Джоузеф Файндър
Московският клуб (13) (Къртица 3)

12

Ню Йорк

Частният клуб на Сол Ансбах се намираше в една сива, стара сграда на Източна 46 улица. Месинговата табелка на боядисаната в бяло врата гласеше „Феникс Клъб“. Широкото стълбище зад вратата отвеждаше до гардероба, където тъмните палта висяха под дългата полица за филцовите шапки и бомбетата — тук всички членове на клуба идваха с шапки, макар целият останал свят да ходеше гологлав. Естествено, беше само за мъже. Именно тези местенца Шарлот приемаше направо като обида.

Преди няколко десетилетия нюйоркското виеше общество се бе съгласило, макар и не съвсем охотно, да приема в редиците си господа, които не са кореняци нюйоркчани, макар да са почитани съдружници в адвокатски фирми и президенти на добри и спокойни банки и корпорации. Сол беше поканен за член още като съдружник в престижната адвокатска фирма „Шефилд енд Симпсън“, когато временно се бе оттеглил от кариерата си в ЦРУ. Естествено, членовете на клуба се гордееха, че имат в редиците си толкова влиятелна фигура от американското разузнаване.

Всеки няколко месеца Ансбах водеше тук Стоун на обяд. Това бе станало традиция още от първия път в Ню Хейвън, когато се опитваше да привлече Стоун в „Парнас“. Когато на Сол му се искаше да поговорят по-обстойно, двамата се срещаха в клуба.

— Съжалявам за баща ти. Ще се оправи, ще видиш. Той е силен човек.

— Надявам се, че е така.

Стоун току-що бе дошъл с едно такси от летище „Ла Гуардия“ и се чувствуваше особено неприятно, задето бе оставил баща си сам в болницата.

Ансбах си сложи очилата за четене и приближи фотокопието на двайсетина сантиметра от очите си. Стоун го наблюдаваше как изучава документите. Сол бе сбърчил чело от напрежение.

— Прав си — каза след известно време той. — С М-3 се означава американски шпионин в Москва. За първи път чувам за него.

Стоун кимна. Сервитьорът разчистваше остатъците от котлетите на Ансбах и хамбургера на Стоун.

— Ще желаете ли кафе, мистър Ансбах? — попита той.

— Да, и за двамата — отговори той, а след това се обърна към Стоун, жестикулирайки, сякаш да спомогне за оформянето на мисълта си. — Значи мислиш, че баща ти е дал завещанието на Ленин на някаква жена в Москва от името на Уинтроп?

— Предал е някакъв документ. Може и завещанието да е било.

— Значи Уинтроп е използувал баща ти, за да занесе нещо на тази жена, навярно не само снимка в рамка. Сигурно след това тя го е дала на американския шпионин.

— Това е само теория. Но ти си шефът, кажи ти какво мислиш? — за миг Стоун се зачуди защо ли Ансбах се поти толкова обилно — в помещението не беше горещо.

— Може и да е така — съгласи се Ансбах, свали очилата си за четене и пак си сложи другите, с тънките рамки. — Господи! Имали сме агент в Москва, за когото аз нищичко не знам. Възможно ли е всичко това да става заради него? Чарли, името на този човек, когото ФБР е разпитвало — Олдън Кушинг — говори ли ти нещо?

В този момент сервитьорът се върна, сложи на масата две порцеланови чашки и наля кафето сред възцарилото се мълчание.

— Това е бизнеспартньорът на Леман отпреди години — потвърди Стоун. — Може би той е човекът, с когото трябва да се разговаря. Какво има, Сол? Никога не съм те виждал такъв.

— Кушинг е мъртъв.

Сол отпи малка глътка кафе. Ръцете му трепереха и той покапа бялата ленена покривка. Образуваха се големи тъмни нетна.

— Е, зарежи това.

— Не, Чарли. Не ме разбра. Асошиейтед прес съобщи новината тази сутрин.

— Тази сутрин? Господи!

Стоун отмести кафето си.

— Съвпадението не е… — не довърши думите си той и започна отначало: — Той е присъствувал на вечерята със Сталин през 1952. Възможно ли е смъртта му да се счита за съвпадение?

— Само че какво общо може да има между този агент и завещанието на Ленин? — отговори нетърпеливо Ансбах. — И какво общо, по дяволите, може да има с това, което става сега в Москва?

— Чакай, нека обсъдим нещата едно по едно — предложи Стоун. — Онази забележка, която Сталин прави по отношение на това, че многоуважаваният Ленин е восъчна фигура…

— Какво искаш да кажеш? — попита Ансбах, като същевременно оглеждаше ноктите си.

— Нищо особено — отвърна Стоун, но след това промени решението си, придърпа чашката кафе пред себе си и отпи. — Преди да тръгна от Бостън, проведох няколко разговора по телефона. Малко проучване. Виж, напълно възможно е тялото на Ленин да е от восък. Изкуството е стигнало до такова високо ниво, че някой талантлив реставратор, не който и да е, а някой наистина добър, би могъл да направи толкова сполучлива маска на човешко лице, че дори от няколко крачки да не можеш да различиш истинско ли е, или не.

Ансбах пресуши кафето си наведнъж и даде знак на сервитьора да му донесе още едно.

— Предполагам, че ще се опиташ да свържеш това със сведенията на Таралежа?

Стоун продължи:

— Освен това, известен е и случаят с Евита. — Той притвори очи, за да се концентрира по-добре. — Тя умира през 1952 г., едва прехвърлила тридесетте. Рак. Хуан извиква специалист по балсамирането, владеещ и най-сложните способи. Той бил разработил метод, използуващ артериално инжектиране на парафин и формалин, които предотвратяват дехидратирането. Спирт, глицерин, формалин и тимол. След това потапял тялото в разтвор на нитроцелулоза — нитроцелулоза, разтворена в смес от трихлоротилен и ацетат, при което върху тялото остава тънка плака.

— За бога, Чарли? По памет ли говориш? Забравих, че имаш невероятни умствени способности. Добре, каква е връзката?

— Хуан Перон искал любимата му Евита да бъде изложена за поклонение непрекъснато, точно както Ленин в Москва. Бил твърдо решен на това и дори в предсмъртните й дни не й разрешавали да взима никакви лекарства, които могат да възпрепятствуват действието на химикалите и да направят балсамирането невъзможно.

Ансбах впери поглед в Стоун.

— Химикали ли?

— Голям брой лекарства въздействуват върху тъканите, блокирайки навлизането на балсамиращия разтвор. Те разрушават системата от капиляри и опитът за балсамиране пропада. Няма осмотично налягане, балсамиращата течност не се просмуква равномерно и електролитният баланс е нарушен. По такъв начин балсамирането остава незавършено и не е трайно.

— Ами тези лекарства… В тях включват ли се примерно отрови?

— Именно отрови — отвърна Стоун. — Арсеник, стрихнин, голям брой отрови могат да блокират процеса. А също и някои други вещества. Доста често не е никак лесно да се балсамира човек, който е бил отровен.

— Господи! — възкликна Ансбах. — Това обяснява…

— Както знаеш, носят се разни слухове, че Ленин е бил отровен. Доста са разпространени. Че Сталин го е премахнал. Спомням си, четох нещо такова в мемоарите на Троцки. Не беше нищо повече от безпочвено бръщолевене, разбира се, но все пак…

Ансбах кимна.

— Десетилетия наред този слух се носи из Лангли!

— Чувал ли си за книгата „Лицето на жертвата“? Била е публикувана през 50-те години от една рускиня на име Елизабет Лермоло.

— Не.

— Там, доколкото си спомням, тя казва, че докато била в затвора на НКВД, срещнала някакъв старец, който бил личният готвач на Ленин през последните години от живота му. В деня, когато Ленин починал, той внесъл закуската му и Ленин му дал знак, че иска да му съобщи нещо. Не можел да говори, но му пъхнал бележка, на която пишело, че е бил отровен.

— Основателят на Съветската държава… — промълви тихо Ансбах. — Ако това е вярно, тогава ти си прав. Божичко. Последствията ще бъдат грандиозни. Вероятно балсамирането на Ленин е било нетрайно, защото е бил отровен.

Замълча, докато сервитьорът му наливаше кафе.

— Това е последното нещо, което Горбачов ще иска да направи достояние на обществеността.

В начина, но който Сол говореше, имаше нещо странно, сякаш умът му бе другаде.

— Сол, не ти съобщавам нищо, което да не ти е известно. Какво има?

— Просто… Просто зарежи това, Чарли. Зарежи го — въздъхна шумно Ансбах.

— Какво?

— Виж какво, известно ти е не по-зле, отколкото на мен самия, че въпросът не е само исторически.

— Очевидно. Но това все пак не обяснява как е замесен агент М-3. Какво се опитваш да ми кажеш. Сол?

— Нищо, Чарли. Това е просто инстинкт. Подушвам го. Цялата тази работа вони на провалена разузнавателна операция и ми се струва, че си открехнал само крайчеца на завесата. Втриса ме, като си помисля какво ли можеш да откриеш, ако продължиш да ровиш.

— Започваш да говориш като параноик, Сол.

— Както каза веднъж моят приятел Хенри Кисинджър: „Това, че си параноик, не означава, че не са по петите ти“.

— Не е първият, който го е казал.

— Виж какво, прекрасно знаеш, че ЦРУ си има начини да изяви своето неудовлетворение. Те, т.е. ние много-много не се интересуваме от законността. Могат не само да прекратят договора ти, а и много повече.

Стоун бавно поклати глава в знак на несъгласие.

— Всичко това не ме интересува — каза той с твърд глас. — Предполагам знаеш колко важно е всичко за мен. За мен това е въпрос на бащината ми чест. На неговия живот.

— Няма да изоставиш тази работа, нали, Чарли?

— Не, докато не разбера какво всъщност се е случило с баща ми.

— По дяволите! Баща ти е бил впримчен. Точка. Изобщо не е важно защо.

— Забелязвам, че не ми даваш никакви изрични заповеди. Страхуваш се и аз не ти се сърдя.

Ансбах го изгледа със студен, режещ поглед.

— За бога, Чарли, какво искаш?

— Има една възрастна жена, все още жива, която е била лична секретарка на Ленин. Емигрирала е през 20-те години, живее под чуждо име. Видях името й в една от базите данни.

— Зная. Чух за нея от Бил Донован, когато бях на работа, в Службата за стратегически проучвания. Е, и?

— Искам да разбера къде е. Мисля, че е добра отправна точка.

— Тази работа изобщо не ми харесва — въздъхна Ансбах и отмести стола си назад.

 

 

След няколко часа Стоун се върна в апартамента си на Уест Сайд. Носеше няколко фотокопия на досието, което бе взел от архивите на Леман. Свали си палтото и го закачи в гардероба, до алпинистката си екипировка, която все по-рядко му се удаваше да използува.

Отпусна се на колене и прокара ръка по гладкия мраморен под, като се опитваше да напипа едно едва доловимо ръбче. След секунди го намери. Дори човек да се загледаше внимателно, не би могъл да го сметне за нещо повече от лек дефект при слепването на двете плочи. Натисна ръбчето и едната от плочите се отмести, при което се откри малък сейф. Той нагласи шифъра и го отвори, сложи оригинала на досието вътре при малка пачка банкноти, някои други книжа и револвера „Смит енд Уесън“, който бе използувал един-два пъти преди години на едно стрелбище в Лексингтън, щата Масачузетс. Беше купил същия и на баща си.

Затвори сейфа и намести плочата отгоре. После обиколи стаята и забеляза мигащата червена лампичка на телефонния си секретар.

Натисна бутона. Първо се бе обадила една жена, с която се запозна на някакво гости и се надяваше изобщо да не я среща повече. След това бе позвънил баща му да му благодари, че е отишъл да го види, и да му каже, че се чувствува по-добре.

После на два пъти бе звънил Сол Ансбах.

Гласът му звучеше все по-тревожно. На места думите му бяха заглушени от шума на уличното движение — явно се обаждаше от уличен телефон. А обикновено използуваше секретна връзка.

— Чарли, Сол е. Аз съм в адвокатската фирма. Обади ми се веднага, щом се прибереш.

Би-й-п.

В „Шефилд енд Симпсън“ все още ползуваха Ансбах като консултант и от време на време, когато Сол бе на съвещание във фирмата, Чарли му носеше там някои свои анализи.

— Сол е… Ти… Слушай, попаднал си на нещо. Трябва веднага да дойдеш в адвокатската кантора. Не в офиса. Ще бъда там от седем до към осем. И чуй, не ми се обаждай във Фондацията. Нямам вяра на телефоните там. Това е страшно сериозно нещо, Чарли. — Последва дълга пауза, при която се чу воят на линейка. — По дяволите, колко време имам да говоря на тая машинка? Чарли, слушай. Имам нещо за теб. Пратиха ми го по куриер — намерих връзки. — Пак пауза; този път грохот на камион. — Тая машинка да не ме прекъсне. По дяволите, Чарли. Идвай тук!

Стоун хукна към вратата.

 

 

„Шефилд енд Симпсън“ заемаше дванадесетия, четиринадесетия и петнадесетия етажи (нямаше тринадесети) на една представителна стара двадесететажна сграда близо до Уолстрийт. Сградата притежаваше онази простота и елегантност, които липсваха на модерните постройки.

Стоун пристигна малко след осем. Точно преваляше вечерният пиков час. От старите асансьори излязоха неколцина закъснели служители, облечени с пардесюта, понесли куфарчетата си в ръка. Винаги бе харесвал тази стара сграда — навяваше усещането за нещо стабилно, солидно, дълговечно. Асансьорът бе с черешова ламперия, а плафониерата бе прикрепена на стената.

Натисна бутона за четиринадесетия етаж и се облегна на стената, загледан с възхищение в гладката, полирана повърхност на старото съоръжение. Само секунди по-късно асансьорът пристигна и вратите се отвориха. Все още тук-таме светеше. Макар повечето секретарки да си бяха отишли, някои от съдружниците още работеха. Стоун безгласно благодари на боговете, че не е станал адвокат.

После се сети, че по всяка вероятност Сол ще го чака горе, на петнадесетия етаж, където вечер беше почти пусто. Стаите там бяха заети от шкафове за документи, стари книги правна литература и справочници, остаряло оборудване. Половината етаж беше празен. Но имаше също и няколко съвещателни зали. Винаги, когато искаше да се види с него насаме, Ансбах се качваше в една от тези празни зали.

Стоун взе асансьора за един етаж. Осветлението горе беше слабо. Луминесцентните лампи премигваха една след друга. На пръв поглед нямаше никого. Дори и Ансбах не се виждаше. Мина край един прозорец и видя как долу трепкат светлините на Ню Йорк. Двете съвещателни зали бяха по-нататък по коридора, вдясно. И двете врати бяха затворени. Стоун завъртя дръжката, отвори едната и се провикна:

— Сол Ансбах!

И после прошепна съвсем тихичко:

— Сол?

Гледката го смрази от ужас.

Сол Ансбах седеше облегнат в един тапициран стол до голямата маса. Главата му беше килната странно. Стъклата на очилата му бяха отчасти замъглени от вадичките кръв, които се стичаха от една малка, съвсем кръгла дупка на челото му, точно над веждите. Ръцете му бяха полусвити в юмруци, сякаш се бе канел да стане и да изгони натрапника. Преди онзи да го застреля.

Стоун не можеше и гък да каже. Отвори уста, втрещен от ужас. Направи крачка напред, после се върна обратно и тогава чу проскърцването на пода, едва доловимо пропукване на дюшемето под мокета, предизвикано от нечии стъпки.