Джоузеф Файндър
Московският клуб (29) (Къртица 3)

28

Изруга гласно и снишен се примъкна зад високата дървена ограда, която отделяше двора на баща му от съседния, и после хукна да бяга, колкото му държат краката. Зад себе си чу стъпки.

Тичаше, без да мисли, кръвта му кипеше. Чу как извикаха: „Спри! Полиция!“ Единият стреля. Това бе предупредителен изстрел и куршумът се заби в една дървена ограда. Стоун стисна торбата с парите, хвърли се на земята и запълзя по тесния проход между две сгради на Братъл стрийт.

Наблизо зави сирена.

На стотина крачки зад него бе задната част на няколко търговски обекта — магазин за спиртни напитки, видеотека и евтин магазин за дрехи. Сети се как веднъж му направи впечатление, че между магазина за напитки и видеотеката може да се мине. Мястото беше колкото човек да се промуши между двете тухлени сгради, строени преди двадесет години.

Преследвачите му бяха само на тридесетина метра. След секунди щяха да завият иззад ъгъла и да разберат накъде се е упътил. Усили бяг, колкото можеше, и се хвърли в тясната пролука, ожули си лицето. Тялото му изтръпна от пронизващата неописуема болка. Не можеше да спре. Запровира се между сградите. Краката му се зариха в насъбралите се боклуци — и ето че се озова от другата страна.

Кола!

Това бе единствената му надежда. Млада негърка седеше в очуканата си хонда, спряла пред магазина за напитки. Навярно чакаше приятеля си или пък съпруга си. Стоун се хвърли към вратата до шофьора и я отвори. Жената изпищя.

— Карай! — нареди й Стоун. Протегна ръка и затисна устата й, за да заглуши вика й. Полицията щеше да пристигне всеки миг.

Жената се мяташе насам-натам, ококорила очи от ужас.

Стоун измъкна незаредения пистолет от джоба си и го насочи към нея. „По дяволите, защо ли не го заредих?“

— Не искам да ви нараня — започна бързо той, — но ако се наложи, ще го направя. Закарайте ме до Бруклин. Нищо няма да ви направя.

Жената беше ужасена. Включи се в движението.

След няколко минути колата вече бе преминала Бостън Юнивърсити Бридж и се понесе по Комънуелт авеню.

— И сега накъде? — прошепна тя. По страните й се стичаха сълзи.

— Завий наляво.

— Не ме убивайте, моля ви.

— Спри тук.

Стоун бръкна в джоба си и измъкна оттам една измачкана двадесетдоларова банкнота.

— Знам, че това не компенсира ужаса, който изживяхте, но ето, вземете я. Много съжалявам. — Хвърли я на седалката и изскочи от колата.

Блокът се намираше на съседната улица. В преддверието зад стъклената врата имаше, голямо табло домофони. Намери онзи, който му трябваше, и натиска звънеца.

— Кой е? — изписка някакво тъничко гласче по микрофона.

— Чарли Стоун. Пуснете ме да вляза.

След няколко секунди вътрешната врата забръмча, Стоун я бутна и хукна нагоре по стълбите, като ги взимаше по две, по три наведнъж.

— Господи! Какво се е случило с теб? — възкликна Чип Роузън, когато отвори вратата. Беше едър, пълен човек, горе-долу на възрастта на Чарли. — Господи, боже мой, Чарли!

Жената на Роузън, Карън, дребничка брюнетка, стоеше зад тях, закрила устата си с ръка. Стоун я беше виждал само веднъж и знаеше само, че е юрист в някаква голяма фирма в града.

— Влизай, Чарли.

— Сигурно сте чули — каза Стоун, като влезе в апартамента.

— Разбира се, че чухме. Всички знаят — отвърна му Карън.

— Нужна ми е помощта ви.

— Разбира се, Чарли — отвърна Чип. — Имаш кръв на главата отзад.

— Слава богу, че сте си у дома — каза Стоун и бавно въздъхна. За пръв път усети колко бързо бие сърцето му. Седна на платнената торба и изхлузи палтото. — Наистина ми е нужна помощ.

— Считай, че си я получил — увери го Чип. — Като начало мисля, че имаш нужда от един топъл душ, а след това и от едно силно питие.

— Не мога да ти опиша какъв кошмар преживях през последните няколко дни — въздъхна Стоун с облекчение.

— Внимавай с този гаден срез на тила. В аптечката има лейкопласт. Изкъпи се, а аз ще ти донеса чисти дрехи. После ще поговорим.

В банята Стоун свали дрехите, купени от Армията на спасението в Согъс, после намери спирт и памук и свали изкуствената си брада. Използува принадлежностите на Роузън и се избръсна бавно и с наслада. Искаше — трябваше — да се отпусне, но дори и сега не можа напълно да приспи бдителността си.

Трябваха му съюзници, приятели, безопасен пристан. Трябваше му едно местенце, където да се скрие, докато реши какво да предприеме. Навярно Роузън би могъл да използува някои връзки във вестникарската общност и истината да излезе на бял свят. А пък Карън сигурно би могла да предложи някакъв законен изход от този кошмар.

Чуваше Чип и Карън да си говорят тихо в кухнята. Съзнаваше, че това е огромен ангажимент от тяхна страна, но все някак си щеше да им се отплати.

Дойде ред на душа. Пусна водата топла, колкото можеше да търпи. Прекрасно усещане. Изми си косата и тялото и застана под горещата вода, за да си отпочине и да избистри мислите си. Беше изпаднал в огромна беда и отдихът, който си беше дал, не можеше да продължава вечно. Трябваше да си състави план.

Чу кратко прозвъняване някъде из стаите и се зачуди какво ли може да е това, после се сети. Чип или Карън бяха вдигнали телефона, за да се обадят някому. Напрегна се да чуе какво говорят, но шумът от душа направи подслушването невъзможно.

Вратата на банята се отвори за малко и Стоун, чиито нерви бяха опънати до крайност, веднага застана нащрек. Оказа се, че това е Чип — оставяше му чисти дрехи на облегалката на един стол.

— Благодаря ти, Чип — каза Стоун.

— Няма нищо. Не се притеснявай.

Облече костюма на Чип — не му беше съвсем по мярка, но все пак беше удобен — намаза раната на тила си с лекарство и я превърза.

Излезе от банята и видя, че Чип и Карън са налели три мартинита. Взе чашата си и потъна в удобния стол. Тази нощ щеше да поспи спокойно.

— Съжалявам за баща ти — обади се Карън. — Ужасно нещо.

Стоун кимна. Карън изглеждаше доста мрачна.

— Чарли, ти не си ли в разузнаването? Знам, че не е моя работа, но това свързано ли е със случилото се? — попита тя.

Стоун вдигна рамене.

— Тогава какво предполагаш, че става? — попита Чип.

— Нямам представа — излъга Стоун, защото чувствуваше, че няма сили да им довери и малката частица истина, която знаеше.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита го Карън.

Нито той, нито тя го гледаха в очите. Дали и те не му вярваха? Дали не си мислеха, че лъже?

— Отчасти това зависи от вас — каза Стоун. — Ако бих могъл да остана няколко дни…

— С удоволствие — съгласи се Роузън. — Имаме една стая за гости, която изобщо не използуваме.

— Аз… просто не зная как да ви се отблагодаря. Трябва да си възстановя контактите, да се обадя тук-там.

— Бих могла да ти намеря адвокат, ако искаш — предложи Карън.

— Много ти благодаря. Но първо трябва да се свържа с някои хора. Чип, моля те, кажи ми нещо. Всички тези статии за мен в „Глоуб“. Откъде вестникът получи сведения? От бостънската полиция ли?

— Не беше от полицията — отвърна Чип. — Питах репортера, който ги написа, Тед Янковиц. Той ми каза, че са от ФБР. Я ми кажи, гладен ли си? Ще ти донеса нещо.

Карън стана и тръгна към кухнята.

— И кой беше? — продължи Стоун. — Какво е казал този служител на ФБР?

— Казал е, че си замесен в някаква работа с нарушаване на държавната тайна или нещо от този род. Убеден съм, че не е вярно.

— Естествено, че не е вярно, Чип.

— Точно така казах и на Янковиц.

Стоун стана и остави чашата си. Отиде до прозореца и погледна надолу към улицата.

— Какво има? — попита Чип.

— Онази кола там. Преди я нямаше.

— За какво говориш? Спокойно, Чарли.

Но там беше спряла кола, точно пред блока. Най-обикновена, нова американска кола. Точно от тези, които службите използуваха за скрито следене. Вътре нямаше никого. Беше паркирана на забранено място и сигналните светлини бяха включени.

По стълбището отекваха стъпки. Някой се качваше.

— Какво си направил, да те вземат мътните?! — изкрещя Стоун. — Обади се, докато бях под душа, нали? Чух те.

— Съжалявам. Трябва да ме разбереш — отвърна Чип приглушено и изплашено.

— Мръсник!

Стоун грабна платнената торба и старите си дрехи, провери трескаво дали паспортът и пистолетът му са вътре.

— Трябва да разбереш — повтори Чип. — Нямах друг избор. Всеки, който укрива заподозрян или му помага, може да бъде обвинен в съучастие. Трябваше да им окажем съдействие. — Говореше тихо и забързано. — Виж, Чарли, седни, моля те. Предай се. Каквато и да е истината, тя ще излезе наяве. Предай се. Никъде не можеш да отидеш. Никой няма да ти даде подслон.

Стъпките отекваха от площадката на долния етаж.

Апартаментът имаше само един изход, който извеждаше право при тези, които се качваха по стълбите. Както придържаше торбата, Стоун отвори вратата и видя онова, което бе забелязал, когато идваше — врата към аварийното стълбище. Спомни си, че веднъж, като си тръгваше от едно, гостуване у Чип леко пийнал, по погрешка беше тръгнал по това стълбище и то го изведе от задната страна на блока.

Преследвачите му бяха на няколко метра, виждаше ги как се качват по главното стълбище. Бяха двама, и двамата с костюми.

— Ето го! — извика единият и двамата се спуснаха към Стоун.

Имаше не повече от двадесет метра преднина. Хукна надолу по стълбите, като взимаше по три-четири стъпала наведнъж и най-накрая се озова на улицата. Бяха по петите му. Тичаше без посока, бързо, колкото го държаха краката. Обзелият го страх му вливаше сила. Зад себе си чуваше викове, стъпките бяха все по-отчетливи и близки.

Гмурна се сред уличното движение на Комънуелт авеню. Чу изскърцването на спирачки, воя на клаксоните. Колите се опитваха да го заобиколят, шофьорите псуваха.

Стоун нямаше представа колко наблизо са преследвачите — на два метра? На десет? Не смееше да погледне назад.

В центъра на Комънуелт авеню минава линията на „зеленото“ метро. В този участък влакчетата вървят над земята, а после се спускат под Кенмор Скуеър и се отправят към, центъра на Бостън. В този момент точно приближаваше мотрисата в посока към центъра. Току-що бе тръгнала от спирката и набираше скорост. Влакчето препречи пътя. Не можеше да го заобиколи. Преследвачите бяха зад гърба му. Имаше чувството, че ако се обърне, ще го хванат.

Силата, която му даваше гневът, бе удвоена от огромния страх. Именно тя го тласна към влака. Скочи.

Закрепи се на издаденото напред стъпало на една от вратите. Хвана се за дръжката. Беше се закрепил за вагона в движение, държеше се здраво, всеки мускул на тялото му беше изпънат, за да се задържи прилепен до влака. Пътниците отвътре викаха. Не можеше повече да се държи.

„Зеленото“ метро спира често за голямо неудоволствие на редовните пътници, но за Стоун беше истински късмет. След около двеста метра влакчето намали и хидравличните спирачки изскърцаха. Той отскочи назад, за да могат вратите да се отворят, и после се вмъкна в претъпкания вагон.

Беше загубил от поглед мъжете с костюмите. Не бяха успели да надбягат влака, макар че се опитаха. Видя ги как изостанаха назад. Бръкна в джоба си и извади шепа монети. Хвърли ги в кутията за билети, за да успокои кондуктора, и потъна в една седалка. Дишаше тежко. Сърцето му биеше до пръсване.

Целият вагон шумеше тревожно. Пътниците, го заглеждаха и говореха оживено, мнозина му обръщаха гръб. Облечен в хубавите дрехи на Чип Роузън, той съвсем не приличаше на обикновен престъпник, но беше и съвсем ясно, че не е изискан джентълмен.

Естествено, бяха се добрали до Чип. Бяха се добрали до всичките му приятели, точно както предвиждаше Сойър, и ги бяха заплашили със сериозни обвинения, ако го укрият.

Кой ли щеше да му помогне?

Стоун погледна от прозореца и сърцето му замря. Точно зад тях имаше друг влак. По дяволите! Може да чакаш сума време някое влакче, а после идват всичките накуп — две-три влакчета само за две минути.

Вече се движеха под земята, в тъмния тунел под Кенмор Скуеър. Някога Стоун беше научил спирките наизуст, просто ей така, за да убие времето, докато пътуваше. Опита се да си ги припомни — една, две, три… пет спирки. На всяка от тях го дебнеше изключителна опасност. Тези мъже сигурно имаха радиопредаватели и можеха да се свържат с други из целия град. На всяка от спирките можеше да се качи някой, който добре е изучил снимката му.

Затаи дъх и се опита да се смеси с тълпата, макар да знаеше, че това е безполезно, ако някой го търси. Одиториум, Копли, Арлингтън… преповтаряше наум спирките той в опитите си да не позволи на паниката да го победи.

Одиториум май беше чиста, отбеляза Стоун с облекчение; следваща също. На Арлингтън слезе, поразбута пътниците и се втурна към въртящата се врата и оттам нагоре по стълбите към Арлингтън стрийт.

Точно пред него, вляво, се намираше Риц — Карлтън. Забави ход, за да не предизвиква подозрение, и влезе във фоайето на хотела. Вдясно беше барът и тази вечер нямаше много посетители. Беше попаднал в промеждутъка, когато бизнесмените вече си бяха отишли, а вечерните посетители още не бяха дошли. Забеляза една жена, която седеше сама на бара. Беше около четиридесетгодишна, добре облечена. Пушеше цигара и пиеше уиски с, лед. Разведена, вдовица или просто сама, пресметна Стоун, но ако не си търсеше компания, нямаше да седи сама на бара. Винаги можеше да си поръча питие в стаята, ако искаше да си пие сама.

Стоун седна до нея и й се усмихна покоряващо.

— Как си?

— И по-добре съм била — отвърна жената, — и по-зле.

По лицето й имаше твърде много пудра, някаква оранжевееща маска, която се бе пропукала край очите и устата. Очите й бяха гримирани в синьо. Дръпна от цигарата и докато издишваше дима, тръсна пепелта. Вдигна грижливо изскубаните си тънки вежди и те заприличаха на кавички.

Сигурно няма да се усъмнят в двойките. Тъкмо щеше да пусне чара си в ход, когато мярна нещо с периферното си зрение.

На входа на бара беше застанал един мъж, който се оглеждаше забързано. От едната страна на сакото му имаше лека, почти незабележима издутина — калъфа на пистолета.

— Ще ме извиниш ли за момент? — попита Стоун, слезе бавно от столчето и тръгна назад, като се стараеше лицето му да остава скрито.

Хукна изведнъж, хвърли се към летящата врата, която водеше към кухнята.

В миг видя, че е попаднал в капан. Нямаше никакво скришно местенце в кухнята, а единственият изход водеше към ресторанта.

Но трябваше да има друг, служебен вход, който да води към рампата, където се стоварват плодовете и зеленчуците. Вратата! Трябва да се добере до вратата!

На пътя му се изпречи някакъв сервитьор, понесъл поднос с напитки.

— По дяволите, какво търсите тук? — попита сърдито той.

Стоун се втурна към вратата, бутна сервитьора настрана, чу как чашите се разбиха в теракотения под зад него и само след миг се озова навън. Грамаден зелен камион с бял надпис, който гласеше „РОЯЛ ИНСТИТЮШЪНЪЛ ФУУД СЪРВИС“, стоеше пред рампата. Стоун отскочи от платформата, отвори задните врати на камиона, хвърли се вътре и се удари в някакви големи кашони, после бързо затвори вратите. Моторът избръмча и камионът потегли.