Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (4) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

2

2002 година

Жълтите издания обожаваха заместник-председателката на Демократическата партия Мереде Люнгор по много причини: заради хапливите й реплики от трибуната на Фолкетинга^[1], заради смелостта й да се противопоставя на министър-председателя и на послушните му марионетки, заради женствената й фигура, предизвикателен поглед и съблазнителни трапчинки, заради младостта и стремглавия ход на кариерата й. Ала жълтата преса я боготвореше най вече защото с поведението си непрекъснато подхранваше най-различни догадки по повод защо една толкова интелигентна и привлекателна жена като нея никога не се появява на публични места в компанията на мъж.

Мереде Люнгор покачваше тиража на вестници и списания. Лесбийка или не, слуховете за живота й се продаваха отлично.

Мереде, разбира се, осъзнаваше качествата си не по-зле от жълтата преса.

— Защо не излезеш с Таге Багесен? — попита секретарката й, докато двете ситнеха към малкото синьо ауди на депутатката, заобикаляйки локвите по служебния паркинг зад „Кристиансборг“^[2]. — Знам, че непрекъснато те засипват с предложения, но Таге направо си е изгубил ума по теб. Спомняш ли си колко пъти се опита да те покани на среща? Броила ли си бележките, които оставя върху бюрото ти? Днес пак ти остави листче с някакво послание. Заслужава да му дадеш шанс, Мереде.

— Щом толкова го харесваш, ти излез с него — Мереде отключи колата и остави книжата върху задната седалка. — За какво ми е депутат от Радикалната центристка партия, който на всичкото отгоре оглавява Комисията по транспорта? Ще ми отговориш ли на този въпрос, Мариане? Да ти приличам на кръгово кръстовище?

Мереде вдигна очи към музея „Арсенал“. Мъж в бяло памучно палто бе насочил фотоапарата си към сградата. Стори й се обаче, че той отмести обектива си, та и тя да попадне в обхвата му. Мереде тръсна глава. Непрекъснато имаше чувството, че я наблюдават, и страшно се дразнеше от маниакалната мнителност, която бе започнала да развива. Крайно време беше да се поотпусне.

— Таге Багесен е на трийсет и пет и изглежда адски добре. Е, ако свали няколко килограма, ще стане още по-привлекателен, но затова пък притежава имение във „Велбю“ и, доколкото знам, няколко имота в Ютландия. Какво повече искаш?

Мереде я изгледа и поклати скептично глава.

— Да, Таге е трийсет и пет годишен и още живее при майка си. Мариане, с удоволствие ти го преотстъпвам. Вземи го! Твой е!

Мереде пое купчина документи от ръцете на секретарката си и ги сложи върху задната седалка. Часовникът на арматурното табло показваше 17:30. Закъсняваше.

— Тази вечер няма да можеш да гласуваш на парламентарното заседание — отбеляза Мариане.

— И какво от това? — вдигна рамене Мереде.

Откакто влезе в политиката, с председателя на парламентарната фракция на демократите се разбраха след осемнайсет часа Мереде свободно да разполага с времето си, освен ако не се свика спешно събрание на парламентарната комисия, в която членува, или заседание на парламента.

— Няма проблем — увери я той тогава, защото знаеше колко гласове привлича Мереде.

И оттогава тя не се чувстваше длъжна да остава във Фолкетинга след работно време.

— Хайде де, кажи къде отиваш! — Секретарката й наклони изпитателно глава. — Как се казва?

Мереде се усмихна леко и затръшна вратата. Крайно време бе да смени Мариане Кок.