Джоузеф Файндър
Московският клуб (33) (Къртица 3)

32

Москва

Станцията „Проспект мира“ е с най-красивата архитектура от станциите на може би най-красивата в света подземна железопътна система. Подовата настилка е от гранитни плочи, в коридорите има колонади с арки в стил рококо. Осветлението идва от елегантни полилеи. Коридорът, в който ескалаторите изсипват тълпи пътници, е обграден с мраморни пейки. В най-натовареното време, което в Москва продължава с часове, пейките са пълни с уморени хора, бабички с пазарски мрежи, жени с къносани коси и щъкащи насам-натам деца, раздразнителни фабрични работници, стиснали в скута си чанти, пълни с мандарини.

Висок като върлина човек със зле прилягащ костюм седеше от пет минути на една пейка и не правеше впечатление на никого. Изглеждаше незначителен и объркан. Ако някой случайно го погледнеше, сигурно би го взел за служител в някое от хилядите вегетиращи държавни учреждения в Москва. Приличаше на всички останали, с които човек пътува в метрото.

Никой нямаше да си спомня, че е виждал Степан Яковлевич Крамер, нямаше да е забелязал, как той отваря евтината протрита чанта на пода пред себе си, как провира ръка между купищата книжа и прави нещо. И, разбира се, никой не видя, че точно когато влакът пристигна и стотици хора се втурнаха да се качват и да — слизат, той смачка тръбичката с химикала.

После, тъкмо преди да се смеси с разлюляната тълпа в метрото, оставил чантата на платформата до група войници от Червената армия, Степан се обърна назад.

Войниците, вероятно взвод, се строяваха бавно, тромаво. Степан знаеше от опит, че командирът ще даде команда „мирно“ и че ще останат там поне още пет минути.

„Господи — помисли си той, — там не трябваше да има хора.“

Щяха да загинат.

Зави му се свят. Те бяха войници на същата държава, която бе унищожила разсъдъка на брат му, но най-вероятно бяха добри момчета, невинни младежи, по-млади и от него.

Хвърли бърз поглед към войничетата, седемнадесет-осемнадесет годишни момчета, дългучи с румени бузи, които не знаеха нищо за политиката, за лагерите и за мъченията и мислеха само за голямата чест да служат на родината.

Не можеше да ги убие.

Измъкна се от претъпкания вагон точно преди влакът да потегли. Взе чантата, която стоеше изоставена, отиде с нея до края на платформата и намери безлюдно място.

Сърцето му биеше лудо. Това нещо можеше да гръмне всяка секунда.

Остави чантата до мраморната стена, на голямо разстояние от всички, и отвори вестник, като се правеше, че чете. Изглежда, никой не му обръщаше внимание. Качи се на следващия влак, неспокоен, но все пак с леко сърце, и се заслуша за експлозията.

Няколко дни преди това баща му бе натракал на електрическа пишеща машина в издателство „Прогрес“ едно писмо. Шрифтът на машината не се отличаваше с нищо, писмото бе написано на бял лист и бе изпратено до канцеларията на президента Горбачов, на вниманието на един от помощниците му, чието име Яков бе прочел под снимка на първата страница на „Известия“.

В писмото ясно и категорично се настояваше незабавно да бъдат освободени всички пациенти на института „Сербски“, държани там по политически причини. Казваше се, че ако до седмица властите не реагират, ще последват нови терористични действия.

Сега, когато очакваха американския президент да дойде в Москва, в Политбюро положително щяха да възприемат тази заплаха като съвсем реална.

Яков и Степан знаеха, че убийството на члена на Централния комитет Сергей Борисов бе привлякло вниманието по целия свят. Кремъл едва ли желаеше втори такъв инцидент, а цената, за която настояваха Крамерови, в края на краищата беше твърде малка.

Баща и син се събраха отново около покритата с мушама кухненска маса. Соня пак беше излязла. Степан често си мислеше за нея и се чудеше защо баща му толкова настоява да не й се казва. Тя положително нямаше да одобри такава опасна акция. Но дали нямаше и още нещо, някаква друга причина, поради която Яков се опитваше да предпази любовницата си?

— Не искам да убиваме невинни хора, ако можем да го избегнем — каза Яков. По лицето му се четеше дълбока тъга.

Степан кимна в знак на съгласие.

— Призлява ми само като си го представя. Още не мога да свикна с мисълта за Борисов. Колкото и ужасен да беше този човек, не мога да върша такива неща.

— Добре — рече Яков, — ако се спреш на метрото, внимавай да не пострадат невинни хора.

— Ще внимавам.

— А бомбата? Колко мощна ще бъде този път?

— Блокче пластичен експлозив с такава големина ще предизвика много силен взрив.

— А това какво е? — попита Яков, като взе парче месингова тръбичка, дълго десетина сантиметра, което приличаше на писалка, но имаше в единия край сглобка с винт и гайка. — Опасно ли е? — Остави го внимателно.

— Не — засмя се Степан, — само по себе си не е опасно. Това е приспособление за механично възпламеняване. Всъщност е много просто.

След малко Яков вдигна поглед от съставните части на бомбата.

— За Аврам — каза той.

Съоръжението се задействува след няколко минути, когато Степан отдавна вече беше заминал.

Платформата внезапно бе залята от ослепителна синкава светлина. После, след части от секундата бе разтърсена от мощна, оглушителна експлозия. Наблизо нямаше никого, така че никой не пострада тежко, но хората, които току-що бяха дошли, се разпищяха от ужас, когато отломки от детонацията се разхвърчаха на десетки метри.

Експлозията стана тема на слухове, които се пръснаха из цяла Москва със скоростта на светлината — още една акция на терористите. Хората, които на следващия ден си разменяха клюки по работните места, изказваха какви ли не предположения. Но едва ли някои подозираше, че извършителите са двама съвсем обикновени мъже, водени от любов към брат си и сина си.

Ако Андрю Лангън не бе минавал случайно по Калинински проспект в момента, когато колата на Сергей Борисов хвръкна във въздуха, в ЦРУ нямаше да имат представа, че при експлозията е използувана технология на КГБ. Ако в ЦРУ не бяха научили това, нямаше да инструктират Лангън да следи с най-голямо внимание всички подобни терористични актове.

Ето защо, веднага след като се разнесе мълвата, за инцидента, а това стана много бързо. Лангън положи всички усилия да събере доказателства от рода на тези, които така непредвидено бе намерил преди няколко седмици. Веднага след избухването на бомбата, която не уби никого, но нарани повече от двадесет души, районът беше отцепен с обединените сили на милицията и КГБ. Този път Лангън не виждаше начин да се сдобие с отломки от експлозията.

До момента, в който старият руски мужик, занимаващ се с работи по ремонта и поддръжката в двора на американското посолство, случайно не спомена пред него, че знае всичко за ужасното произшествие, станало в метрото. Имал приятел, който работел по поддръжката, на сградите в милицията и го извикали да почисти, ремонтира и възстанови мястото.

Мужикът беше проучен от КГБ, както и всички останали съветски граждани на работа в посолството, но не беше чекист и срещу порядъчен подкуп се съгласи да види какво може да се направи. На следващата сутрин извади кутия от шоколадови бонбони, пълна с отломки от засегнатата част на станцията. Беше завил късчетата в книжни салфетки и ги милваше, сякаш са камъни от луната. И в известен смисъл те наистина бяха.