Джоузеф Файндър
Московският клуб (22) (Къртица 3)

21

На милиционера в тесничката караулка на Кутузовски проспект 26 бе наредено да докладва за всеки подозрителен безделник, който се шляе наоколо. Все пак пазеше сграда, в която живееха членове на ЦК. Въпреки това почти не му се налагаше да вдига телефона. Седеше си в караулката, проверяваше самоличността на шофьорите, които влизаха вътре с колите, кимваше им отсечено и не му се налагаше да върши почти нищо друго. Работата не бе особено интересна. Зиме беше студено и трябваше да си слага по два чифта униформени ръкавици.

Пазачът не си падаше много-много по четенето, но уединеността на поста не предлагаше друг изход. Затова четеше вестници — „Правда“, „Известия“, „Вечерная Москва“ и други — и кимваше почтително на минаващите коли. Посред нощ те не бяха много.

В три часа го смени пазачът от втора нощна смяна. Двамата поговориха десетина минути, без изобщо да поглеждат паркинга. Той и без това бе съвсем притихнал.

Точно тогава обаче там се появи един човек.

Степан Крамер, облечен в работническа ватенка, крачеше отегчено и бавно, като човек, който би предпочел да си у дома и да спи.

Ако случайно пазачите го забележеха, като влиза, несъмнено щяха да го питат къде отива. Степан щеше да им каже, че един от скапаните асансьори се е повредил и че комендантът на сградата най-безцеремонно го е вдигнал от леглото. Нещо не било наред — дали в кабелите на хаспела, дали шината, дали спирачният детектор — онзи не разбирал нищо от асансьори. Комендантът не им ли е наредил по телефона да го пуснат? Тогава пазачите, чиито първичен инстинкт бе да запазят работата си, щяха по-скоро да пуснат този човек, който толкова много разбира от асансьори, отколкото да предизвикат гнева на оня от ЦК, който, боже опази, трябваше да ходи три етажа пеша.

Само че никой не спря Степан.

Черната волга беше на другия край на грамадния паркинг, точно според предвижданията. Преди няколко дни Степан пак се видя със своя съкилийник от Лефортово, Фьодоров и го помоли да го свърже с някой, който знае повече за обитателите на този блок на ЦК. Фьодоров успя да намери един автомонтьор, който беше поправял нещо там и комуто бе известно къде паркира колата си Сергей Борисов.

Добре — колата бе извън полезрението на пазачите в караулката. Никой не можеше да го види.

Незабавно се залови за работа. Пъхна се под колата. Асфалтът беше студен.

Докато работеше, дъхът му образуваше облачета пара.

Беше пъхнал белия пластичен експлозив, пак намерен от Фьодоров, в две тръбички, а всяка тръбичка — в найлоново пликче. Двете тръбички бяха свързани с взриватели, закачени за електрически детонатори. Всеки детонатор бе свързан с джобен радиоприемник — като онези, които лекарите на Запад носят у себе си при повикване: Микрофонът на приемниците, който обикновено издаваше звуков, сигнал, бе заменен от електрическо реле. Щом устройството получеше сигнал от предавателя с мощност на радиоразпръскването няколко километра, релето щеше да затвори веригата, но която да протече ток и колата да избухне.

Степан постави едната тръбичка под резервоара, а другата отпред, после провери дали не се вижда някоя жица. Половината от работата беше свършена.

Запромъква се по гръб първо под колата на Борисов, после под някаква друга кола, докато най-накрая можеше да стане, без да го забележат нито от сградата, нито от караулката. Обратният път беше проблем — по-добре да не рискува и да го разпитват след това. Затова прекара остатъка от, нощта скрит под стълбището на портиерната, точно както го бе научил Фьодоров.

В резултат на внимателно проучване Степан бе разбрал това-онова за навиците на Борисов. Фьодоров му помогна най-много. Степан успя да научи кога идва шофьорът на Борисов; по кое време обикновено Борисов тръгва от къщи; коя именно от множеството черни волги на паркинга принадлежи на Борисов; кога се сменят пазачите в караулката.

В 6:30 сутринта, когато си тръгваше нощната смяна и застъпваше дневната, Степан се измъкна с малка групичка от охраната по етажите.

Около час след това изчака в колата на баща си, паркирана малко по-надолу, откъдето следеше кой влиза на Кутузовски 26. Точно в 7:30 пристигна шофьорът на Борисов.

Степан се размисли.

Шофьорът беше обикновен млад руснак, който навярно имаше жена и деца. На Степан не му се искаше да умира и той — нали не беше такова чудовище. Но шофьорът трябваше да пострада заедно с Борисов, нищо не можеше да се направи.

Степан вече бе приел неимоверно тежката мисъл да отнеме живота на невинен човек.

В 7:40, пет минути по-късно от предвижданията на Фьодоров, Борисов излезе от сградата заедно с шофьора си. Степан го разпозна незабавно от снимките. Беше набит, нахакан, облечен в скъп костюм, който навярно му е бил по мярка преди пет-шест години. Оттогава явно бе натрупал килограми.

Шофьорът придружи Борисов до волгата и после се наведе да провери колата отдолу, просто по навик. Беше направо немислимо колата на член на ЦК да бъде застрашена по някакъв начин. Такива работи в Русия не ставаха.

Не откри нищо и се качи на шофьорското място.

Степан наблюдаваше как волгата потегля от паркинга пред един сребрист мерцедес-бенц, видя как шофьорът кимна на пазача в будката и се включи в движението по Кутузовски проспект. Последва ги отдалече. Нямаше смисъл да предизвиква подозрение, тъй като обичайният маршрут на Борисов му бе известен.

От мисълта за онова, което предприема, за неговата грандиозност, му ставаше зле, но пък много добре знаеше, че ако не го свърши този път, рискува да открият бомбата и целият план да пропадне.

Колата на Борисов се движеше по Кутузовски, после зави по Калинински проспект — една от главните пътни артерии — и спря на един светофар. Борисов като ме ли се бе замел в някакви книжа.

Степан бързо изтегли двадесетсантиметровата антена на предавателя и сложи пръст на копчето.

За миг затвори очи и видя пред себе си лицето на брат си.

— Това е за Аврам — прошепна той и натисна бутона.

Експлозията бе оглушителна, макар и на неколкостотин метра. Волгата избухна сред кълба от огнени пламъци и се разцепи на две. Горящи парчета се посипаха по улицата. Свърши се.

Едно от парчетата от експлозията падна на тротоара, съвсем близо до Андрю Лангън, втори секретар на посолството на САЩ в Москва, който всъщност бе служител на Съветския отдел на Оперативната дирекция на ЦРУ. Лангън знаеше много малко за експлозивите, но наскоро бе посетил един семинар в ЦРУ по въпросите на тероризма. Решението бе взето бързо. Той грабна отломката и я отнесе в службата си. Това му коства едно доста болезнено изгаряне на лявата ръка.

Бомбата, убила Борисов, получи отзвук по целия свят, при това на първите страници на вестниците — от шокиращия лондонски „Нюз ъв дъ уърлд“ и разни други британски илюстровани вестници, чак до парижкия „Монд“ и хамбургския „Билд цайтунг“. Заглавието в „Ню Йорк поуст“ заемаше цялата страница и гласеше: „Убит е червен бос“. На първа страница на „Уолстрийт Джърнъл“ под заглавието „Какви са новините“ новината се третираше в типичния за вестника суховат стил: „Известният съветски функционер Сергей И. Борисов бе убит в Москва, когато на един от главните булеварди избухна бомба, поставена в автомобила му. Никоя група не е поела, отговорност“. На втора страница „Ню Йорк Таймс“ поместваше анализа на един съветолог от института „Хариман“ към Колумбийския университет, който се разпростираше върху вътрешната съпротива срещу властта в Кремъл. Тед Копъл посвети на убийството един епизод от „Найтлайн“. Съветската осведомителна агенция ТАСС, която в последните години бе станала много по-открита към света, дори не го спомена.