на правителството. Тоест за падане на половината правителство. Това е страшно сътресение, което може да блъсне света към… — Премести погледа си върху Сол и продължи: — Знаеш ли, че това е всъщност много смешно? Години наред ние се чудим дали в крайна сметка нещо такова няма да се случи. Размишлявахме надълго и нашироко дали властта, която сега се държи на една малка групичка хора в Кремъл, няма някой ден да се завземе от друга, много по-опасна клика. Говорихме, обсъждахме толкова много, че човек би помислил, че вече сме свикнали с тази идея. А ето че… хм, самата мисъл ме плаши до смърт.