Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moscow Club, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Московският клуб

Преводач: Боряна Василева; Йорданка Пенкова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК Горекс Прес. Интерпринт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Иван Димитров; фирма "Качин"

Художник: Камен Стоянов

ISBN: 954-616-002-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12086

История

  1. — Добавяне

Част трета
Империята на мъртвите

Има някаква символика в това, че на Седми ноември, Първи май и в други специални случаи масите виждат своите ръководители на мавзолея на Ленин. Те стоят върху него. Вътре в пирамидалната гробница от червено-черен полиран гранит, докаран от Виница, Украйна, лежи изглеждащият като жив мъртвец.

Луис Фишер, „Животът на Ленин“ (1964)

45

Москва

Черната чайка, профуча по улица „25 октомври“, с пълна скорост, предвождана и следвана от ескортиращите я черни волги, и влезе в Кремъл през Спаските врата.

В нея бяха първият заместник-началник на ГРУ и най-добрият експерт по взривни вещества от елитните Спецназ части. На минаване през Червения площад можеха да видят вдясно дългата опашка хора, които чакаха, за да влязат в мавзолея на Ленин. Колата спря само за миг пред контролния пункт на Спаските врата, после мина през желязната порта и влезе в тази част на Кремъл, която не е достъпна за туристи.

Чайката спря пред сградата на Министерския съвет и човекът от охраната скочи от предната седалка да отвори вратата на двамата мъже.

Аристократичният белокос генерал-полковник и младият му специалист по експлозивите от Спецназ влязоха в седалището на съветското правителство. Минаха покрай няколко поста на кремълската охрана — мъже, облечени в синя униформа, които едва поглеждаха документите им. Отправиха се по коридор, вероятно използуван само при официални случаи, към боядисан в зелено асансьор. Възрастният мъж крачеше бързо и младият едва успяваше да върви редом с него.

Асансьорът беше с обикновен метален под и макар че, вероятно, бе произведен преди десетки години, електрониката му явно беше съвременна. Спускаше се плавно. Беше от „Отис“, американска компания.

Вратата се отвори в друг коридор с паркет в цвят на горчица. Офицерът от ГРУ поведе младежа покрай още няколко поста на охраната. Коридорът постепенно се стесняваше и беше ясно, че се намират под земята. Единствената светлина идваше от бръмчащите луминесцентни лампи на тавана, ниско над главите им.

Най-после, след като бяха вървели почти пет минути, стигнаха до друг вход. Пред него стояха двама униформени часовои, които за пореден път им поискаха документите, а после козируваха. Двамата слязоха по стълбище от полиран черен мрамор и влязоха в помещението. То беше тъмно и хладно, миришеше леко на хлор, като плувен басейн. Възрастният мъж веднага намери ключа и запали лампите.

Стаята беше квадратна и, изглежда, се използуваше за оръжеен склад. Имаше сандъци с пушки и муниции, а покрай стените беше сортирана на купчини различна екипировка.

— Е, запознат си с плана на сградата — каза по-възрастният тихо. — Настояваше да я видиш със собствените си очи. Ето ти я.

Излишно беше да добавя, че това пътешествие е свързано с известен риск, но най-вероятно щеше да бъде възприето просто като рутинна проверка на началника на ГРУ, който отговаряше за сигурността.

Специалистът по експлозивите се огледа и започна бързо да пресмята.

— Десет на десет — каза той, — и пет метра височина.

— Правилно.

— Това са петстотин кубически метра. — Увереният му глас отекваше от бетонните стени. — Постройката е висока дванадесет метра и двадесет и пет сантиметра над повърхността на земята и е дълга двадесет й четири и половина метра. Като прибавим пет метра височина за тази стая и десет за стаята над нея, която също е под земята, това прави, да, тридесет и седем метра и двадесет и пет сантиметра. А сега, кажете: за какво се използува обикновено тази стая?

— Това е арсенал.

— Обаче сградата е построена от гранит, нали? Тежка работа.

— В по-голямата си част е от гранит, да. Има малко лабрадорит, малко мрамор. Тази стая и повечето вътрешни стени са от железобетон.

Младият мъж заговори съвсем тихо, но дори шепотът му кънтеше в затвореното помещение.

— Надявам се, че… че е помислено за атомно устройство. Малко атомно устройство.

— Тази алтернатива се изключва.

— Защо?

Генералът се усмихна.

— По редица причини. Радиоактивните материали се охраняват толкова строго, че преместването на една бомба, дори по заповед от най-горе, веднага ще направи впечатление и ще се разчуе. Секретността е от първостепенно значение. Освен това не желаем Червената армия да реши, че са го направили американците. Това може да предизвика термоядрена война.

По-младият кимна замислено.

— Разбира се, има и друга, неубедителна причина да не използуваме атомно устройство. Не забравяй равнището на нашата съветска отбранителна готовност.

— Не разбирам.

— Прекарваш прекалено много време в лабораторията и твърде малко — да се ослушваш какво става. Министерството на отбраната преди много години е разположило на определени места по Червения площад — в сградите и под земята, дори в превозни средства, които непрекъснато патрулират из Москва — неутронни детектори и гама детектори. Както можеш да се досетиш, по спешност, за откриване наличието на атомни устройства. За да се предотврати внасянето на атомна бомба в Кремъл. Американците имат подобна система за охраната във Вашингтон. И дума не може да става за атомно оръжие. Положително използуването му ще бъде грешка и по простата причина че е невероятно някой терорист в тази държава да има достъп до такова нещо.

— Тук ли ще бъдат всичките тези часовои на Седми ноември?

— Разбира се. Дори и повече, охраната ще е усилена.

— Тогава бих изключил и пластичните експлозиви. Не са много добра идея.

— Защо?

— Те са много мощни, но ще е необходимо огромно количество, за да свършат работа. Стотици килограми. Цели каси. Ако не беше проблемът с охраната, бих казал, че са много подходящи.

— Тогава какво е решението?

Експертът се усмихна.

— ГВЕ бомба — газово-въздушен експлозив.

— Обясни.

— ГВЕ бомбите са едни от най-съвършени те експлозиви във всеки арсенал. Разработени са съвсем наскоро от американците, в края на Виетнамската война. Изключително мощни са. — Могат да изравнят със земята големи сгради, дори цели жилищни квартали. А освен това са несравнимо по-малки от всичко останало. Цялата апаратура може да се вмести в една чанта. Необходима е само бутилка втечнен пропан, няколко гранати, запалителни капсули, малко пластичен експлозив и часовников механизъм. И още някои неща. Аз лично предпочитам простия цифров часовников механизъм.

— Защо? Нали бомбата може лесно да се взриви посредством радиопредавател?

— Така е. Но тук условията са други. Дистанционният сигнал, за детонация особено при тези дебели стени трябва да се излъчи на ултрависоки честоти. Това означава, че ако някой контролира радиовълните, съществува вероятност сигналът да бъде заглушен. А като се имат предвид мерките за сигурност, които собствените ни хора ще вземат този ден, това никак не е изключено. Не, не ни трябва дистанционно взривяване.

— Добре тогава. Но как ще се задействува устройството? Къде точно ще бъде часовниковият механизъм?

— Часовниковият механизъм ще освободи облак от газ тук, в стаята. В определеното време малките пластични бомби ще избухнат и ще взривят силно експлозивната газовъздушна смес.

— Достатъчно мощна ли ще е експлозията?

— Мощна ли? Никой в радиус от сто метра няма да оцелее.

— Слушай много внимателно: не трябва да има никакъв провал! Вдигнеш ли ръка срещу царя, не ти остава друго, освен да го убиеш.