Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (8) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

6

2007 година

Наистина — на вратата стоеше месингова табелка с надпис „Специален отдел Q“. Самата врата обаче, откачена от пантите, бе подпряна о тръбите на централното отопление, минаващи по цялата дължина на коридора. В помещението, явно предвидено за негов кабинет, се мъдреха десет наполовина празни кофи с боя. Ацетонови пари насищаха въздуха. От тавана висяха четири луминесцентни лампи — от онзи тип, дето предизвикват зверско главоболие. Но стените бяха хубави — с изключение на цвета, който неизбежно пораждаше асоциация с интериора на източноевропейска болница.

— Да живее Маркус Якобсен — промърмори Карл, докато се запознаваше с обстановката.

През последните стотина метра по подземния коридор не срещна жива душа. В дъното, където се намираше отреденият му кабинет, нямаше нито хора, нито дневна светлина, нито въздух. Приликата с архипелаг „Гулаг“ беше повече от очевидна. Гъзът на географията — това представляваше новото работно място на Карл.

Огледа двата чисто нови компютъра и кълбото кабели, подаващи се от тях. За да разделят потока от информация, шефовете явно бяха поръчали единият компютър да се свърже с вътрешната мрежа, а другият — с интернет. Карл вдигна капака на втория компютър. На него ще може да сърфира с часове. Не го задължаваха да внимава кои сайтове посещава, за да не повреди централния сървър. Чудесно! Огледа се за нещо, което да използва като пепелник, и извади цигара. „Тютюнопушенето вреди на вас и на хората около вас“, предупреждаваше надписът на кутията. Карл се огледа. Малкото острици, живеещи тук, едва ли ще се задушат от дима. Запали цигарата и дръпна жадно. Никак не е зле да си началник!

— Ще ти изпратим делата в кабинета — обеща Маркус Якобсен, но в момента върху масата се мъдреше един-единствен лист А5.

Рафтовете зееха празни. Явно искаха да му дадат малко време да се нанесе в новия си кабинет, да го обзаведе по свой вкус. Карл обаче нямаше намерение да пипне нищо, преди да му дойде вдъхновението. Избута стола към бюрото и отпусна крака върху него. В тази поза прекара по-голямата част от отпуска си по болест. През първите няколко седмици само се взираше в нищото, пушеше и се мъчеше да избие от главата си спомена за тежкото, отпуснато върху него тяло на Харди и за предсмъртните хрипове от гърдите на Анкер. После започна да сърфира из мрежата: без цел, без да знае какво търси, с напълно притъпени сетива. Сега възнамеряваше да прави същото. Погледна си часовника. Предстоеше му да убие пет часа, преди работното му време да свърши, и да се прибере вкъщи. Карл живееше в градчето Алерьо — по избор на съпругата му. Живяха там заедно няколко години. После тя го напусна и се премести в къща в копенхагенския квартал „Ислеу“. Преди да решат къде да живеят, тя прегледа картата на остров Зеландия и бързо изчисли, че за да се установиш там, трябва или да разполагаш с много пари, или да избереш Алерьо: китно градче с удобни транспортни връзки, заобиколено от нивя и гори, с приятни магазинчета, кино, театър, действащи граждански организации. Освен това там се намираше и жилищният комплекс „Рьонехолт парк“. Съпругата му изпадна във възторг. На много изгодна цена ще си купят просторно жилище в панелен блок, ще имат достъп до тенис кортове, плувни басейни и общи помещения. Ще живеят близо до ечемични ниви и мъх, ще имат куп приятни съседи, размечта се тя тогава. Някъде била чела, че хората в „Рьонехолт парк“ били много дружелюбни. По онова време Карл изобщо не се впечатли от дърдоренето й, но впоследствие си даде сметка, че без приятелствата, които завърза в квартала, би бил изгубен и в духовно, и в материално отношение. Жена му го напусна и, без да иска развод, се пренесе в къща с градина и започна да върти любов с по-млади мъже, за които обичаше да му разказва по телефона. По време на най-върлата си пубертетска фаза синът й отказа да живее при нея и се върна при Карл. А стрелбата на остров Амар отне на Карл и последното, което го крепеше: двамата му най-скъпи колеги. Единствени Харди и Анкер не се интересуваха с коя част от тялото си е станал сутринта от леглото. Без приятелите си от „Рьонехолт“ Карл съвсем щеше да загази.

Когато опря велосипеда си о бараката пред кухнята, установи, че другите двама обитатели на къщата са се прибрали. Верен на традицията, Мортен Холен, наемателят на сутерена, беше усилил „Риголето“ до дупка, а от прозореца на втория етаж, където се намираше стаята на доведения син на Карл, бумтеше хардрок. Карл се затрудняваше да си представи по-ужасна музикална комбинация.

Влизайки в този своеобразен ад, той тропна няколко пъти с крак по пода и операта отдолу веднага заглъхна. По-трудно се очертаваше да се справи с хардрока. Карл взе стълбите към горния етаж на три скока и отвори вратата, без да чука.

— Каква е тази дандания, Йеспер?! Чува се през две къщи от нас! После ти ще плащаш глоби! — кресна Карл с цяло гърло.

Младежът не чуваше заплахата за пръв път и приведеният му над клавиатурата гръб изобщо не помръдна.

— Ей, момченце! — изрева Карл в ухото му. — Намали проклетата музика или ще ти резна интернета!

Това даде резултат. В кухнята Мортен вече беше наредил чинии върху масата. Един съсед го бе нарекъл „заместника на домакинята в 73-ти апартамент“. Определението беше неточно. Всъщност Мортен не бе заместник, а най-кадърната и работлива домакиня, която Карл познаваше. Пазаруваше, переше, готвеше и чистеше, а от чувствените му устни се лееха оперни арии. Освен това си плащаше редовно наема.

— Днес ходи ли в университета, Мортен? — попита Карл, макар да се досещаше за отговора.

Наемателят му беше навършил трийсет и три години, а през последните тринайсет се занимаваше най-усърдно с всевъзможни научни въпроси, стига да нямат нищо общо с трите специалности, записани последователно в университета. Затова Мортен притежаваше завидни познания в разнообразни области, освен в онези, които държавата го подпомагаше да изучава и с които един ден щеше да си вади хляба. Той обърна към Карл внушителния си затлъстял гръб и се съсредоточи върху къкрещата гозба на котлона.

— Реших да уча държавно управление.

Мортен и преди беше споменавал за интереса си към тази научна дисциплина, но Карл знаеше, че е въпрос на време младият мъж да се откаже от настоящото си следване и да запише нова специалност.

— За бога, Мортен, няма ли първо да завършиш започнатото? — все пак попита Карл.

Мортен добави щипка сол в тенджерата и разбърка гозбата.

— Повечето ми състуденти от курса по политология подкрепят управляващите партии. Това никак не ми допада.

— Откъде знаеш? Та ти не стъпваш на лекции!

— Вчера ходих. Разказах на състудентите ми виц за Карина Йенсен.

— Не е трудно да се посмееш на гърба на политик, преминал от крайнолява в либерална партия.

— Карина Йенсен е живото доказателство, че зад високо чело може да се крие гладък мозък — това е вицът. Никой не се засмя.

Мортен определено не се вписваше в категорията „средностатистически млад мъж“. Социалните контакти на този грамаден на ръст, вечен студент и девственик-андрогин се изчерпваха със съвети към непознати клиенти в супермаркета, където пазаруваше, как да приготвят закупените продукти. Мортен обичаше да обсъжда например дали спанакът е по-вкусен със или без сметанов сос.

— Нищо не означава, че не са се смели на вица — отбеляза Карл. — И на мен не ми е смешно, но не подкрепям управляващите партии. Когото и да питаш, ще ти каже същото.

Карл поклати глава. Нямаше никакви изгледи да го вразуми, но, от друга страна, докато наемателят му печелеше добре от работата си във видеотеката и си плащаше наема, можеше да следва каквото си поиска.

— Държавно управление, казваш… Звучи ми ужасно скучно.

Мортен сви рамене и добави няколко нарязани моркова към ястието. Помълча малко — доста необичайно. Карл вече се досещаше какво предстои.

— Вига се обади — съобщи Мортен с леко угрижен глас и се отдръпна.

В такива случаи обикновено придружаваше съобщението с репликата „Don’t shoot me, I’m only the piano player.“^[1]. За изненада на Карл този път той пропусна да го каже.

Карл мълчеше. Ако Вига толкова държи да говори с него, нека звънне пак.

— Май в къщата й е студено — подхвърли по-смело Мортен, докато разбъркваше ястието.

Карл се обърна към него. От тенджерата се разнасяше съблазнителен аромат, който изостри апетита му.

— Студено й било, казваш… Ами да натъпче двама-трима от любовниците си в камината.

— За какво си говорите? — попита Йеспер от вратата.

Стените в коридора вибрираха от оглушителната музика. Цяло чудо, че изобщо го чуха какво каза.

След като в продължение на три дни се бе взирал ту в Гугъл, ту в стената в подземието и беше изучил до последната подробност разстоянието до импровизираната тоалетна, Карл се чувстваше отпочинал като никога. Затова измина четиристотин петдесет и двете крачки до Отдел „Убийства“ на третия етаж, където се помещаваха кабинетите на бившите му колеги. Възнамеряваше да поиска от началника ремонтните работи в подземието най-после да приключат, вратата да се закачва, та поне да може да я блъска, когато му скимне. Канеше се дискретно да напомни, че още не е получил обещаната документация за случаите, които ще разследва. Не му трябваха спешно, но нямаше желание да изгуби работата си, преди да я е започнал.

Очакваше бившите му колеги да го посрещнат с любопитни погледи. Защо? Нима нервите му вече не издържаха? Ала вместо любопитните, подигравателни погледи, които бе очаквал, появата му предизвика друго. Всички вкупом се шмугнаха в кабинетите си и едновременно хлопнаха вратите под носа му. Дали престоят в мрачното мазе вече бе успял да придаде на кожата му пясъчен оттенък?

— Какво става тук? — попита той някакъв непознат, който събираше вещи в кашони.

— Петер Вестервиг — представи се той и му протегна ръка. — Идвам от Централния район. Ще работя в екипа на Виго.

— В екипа на Виго ли? Виго Бринк? — изненада се Карл.

Виго — началник на оперативна група? Навярно са го повишили тези дни. Карл стисна безмълвно ръката му и се огледа. Забеляза още две непознати лица.

— И те ли са от екипа на Виго?

— Без онзи до прозореца.

— Купили са нови мебели, доколкото виждам.

— Току-що ги донесоха. Ти трябва да си Карл Мьорк?

— Някога бях — отвърна той и направи последните няколко крачки към кабинета на Маркус Якобсен.

Вратата стоеше отворена, но дори да беше затворена, не би спряла Карл да нахлуе вътре.

— Разширяваш Отдела, така ли, Маркус? — попита той без предисловие и прекъсна текущата среща.

Началникът погледна примирено заместника си и една от секретарките.

— Е, Карл Мьорк излезе от пещерата. Ще продължим след половин час — обяви той и събра книжата пред себе си на купчина.

Карл се усмихна кисело на заместника, докато онзи излизаше. В отговор получи подобна, също толкова недоброжелателна гримаса. Ларс Бьорн открай време умееше да поддържа хладината помежду им.

— Как върви, Карл? Започна ли да подреждаш делата по важност?

— Може да се каже. Поне онези, които получих досега. — Той посочи към коридора: — Какво става там?

— Уместен въпрос. — Началникът вдигна вежди и оправи „Наклонената кула в Пиза“, както подчинените му наричаха редовната купчина новопостъпили случаи върху бюрото му. — Заради увеличилото се работно натоварване сформирахме още две разследващи групи.

— На мястото на моята ли?

— Не, допълнително.

— Три групи, значи — намръщи се Карл. — И откъде, по дяволите, намерихте пари?

— Отпуснаха ни средства. Нали проведоха нови реформи.

— Какви реформи? Нищо не съм чул.

— По конкретен повод ли идваш, Карл?

— Да, но като се замисля, може да почака. Първо искам да проверя нещо. Ще се отбия по-късно.

 

 

За никого не беше тайна, че в Консервативната партия членуват много лобисти от промишлеността. С дружни усилия те вземаха решения в полза на различни организации на индустриалци. Ала тази партия — най-щедро финансираната в страната — приютяваше в редиците си и полицаи, и военни — един бог знае защо. Карл знаеше, че двама от представителите на тези силови структури са избрани в „Кристиансборг“. Единият — подмолен тип, който преминаваше със светкавично темпо през цялата полицейска йерархия, за да излезе възможно по-скоро оттам, другият — почтен възрастен заместник-комисар, когото Карл познаваше от службата си в град Рандерс. Този човек не изповядваше консервативни нагласи, но беше избран от родната си област, пък и заплатата в Парламента го устройваше. Затова Курт Хенсен от Рандерс стана депутат от Консервативната партия и член на Комисията по юридически въпроси, а за Карл Мьорк той се превърна в най-сигурния му източник на информация от политическите среди. Курт не му издаваше всичко, но ако чуеше нещо интересно, Карл лесно го подтикваше да говори. Този път Карл разполагаше с твърде оскъдна информация и се нуждаеше бързо да се посъветва с него.

— Здравей, комисар Хенсен — поздрави го той.

— Здравей, Карл — отвърна му депутатът с гърлен, добродушен смях. — Отдавна не сме се чували. Радвам се, че ми се обаждаш. Били те ранили, разбрах.

— Дребна работа. Вече съм добре.

— Ти — да, но научих какво е сполетяло двамата ти колеги. Заловиха ли виновниците?

— Още не, но се работи по въпроса.

— Дано. В момента подготвяме законопроект, който да увеличи с петдесет процента наказанието, предвидено за нападение срещу полицаи по време на служба. Непременно ще даде резултат. Длъжни сме да ви подкрепяме.

— Радвам се, Курт. Доколкото разбрах, дори сте налели допълнително субсидии в Управлението.

— Не знам за такова нещо.

— Значи парите не са били предназначени за Отдел „Убийства“, а за друго звено в Управлението? За кое, ако не е тайна?

— Кога отпускането на средства е било тайна? — попита Курт и се разсмя от сърце, както се смеят само хората, обезпечени с тлъста пенсия.

— Кое звено финансирате? На Главна дирекция „Полиция“ ли е подчинено?

— Да. Става въпрос за отдел, подведомствен на Националния център за разследвания, но понеже не искаме да поверяваме неразкрити случаи на полицаите, които вече са ги разследвали, решихме да създадем самостоятелно звено под шапката на Отдел „Убийства“, та то да се занимава със случаи, заслужаващи особено внимание. Вероятно не ти казвам нищо ново.

— За Специален отдел „Q“ ли говориш?

— Така ли го наричате? Оригинално хрумване.

— На колко възлиза отпуснатата сума?

— Не ме питай за точни числа, но някъде между шест и осем милиона годишно през следващите десет години.

Карл огледа кабинета си, окъпан в светлозелена светлина. Изясни си защо Маркус Якобсен и Ларс Бьорн побързаха да го заточат в ничия земя. „Между шест и осем милиона“, бе казал Курт Хенсен. Право в касата на Отдел „Убийства“.

Ще им излязат през носа!

 

 

Маркус Якобсен го изгледа продължително и си свали очилата. По лицето му се изписа същото изражение като при оглед на местопрестъпление с неясни следи.

— Искаш личен автомобил ли? Да ти напомням ли, че служителите в копенхагенската полиция нямат право на персонално возило? Когато ти потрябва, ще се обърнеш към служебния автопарк и ще ти отпуснат за деня, както правят всички колеги, Карл.

— Аз не съм редови полицай. Само формално съм подчинен на Отдела.

— Едва ли е необходимо да ти обяснявам какъв метеж ще се разрази, ако колегите разберат, че се ползваш със специални привилегии. Правилно ли разбрах: искаш шестима служители? Да не си полудял?

— Просто се опитвам да разработя Специален отдел „Q“, за да върша ефективно задълженията, произтичащи от длъжностната ми характеристика. Нали това се очаква от мен? Щом работата ми обхваща неразкрити престъпления из цяла Дания, нужно е да ми предоставите необходимите сътрудници. Отказваш да ми отпуснеш шест места, така ли?

— Да.

— А четири? Три?

Началникът поклати глава.

— Следователно цялата тежест пада върху мен.

Якобсен кимна.

— В такъв случай персонален служебен автомобил е крайно наложителен. Как ще пътувам до Олборг или Нестве, например? Очертава се да работя под силен времеви натиск. Дори нямам представа колко случая ще се стоварят върху бюрото ми…

Карл седна срещу началника и си наля кафе в чашата, останала след заместник-шефа на Отдела.

— Дори да не ми зачислиш помощен персонал, непременно ще ми трябва сътрудник с шофьорска книжка, който да поема задачи от общ характер. Например, да праща факсове, такива неща. Да чисти. Ще бъда затрупан с работа, Маркус, а от мен ще се очакват бързи резултати. Депутатите ще искат да знаят защо са гласували такъв голям бюджет за новия отдел. Все пак става дума за осем милиона, доколкото разбрах. Повече от внушителна сума.