Джоузеф Файндър
Московският клуб (5) (Къртица 3)

4

Ню Йорк

Всичко в апартамента на Стоун му напомняше за Шарлот, неговата съпруга. Имаше осем големи стаи и бе разположен в хубава стара кооперация в западната част на Сентръл Парк авеню. Собствениците на сградата — съвет от трима адвокати, някогашен идол от сутрешни представления и две сестри, богати наследници, които живееха тук почти откакто свят светува — особено се гордееха с това, че рядко приемат наематели.

Стоун изобщо не можа да разбере как двамата с Шарлот успяха да преодолеят изпитателното им проучване. Обясняваше си го единствено с това, че бяха приятна млада двойка, почтена на вид — той, уважаван служител в Държавния департамент (или поне така смятаха собствениците), а тя — високоценен телевизионен кореспондент. Двамата заедно (благодарение на фондация „Парнас“, макар никой да не знаеше за нея) бяха доста заможни.

Жилището бе донякъде във викториански стил, до голяма степен скрит под някакви смешни, натруфени тапети и кухненски принадлежности в цвят старо злато — очевидно предишният собственик бе имал пари, но не и вкус. Докато си търсеше работа. Шарлот изцяло го ремонтира. Стана удобно, разностилно жилище, в което преобладаваше сецесионът. Стените в коридора бяха облицовани с ламперия, а подът — със зелен италиански мрамор; дневната беше доста претрупана и купища книги стояха редом със столовете в стил Луи XV. Спалнята бе обзаведена с гардероб от палисандър и дъбов скрин от осемнадесети век, който Шарлот беше открила на един битпазар. Кухнята с лъскавите черни шкафове носеше непогрешимия отпечатък на самата Шарлот.

Стените в библиотеката бяха тъмночервени, в дълбоките шкафове беше подредена пълна колекция от първите издания на Набоков, малко руско писалище от осемнадесети век, изработено от абанос и махагон, с месингови крачета, огромен индийски килим и кресло в регентски стил с мека кожена седалка, подарък от Уинтроп Леман. Уинтроп Леман от своя страна го бе получил като подарък от Уинстън Чърчил през войната в знак на оказаното от Леман съдействие по линията на Указа за оказване на помощ.^[1]

Бракът им продължи шестнадесет години и изведнъж — нима вече бе минала година и половина? — тя си тръгна. Оттогава апартаментът изглеждаше гротескно празен.

Понякога, късно нощем, когато заравяше лице във възглавницата на леглото, което бяха споделяли толкова дълго, той все още успяваше да долови парфюма й, с лек аромат на гардения, нежен и възбуждаш, и си спомняше колко нощи бяха прекарали заедно — пет хиляди деветстотин и осемдесет, беше помощ ги пресметнал, а после дълго се взираше в тавана.

Все още често я сънуваше и след това се чувствуваше зле и леко позасрамен.

Имаше нещо в нея, някаква сила на духа, примесена с уязвимостта на дете, която Стоун долови още когато я срещна за пръв път, през последната година в колежа. Тя седеше в трапезарията на една дълга дървена маса, подпряла ръце на полирания неравен плот, и четеше книга. Край нея всички разговаряха и се смееха, а тя седеше сама и четеше, но не умислена и изолирана, както често седят самотниците сред тълпата. Тя сякаш се наслаждаваше на уединението си, беше се вглъбила в него. Беше прекрасна. Русата й коса беше чуплива и непокорна. Златистите къдрици бяха разделени на път по средата и се спускаха до раменете. Очите й имаха изключителен син цвят, малко раздалечени, а веждите й бяха плътни и добре оформени. Долната й челюст бе добре развита, леко издадена, особено в моментите, когато те поглеждаше недоверчиво, а то бе доста често. Когато се усмихваше, а то също бе често, край устата й се очертаваха дълбоки трапчинки. Ако постоеше на слънце, носът й се изпъстряше с лунички.

Седеше в трапезарията и четеше книга за Уинтроп Леман. Чарли не се стърпя и я прекъсна с всичкото уважение, на което беше способен:

— Не бих си губил времето с тази биография. Познавам човека и той е далеч по-приятен, отколкото го изкарва авторът. — Глупаво измислено — глупаво казано, затова и не даде никакъв резултат. Тя го погледна от любезност и отвърна:

— Интересно, — след което продължи да си чете.

— Не, не, наистина. Той ми е кръстник — настояваше Стоун.

— Хм. — В гласа й се долавяше недоверие и този път тя дори не си направи труда да го погледне.

— Да не би да пишете за него?

Шарлот пак вдигна очи и се усмихна.

— Да, реферат по политология. По-добре да не зная нищо лично за него. Рефератът ми ще бъде критичен.

— Каква е позицията ви?

— Мисля, че популярността му е преувеличена. Изобщо не считам, че е велик. На мнение съм, че е най-обикновен дипломат и чиновник, разполагал с доста наследени пари и с късмета да бъде на съответното място в необходимия момент. — След тези думи Шарлот се усмихна и той видя, че между предните й зъби има разстояние. Тя с безпогрешно избран тон запита:

— Значи ви е кръстник, така ли?

След няколко дни успя да я уговори да отидат на пица. Тя пристигна облечена в униформата си на студентка в Йейл, като по този начин искаше да му покаже, че това не е истинска среща, а само вечеря с колега: Разменяха си приятелски закачки, спориха. На всички самоуверени изявления на Стоун тя опонираше с равностойни по убедителност отговори, като че ли нарочно се опитваше да го провокира, а после заглаждаше създалото се положение с прекрасна, чаровна, мила полуусмивка.

Стоун се изнерви, сърцето му заби учестено. Започна да чопли етикета на изпотената бирена бутилка пред себе си. Най-много го впечатляваше кожата й. Беше млечнобяла, а бузите й — с онзи свеж розов цвят, който хората добиват, когато се разхождат в кристалночист зимен ден; но при нея беше постоянен.

Изпрати я до готическия проход пред стаята й и там се спряха неловко.

— Е — каза той. — Лека нощ.

В този момент и тя изглеждаше толкова притеснена, колкото и той. Беше поставила дългите си крака един пред друг, като балерина. Пак беше уязвимото малко момиченце.

— Лека нощ — отвърна тя, без да помръдва.

— Благодаря ти — прошепна Стоун.

— И аз ти благодаря.

Сърцето му заблъска в гърдите и Стоун запита:

— Мога ли да видя стаята ти? — И в същия момент се почувства адски глупаво.

— Моята стая ли? — разшириха се очите й от учудване.

Стоун повдигна рамене, усмихна се глуповато. Не можеше да си представи, че ще се раздели с нея.

Тя си пое дълбоко въздух и Стоун с изненада видя срамежливата й усмивка и чу стеснителния й разбиращ въпрос:

— Наистина ли?

Стоун загуби разсъдъка си. Замаян от очакване и любов, той се наведе и я целуна. Само след няколко секунди тя отвърна страстно на целувката му. И той дори се изненада.

Всички други студенти слушаха „Джеферсън Еърплейн“ или „Стробъри Аларм Клок“, но Шарлот пусна една стара издраскана плоча на Беси Смит и те танцуваха в мрака на тесничката й стая под многозначителните звуци на „Искам малко захар“.

Тази нощ се любиха няколко пъти. Тя извиваше дългата си бяла шия и отмяташе глава ту на едната, ту на другата страна, притворила очи. Прекрасните й алени бузи проблясваха от сълзите, потта и обзелата я радост. А точно в най-интимния момент тя впери в него очи за първи път, откакто правеха любов.

След това, в първите месеци, се любеха непрекъснато, сякаш се бяха вманиачили. Бяха неразделни, прекратиха всякакви връзки с приятели. Сутрин се събуждаха късно, естествено, след часа за закуска в столовата, затова се излежаваха голи на тясното й легло, пиеха нескафе и похапваха кифлички с масло, запечени на малката й скаричка: после пак се любеха.

Почти не излизаха от стаята й, стояха само по слипове, които се смъкваха на пода с едно-единствено движение. Под тях русият триъгълник на Шарлот бе винаги влажен и той се възбуждаше само щом го погледне.

Стоун я изучаваше, специализираше се по Шарлот Харпър, твърдо решен да научи всичко за нея. Откри, че тя е от малко градче в Пенсилвания, близо до Айрън Сити, и че двамата й родители работят във фабрика за пластмаси. Бяха поляци второ поколение. Името Харпър бе съкратено от нещо далеч по-дълго и непроизносимо. Не бяха бедни, но водеха непрекъсната борба за съществуването си. Не разбираха дъщеря си, която настояваше да учи в колеж, за разлика от по-голямата си сестра Марта. Веднага след училище Марта се бе задоволила да започне работа в цеха за превозни средства, където се запознала с бъдещия си съпруг и незабавно след сватбата родила три деца. Шарлот постъпила в университета в Питсбърг, но още на втората година решила, че иска да учи история. Всички професори, при които се надявала да учи, били в Йейл, затова се прехвърлила.

Той не можеше да понесе мисълта, че ще се разделят. Дори и подобните им имена приличаха на щастливо съвпадение, на добро предзнаменование, макар че тя настояваше никога да не я нарича Чарли.

Беше изключително мила, но заедно с това яростно бранеше независимостта си. Когато той притеснено я заведе в Ню Йорк, за да обядват с Уинтроп Леман в „Сенчъри Клъб“ — всъщност, за да представи на кръстника си своята приятелка, жената, за която възнамеряваше да се ожени, — тя поведе спор с живата легенда Леман за американската външна политика, а после призна на Чарли, че всъщност старият негодник й е харесал. Леман, както по всичко личеше, бе очарован от непримиримата дама. Когато си тръгваха, той хвана ръката й и изключително официално я целуна по бузата — нещо, което Чарли никога преди не го бе виждал да прави.

На дипломирането родителите й се запознаха с бащата на Чарли. По време на обяда се възцаряваха продължителни паузи. Родителите й бяха обикновени хора и се притесняваха от харвардския професор. Но Шарлот умееше да въвлича хората в оживен разговор и ги караше да общуват. Алфред Стоун й хареса и само след половин час те се смееха и се шегуваха, а Чарли ги наблюдаваше удивен. От време на време Стоун усещаше, че магнетизмът на Шарлот е сякаш десеторно по-силен от притегателната сила на Земята.

На излизане от ресторанта Алфред Стоун прегърна сина си през раменете и му пошушна:

— Най-добре да се ожениш за това момиче по-скоро, преди някой друг да те изпревари.

На следващата вечер Стоун я попита дали иска да се омъжи за него. Тя го погледна точно така недоверчиво, както и на първата им среща под готическия проход пред стаята й, и го попита:

— Наистина ли?

Ожениха се след три месеца и години наред, почти до края, никой от двамата не можеше да си представи, че ще се разделят.

 

 

И сега, докато си приготвяше малкия сак, Стоун разбра, че не може да престане да мисли за това, което Сол му бе казал предния ден. Мислеше за „случая Алфред Стоун“ и се чудеше как е възможно нещо, което се е случило толкова отдавна, да има някаква връзка с това, което понастоящем става в Москва. Отиде до уредбата и включи радиото, нагласено на любимата му УКВ станция, излъчваща класическа музика.

Точно свършваше Италианската симфония на Менделсон. След нея строгият тържествен глас на говорителя започна да чете някаква нескончаема биография на Менделсон, а после се захвана с октета в ми бемол и го разгледа в най-големи подробности — как той предвещавал класическите теми, които по-късно Менделсон щял да разработи, и колко обмислен бил неговият романтизъм, и колко…

Стоун бързо врътна кончета и изключи радиото. Дръпна ципа на сака и бавно отиде до високите прозорци с изглед към западната част на Сентръл Парк. Известно време гледа как едно момиче се разхожда с глупаво подстриган пулел, а после и една двойка с еднакви колежански фланелки с качулка. Не преставаше да мисли за случая Алфред Стоун и изведнъж осъзна, че се страхува да отиде в Бостън.

 

 

Алфред Стоун, пенсиониран харвардски професор, живееше в хубава триетажна къща на Хилиърд стрийт в Кеймбридж. Това бе къщата, в която Чарли бе израснал и където познаваше всички тайни ъгълчета, местата, където проскърцваше дюшемето, дръжките, които заяждаха. И най-вече ароматите — на лимоново масло от препарата за полиране, на изгоряло дърво от камината, характерния, но не неприятен аромат на стогодишен дом.

Къщата се намираше в онази част на Кеймбридж, където университетските преподаватели живееха редом със старата аристокрация, там, където никой не парадираше с богатството си, където всички караха стари, изпочупени коли волво или сааб. Кварталът беше едновременно благоприличен и характерно непринуден, достатъчно отдалечен от пънкарите и тълпите на Харвард Скуеър, но и достатъчно близо, за да можеш да стигнеш пеша до съответната банка или магазин, а защо не и да си купиш някоя не съвсем стилна риза в магазина „Андовър“.

Когато Чарли пристигна, Алфред Стоун седеше зад бюрото си в кабинета и бе облечен с обичайния си костюм от туид. Беше се пенсионирал преди четири години, но винаги ходеше облечен с костюм, сякаш всеки момент могат спешно да го извикат за извънредна лекция по история на САЩ от времето на Рузвелт и корените на следвоенния либерализъм или нещо подобно.

Някога беше хубав мъж, някога, преди арестуването и излежаването на присъдата да объркат изцяло живота му, преди да започне да пие толкова много. Светлокестенявата му коса вече бе почти побеляла, а пукнатите капиляри бяха изплели по страните му гъста паяжина, както обикновено става при алкохолиците. Роговите рамки на обикновено зацапаните му очила бяха оставили дълбоки червени следи от двете страни на носа му.

До бюрото му като безформена купчина се излежаваше неговият лабрадор Пири. Чарли го беше намерил в кучкарника и го подари на баща си за рождения му лен преди две години. Пири сънливо вдигна глава и отбеляза присъствието на Чарли с леко помахваме на опашката.

— Наистина има душа — каза Алфред Стоун, — убеден съм в това. Погледни го в очите, Чарли.

Погледна го. Пири отвърна с любопитно вперен в него взор, махна още веднъж с опашка, издиша шумно въздух и пак се сгуши на килимчето.

— Добре ти се отразява — обърна се Чарли към баща си. — Но защо Пири, все пак? Не си ми казвал.

— Просто страшно обича да е на открито. Затова го нарекох на името на полярния изследовател Робърт Пири.

— Пири е чудесно име.

— Знаеш ли, че малко си понапълнял?

— Малко — Чарли инстинктивно попипа талията си. — Седя дълго пред компютъра, не се катеря достатъчно.

— Сигурно заради това. А и нали престана да пушиш. Ще пийнеш ли?

Алфред Стоун стана и отиде до малкия бар, който бе подредил върху един шкаф със стъклени вратички. Взе една двулитрова бутилка евтино уиски — питието на сериозния пияч — и се обърна питащо към Чарли.

— Не пия през деня, татко.

— Не се опитвай да ме поучаваш.

— Не се опитвам — отвърна Стоун, макар да съзнаваше, че прави точно това. — Ако пия през деня ми се замайва главата. — И допълни замислено: — А за да решавам проблемите на националната сигурност, ми е нужна ясна мисъл.

— Е, на мен пък не ми е нужна — промърмори Стоун-старши и си наля. — Божичко, от четиридесет години никой не ме е карал да се занимавам с това. Има ли нещо интересно напоследък?

Стоун знаеше, че баща му рядко се интересува от „Парнас“, защото уважаваше свръхсекретността, а дори и когато го правеше, не очакваше отговор. Затова използува един слух, който вървеше из цяла Москва и следователно не беше тайна.

— Като че ли един от членовете на Политбюро има проблеми със сърцето.

Алфред Стоун се върна зад бюрото си, седна и бавно се облегна.

— Те всичките имат проблеми със сърцето.

Чарли измърмори нещо в знак на съгласие, докато се отпускаше на кафявия кожен стол. Харесваше светлината в кабинета на баща си по това време на деня. Слънцето падаше косо и хвърляше топли отсенки върху полирания дървен под, върху старите персийски килими и кафявото кожено канапе, поиздраскано тук-таме. Там Алфред Стоун подремваше следобед.

А и вградените библиотеки, високи чак до тавана, боядисани в бяло. Рафтовете бяха пълни с книги по история, които показваха интересите на Алфред Стоун: „Рузвелт и Хопкинс“ на Шърууд. Чърчиловата история на англоговорещите народи, „Съвременник на сътворението“ от Ейчисън, мемоарите на Труман, „Тайният дневник на Харолд Л. Анке“, „Бенджамин Франклин“ от Карл Ван Дорън. „Въведение в морала“ на Уолтър Липман, „Бележити викторианци“ от Литън Стрейчи.

По стените бяха окачени редица снимки. В тъмни рамки бяха поставени снимки на Алфред Стоун като млад, грейнал от вълнение, заедно с Хари Труман (с автограф „С най-сърдечни поздрави“); снимка на Алфред и Маргарет Стоун с Уинтроп Леман, направена на някаква официална вечеря. От една снимка в сребърна рамка загадъчно се усмихваше Маргарет Стоун, фризурата й бе в стил „Мами Айзенхауер“.

— Какво? — недочу Алфред Стоун.

Чарли се усети, че е казал нещо на глас. Слънцето се бе изместило и светеше право в очите му.

— Нищо — притеснено отвърна той и се обърна. — Слушай, откога не си виждал Уинтроп?

— Уинтроп? О, от години. Знам, че дава някакъв прием след няколко дни по случай публикуването, на мемоарите му или нещо подобно. Поканен съм. А ти?

Стоун се сети как пъхна някъде поканата, защото реши, че няма да ходи, тъй като ще е в планините Адирондак.

— Да, всъщност и аз съм поканен. Ще ходиш ли?

— Вероятно ще е прекалено официално. Не ми се ходи особено, но ми се ще ти да отидеш.

— Навярно ще отида. Аз… — И пак се размърда; после дръпна стола, при което събра килима. — Всъщност искам нещо да питам Уинтроп.

— Аха. — Баща му още си седеше отпуснат на стола.

— Натъкнах се на нещо, което, струва ми се, е свързано със случилото се с теб. По време на маккартизма и прочие.

— Така ли? — Баща му несъзнателно прегърби рамене. Очите му трепнаха — старият тик, който се появяваше винаги, когато бе под напрежение.

— Знам, че не ти е приятно да се рови в тия неща. Разбирам. Но все пак, чувал ли си някога за „Завещанието на Ленин“?

Алфред Стоун задържа втренчения си поглед върху Чарли малко по-дълго, а лицето му се смрази напълно. С изключение на стария тик на лявото око, разбира се. В момента не можеше да го контролира изобщо.

— Какво? — прошепна той.

— Значи си чувал.

Стоун-старши свали очилата си и разтърка очи. След малко заговори отново, този път по-спокойно.

Ти си експерт по руските въпроси. Нали Ленин е оставил някакво последно писмо, в което критикува Сталин и тъй нататък?

— Не става дума за това. Някакво друго „завещание“. Станало е дума на разпитите на Маккарти, нали? Маккарти не спомена ли нещо?

Алфред Стоун разпери ръце с дланите нагоре, с което искаше да каже: „Не си спомням“. Пак си сложи очилата, стана и отиде до бара.

— Получих картичка от жена ти — осведоми го той, докато си наливаше чист скоч в една кристална чаша.

— Татко…

— Пишеше, че наскоро се връща в Щатите.

Опитваше се да отклони темата, но Чарли знаеше, че баща му винаги бе харесвал Шарлот, че винаги бяха доста близки и отвърна:

— Москва едва ли й допада особено.

— Надявам се, че прекарва времето си по-добре от мен — тросна се баща му и допълни с по-мек глас: — Искаш да се върне при теб, нали? Но си прекалено горд, за да си го признаеш.

— Не мога да ти обясня подробно защо ме интересува този въпрос, но е важно. Моля те.

— Чарли, това не ме засяга — отвърна Алфред Стоун. В гласа му се усещаше тревога.

— Имаше някаква държавна тайна, нали?

Алфред Стоун поклати, глава, очите му се бяха разширили и блестяха.

— Не зная за какво говориш — отсече ядосано той.

— Имаш ли нещо против да попитам Уинтроп?

— Недей. Чарли — каза малко прекалено остро баща му. Пири стреснато се огледа и излая предупредително.

— Защо не?

— Моля те, просто ми направи тази услуга. Не желая да му припомняш целия този кошмар.

— Съмнявам се, че ще има нещо против. Толкова пъти сме говорили за ролята му в историята, за срещите му с Ленин и неща от този род. Съмнявам се, че той…

— Чарли, не зная до каква степен е рискувал заради мен в онези дни. Подозирам, че е много повече, отколкото се предполага. Не зная какво е трябвало да лъже, за да ми спаси кожата. Моля те, не го питай.

Наведе се и започна да гали Пири по врата. Пири доволно изръмжа.

— Има много неща във връзка с това, които никога не съм ти казвал. За Уинтроп, за моето положение — каза той и вдигна очи. Чарли никога не го бе виждал толкова потресен. — Разбирам, че искаш да… предполагам да „докажеш истината“ са точните думи… да ме „оправдаеш“, но всъщност не ми се иска пак да ровим миналото. Откровено казано, това означава много за мен. Наистина.

— Какво искаш да кажеш с това „да ровим миналото“? Видял си някъде да се споменава, нали?

— Да, да, видях — отвърна Алфред Стоун след дълга пауза и продължи, без да вдига очи: — По някакъв повод Уинтроп ме помоли да прегледам личния му архив в Белия дом. Всички ползувахме централния архив, но имахме и личен, който след приключване на службата си в Белия дом можехме да вземем със себе си.

— И си видял нещо.

— Споменаваше се нещо, да. Спомням си, че привлече погледа ми именно защото беше толкова странно. Нещо по отношение на Сталин.

— На Сталин? Попита ли изобщо Уинтроп?

— Не съм и ми се иска и ти да не го правиш.

— Заради теб…

— Недей… — настоя баща му. Сега лицето му беше още по-зачервено, явно беше развълнуван.

Чарли се поколеба за миг, после се съгласи:

— Добре.

Нямаше да е необходимо да пита Леман каквото и да било. В подземието на къщата на Леман в Ню Йорк се помещаваше прочутият му архив. Там със сигурност щеше да открие отговора.

— Знаеш, че без Уинтроп никога нямаше да получиш разрешително за работа в Секретните служби. Заради мен…

— Зная.

— Чарли, само за това ли дойде — да ме разпитваш за тези неща?

— И за да те видя.

— Миналото си е минало, Чарли.

Стоун кимна замислено, без да отговори, но знаеше, че баща му греши. Миналото бе станало настояще.

Слънцето залязваше и стаята изведнъж потъна в мрак. Чарли си мислеше за младия Алфред Стоун от снимката с Труман, за развълнуваната усмивка, а после погледна баща си сега и си каза: „Каквото и да става в Кремъл, заради теб ще се опитам да разбера. Ти винаги си заслужавал истината“.

По-късно, само няколко дни по-късно, щеше горчиво да съжалява, че не е зарязал всичко в същия този миг.