Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (42) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

Епилог

2007 година

Събитието намери широк отзвук в медиите. Въпреки трагичния изход журналистите определиха разследването и разбулването на мистерията „Люнгор“ като успех. Пив Вестергор от партия „Дания“ цъфтеше от задоволство и не пропускаше случай да обяви на всеослушание, че заслугата за създаването на Специален отдел „Q“ е именно нейна, като същевременно нападаше всички, които не споделят възгледите й за обществото. Това беше само една от причините за депресията, обзела Карл.

Три пъти ходи в болницата, докато извадят всички сачми от крака му, после си записа час при Мона Ибсен и го отмени. Толкова.

Двамата с Асад пак се върнаха към ежедневието си в подземието. На таблото за съобщения окачиха две найлонови пликчета със сачми. Двайсет пет от тялото на Карл и дванайсет от тялото на Асад. В чекмеджето на бюрото пък лежеше автоматичен нож с десетсантиметрово острие. С времето навярно щяха да се решат да изхвърлят всички тези „спомени“.

С Асад се подкрепяха взаимно. Карл му позволяваше да идва на работа и да си тръгва, когато пожелае, а сириецът внасяше безгрижно настроение в офиса. След триседмична летаргия, гарнирана с цигари, кафе, приготвено от Асад, и дискретна фонова музика, Карл протегна ръка към купчината документи в ъгъла на бюрото и ги прехвърли.

Беше се натрупала доста работа.

— Следобед ще ходиш ли в парка, Карл? — попита Асад от вратата.

Карл го изгледа с тъпо недоумение.

— Нали днес е Първи май? Ще има хора, празненства…

— Сигурно по-късно, Асад. Но ти, ако искаш, отивай още сега.

Карл си погледна часовника: 12:00. Навремето повечето служители работеха само до обяд в петък.

— Не си падам по навалици, Карл — поклати глава сириецът.

Карл кимна. Нека Асад сам прецени.

— Утре ще прегледаме тази купчина — той я шляпна с длан. — Става ли, Асад?

Сириецът се усмихна широко. Около очите му се образува мрежа от фини бръчици и лепенката на слепоочието му едва не падна.

— Както кажеш, Карл!

Телефонът звънна. Лис му съобщи обичайното: началникът на Отдел „Убийства“ го чакаше в кабинета си.

Карл отвори най-долното чекмедже и издърпа тънък прозрачен джоб за документи. Интуицията му подсказваше, че този път наистина ще го използва.

 

 

— Как се чувстваш, Карл?

За трети път в рамките на една седмица Маркус Якобсен имаше възможност да чуе отговора на този въпрос.

Карл сви рамене.

— По кой случай работиш в момента?

Карл отново сви рамене.

Началникът си свали очилата и ги остави върху купчината разхвърляни книжа пред себе си.

— Днес прокурорът е подписал споразумение с адвокатите на Ула Йенсен и сина й.

— И?

— Осем години за майката и три за сина.

Карл кимна. Точно според очакванията.

— Ула Йенсен най-вероятно ще излежи присъдата си в психиатрична клиника.

Карл отново кимна. Синът й навярно щеше да я последва съвсем скоро. Клетият Ханс бе прекарал целия си живот в своеобразен плен, а му предстоеше да го тикнат и зад решетките.

— Нещо ново за Мереде Люнгор? — Маркус Якобсен наведе глава.

— Все още я държат в изкуствена кома, но не очакват подобрение. Масивните кръвоизливи вероятно са причинили трайно мозъчно увреждане.

Маркус Якобсен кимна.

— С водолазите от Военноморската база „Холмен“ дадохте всичко от себе си.

После побутна към Карл едно списание. На корицата думата „водолазно дело“ бе изписана на норвежки.

— Точно така — кимна началникът в отговор на въпросителното изражение на Карл. — Списанието е норвежко. Отвори на четвърта страница.

Карл го послуша и огледа снимките. Стара фотография на Мереде Люнгор, снимка на херметическата капсула, която водолазният екип бе прикрепил към люка на шлюза, за да извадят Мереде от барокамерата и да я пренесат до мобилната декомпресионна камера. В кратък материал под снимката авторът на статията обясняваше ролята на водолазния екип, подготовката на преносимата капсула, свързването с декомпресионната камера и необходимостта спасителите първо да увеличат налягането в камерата, за да спрат кръвотечението от китките на жертвата. В изданието публикуваха и чертеж на сградата и напречен разрез на декомпресионната камера, докато водолазът от спасителния екип подава кислород на пострадалата и й оказва първа помощ, както и фотографии на лекарите пред огромната камера в Кралската болница и на главен сержант Микаел Овергор, главен асистент по пренасянето на жената, страдаща от остра кесонова болест. Накрая поместваха и снимка на Карл и Асад на път към линейките.

„Историческа съвместна акция между водолазния екип на Военноморската база и новосъздаден отдел в полицията сложи край на най-скандалното изчезване от десетилетия насам“, гласеше гръмкото заглавие.

— Полицейското управление в Осло се свърза с нас — съобщи с усмивка началникът. — Искат да узнаят повече за работата ти, Карл. Догодина ще изпратят делегация. Моля те да ги посрещнеш подобаващо.

Карл усети как ъгълчетата на устните му увисват.

— Нямам време за такива работи — възпротиви се той. Само това оставаше: разни норвежци да му се пречкат из краката! — Не забравяй все пак, че в отдела сме само двама души. Впрочем на каква сума възлиза бюджетът ни, шефе?

Маркус Якобсен избегна въпроса с умел финт:

— Сега, след като се възстанови и се върна на работа, можеш най-после да подпишеш това, Карл.

Подаде му онази идиотска декларация за участие в така наречените „курсове за придобиване на по-висока квалификация“.

Карл изобщо не посегна към бланката.

— Не искам, шефе.

— Длъжен си, Карл. Защо не искаш?

„Вероятно в момента и двамата копнеем за цигара“, предположи мислено Карл.

— Причините са много. Да вземем, например, реформата за социално обезпечаване. Предстои да се приеме закон за пенсиониране при навършени минимум седемдесет години, в зависимост от заеманата позиция. Нямам никакво желание да се превръщам в полицай с треперещи от старост устни, нито да свърша като обикновен писар. Не искам в Отдела ми да постъпват много хора, не искам да чета лекции, не искам да ходя по изпити, чувствам се вече стар. Не искам да си правя нови визитки, нито да ме повишават пак. Това са основните ми съображения, шефе.

Началникът изглеждаше изморен.

— Спомена промени, които са в сферата на вероятното, Карл, но още не са реалност. Ако възнамеряваш да си останеш шеф на Специален отдел „Q“, ще се наложи да посещаваш тези курсове.

— Не, Маркус — поклати глава Карл. — Вече нямам сили да уча. Достатъчно ми е, че изпитвам доведения си син по математика. Йеспер е безнадежден случай. Отделът ще се ръководи от заместник-криминален комисар и точка по въпроса.

Карл вдигна прозрачния джоб и го размаха във въздуха.

— Какво е това, Маркус? — Той извади листа.

— Бюджетът, който Фолкетингът отпусна на новосъздадения Отдел „Q“.

От другата страна на бюрото се чу въздишка. Карл посочи върху документа. Пет милиона крони, пишеше най-долу.

— Доколкото разбирам, средствата, реално отпускани на отдела ми, са с четири милиона по-малко от заложените в бюджета. Или бъркам?

— Какво целиш, Карл? — попита видимо раздразнен Маркус Якобсен и потърка челото си.

— Искам да забравя за този документ, а ти — за онзи курс.

Цветът на лицето на Маркус Якобсен се промени рязко.

— Това се нарича изнудване, Карл — изрече той с овладян глас. — В тази сграда не толерираме подобни прийоми.

— Именно, шефе.

Карл извади запалката от джоба си и доближи пламъка до листа с бюджета. Пламъците започнаха да превземат цифрите една по една.

Той изтупа пепелта върху една рекламна брошура за канцеларски столове и подаде запалката на Маркус.

Когато слезе в подземието, Асад, застанал на колене върху килимчето си, се бе отнесъл надалеч. Карл му остави бележка пред вратата: „Ще се видим утре.“

На път към Хорнбек се размисли какво да каже на Харди за разследването на случая „Амар“. Чудеше се дали изобщо да отваря темата. През последните седмици другарят му не се чувстваше никак добре. Затрудняваше се да говори заради понижено слюноотделяне. Лекарите уверяваха, че неразположението е временно. Отчаянието на Харди обаче бе започнало да става необратимо. Затова го преместиха в по-хубава стая, където го бяха оставили да лежи на ребро, и той вероятно не виждаше дългите редици кораби в протока Йоресунд. Само преди година двамата с Карл седяха в ресторант в увеселителния парк „Бакен“ и енергично унищожаваха огромни порции свинско печено с магданозен сос, докато Карл си изливаше душата след раздялата с Вига. А сега той седеше до приятеля си, прикован завинаги към леглото, и сърце не му даваше да му се оплаче от каквото и да било.

— Наложи се колегите от Сорьо да пуснат мъжа в карираната риза, Харди — съобщи Карл без никакви заобикалки.

— Кого? — попита дрезгаво Харди и помръдна глава само на милиметър.

— Има алиби, но всички са сигурни, че той е стрелял по мен, теб и Анкер и е извършил двойното убийство в Сорьо. Въпреки това се наложи да го освободят. Ужасно ми е неприятно да ти го съобщя, Харди.

— Не ми пука — Харди се задави.

Карл намокри една салфетка на чешмата.

— Каква полза, дори да го осъдят? — попита Харди със залепнала в ъглите на устата му слюнка.

— Ще го пипнем, него и съучастниците му — обеща Карл и избърса устните и брадичката му. — Скоро ще се намеся в разследването. Тези изроди няма да се измъкнат току-така.

— Приятно прекарване! — пожела му Харди и преглътна, все едно искаше да каже още нещо. — Вдовицата на Анкер дойде да ме види вчера. Беше ужасно, Карл.

Карл си спомни огорченото лице на Елисабет Хьойер. След смъртта на Анкер той не бе разменил и дума с нея. Дори на погребението тя старателно го избягваше. От секундата, когато й съобщиха за гибелта на съпруга й, Елисабет Хьойер обвини за всичко Карл.

— Спомена ли нещо за мен?

Харди не отговори. Мълча продължително, като премигваше с очи, все едно корабите в далечината го бяха отвели в морето.

— Още ли не искаш да ми помогнеш да умра, Карл? — попита най-сетне той.

— Де да можех, Харди — Карл го погали по бузата. — Но не мога.

— Поне ми помогни да се прибера вкъщи, моля те. Не издържам да стоя повече тук.

— Какво мисли жена ти, Харди?

— Тя още не знае, Карл. Току-що го реших.

Карл си представи Мина Хенингсен. С Харди бяха заедно от съвсем млади. Синът им се бе преместил в самостоятелно жилище, а Мина още изглеждаше младолика. Навярно бе решила да започне живота си отначало.

— Отбий се у нас и поговори с нея, Карл. Ще ми направиш огромна услуга.

Карл впери поглед в корабите.

Реалността щеше да опровергае мнението на Харди.

Само след малко опасенията на Карл се потвърдиха.

Вратата отвори Мина Хенингсен. Посрещна го весела компания, която определено не споделяше настроенията на съпруга й. Шест жени в пъстри дрехи, модни шапки и купонджийски планове за остатъка от деня.

— Днес е Първи май, Карл. Ние в клуба така празнуваме всяка година. Забравил ли си?

Карл кимна на две-три жени и Мина го повлече към кухнята. Бързо й обясни как стоят нещата и след десетина минути се озова на улицата. Тя хвана ръката му и се оплака колко й е тежко и колко й липсва предишният й живот. После отпусна глава на рамото му и си поплака, докато се мъчеше да обясни защо няма сили да се грижи за Харди.

Накрая избърса очите си и го попита с предпазлива усмивка защо не се отбие при нея някоя вечер. Имала нужда да поговори с някого. Подтекстът на думите й прозираше съвсем ясно.

Излязъл на крайбрежния булевард, Карл попиваше глъчката от парка. Празникът бе започнал. Хората явно се бяха събудили.

Поколеба се дали да не пийне една бира в името на доброто старо време, но се отказа и се качи в колата.

„Ако не бях толкова хлътнал по Мона Ибсен, тази тъпа психоложка, и ако Мина не беше омъжена за парализирания ми приятел Харди, вероятно щях да приема поканата й“, помисли си той, когато телефонът му звънна. Гласът на Асад звучеше задъхано.

— Чакай, чакай, Асад, говори малко по-бавно… Още ли си в Управлението? Какво е станало?

— От болницата се обадили на началника. Току-що Лис ми предаде, че са събудили Мереде Люнгор.

— Кога? — Всичко пред очите на Карл се разми.

— Днес преди обяд. Помислих си, че те интересува.

Карл благодари, затвори и се вторачи в светлозелените, потрепващи клони на дърветата. Трябваше да се зарадва, но не можеше. Какво като са я събудили? Съществуваше голям риск Мереде Люнгор да остане неподвижна до края на живота си. На този свят нищо не е просто. Дори пролетта си отива бързо. Ето това правеше появата й всяка година толкова болезнена.

„Съвсем скоро ще започне да се стъмва по-рано и по-рано“, помисли си Карл. Ненавиждаше черногледството си!

Погледна към парка и противната сива сграда на болницата, извисяваща се над околността.

За втори път днес постави картончето за паркинг на предното си стъкло и се отправи към парка и болницата. „Да възродим Дания“, гласеше мотото на майския празник. Хората седяха на тревата и пиеха бира, а от големия екран Юте Андерсен произнасяше прощалната си реч. Думите му отекваха чак до ложата на Свободните зидари.

Карл се почувства малко по-добре. Като млади с приятелите му идваха тук по тениски. Краката им приличаха на кокили. Оттогава мастната им тъкан се бе увеличила двайсеткратно. Сега на протестни демонстрации излизаха доволни хора. Правителството им беше дало опиум: евтини цигари, евтин алкохол и така нататък. Ако тези граждани на поляната проявяваха несъгласие с правителството, проблемът бе само временен. Средната продължителност на живота намаляваше бързо. Скоро нямаше да останат хора, които да се оплакват от излъчването на тренировъчни програми по Датското радио.

Ситуацията се намираше под контрол.

 

 

Журналистите вече го чакаха на етажа. Карл слезе от асансьора и те мигом се спуснаха към него; започнаха да се надпреварват кой пръв ще му зададе въпрос.

— Карл Мьорк! — извика един от застаналите по-напред. — Знаете ли колко тежки са мозъчните увреждания на Мереде Люнгор?

— Идвали ли сте на свиждане и по-рано?

— Ей, Мьорк! Според вас как се справихте със случая? Гордеете ли се с постигнатото? — попита друг.

Карл се обърна по посока на гласа и се взря в зачервените свински очи на Пеле Хютесте. Другите репортери изгледаха мъжа, все едно е срам за професията им.

Бяха прави.

Карл отговори на два-три въпроса. Усети познатата тежест в гърдите. Никой не го попита защо е дошъл. Самият той не знаеше. Вероятно бе очаквал повече посетители, но освен старшата сестра от „Елю“, седнала до Уфе, нямаше други познати лица. Мереде Люнгор помагаше на вестниците да вдигнат тиража си, но като човек беше поредният пациент. В продължение на две седмици я лекуваха в декомпресионна камера. После престоя седмица в травматологията, преместиха я в реанимацията на отделението по неврохирургия и сега се намираше в неврологичното отделение. Медицинската сестра от отделението поясни, че решението да събудят Мереде било експериментално. Призна, че знае кой е Карл: човекът, открил Мереде Люнгор. Иначе щяла да го изгони на секундата.

Той тръгна бавно към двете фигури, които пиеха вода от пластмасови чаши. Уфе стискаше своята с две ръце.

Карл кимна на сестрата от „Елю“, без да очаква реакция, но тя стана и му подаде ръка. Изглеждаше развълнувана. После пак седна и се вторачи към вратата на болничната стая. Сложи длан върху лакътя на Уфе.

От стаята непрекъснато влизаха и излизаха лекари. След час една сестра ги попита искат ли кафе. Карл не бързаше за никъде. Тази вечер Мортен пак организираше барбекю, но това отдавна не беше нещо ново.

Отпи от кафето, докато наблюдаваше профила на Уфе. Братът на Мереде гледаше неотклонно вратата на болничната стая. Дори когато сестрите минаваха и препречваха гледката, той изчакваше и пак приковаваше очи във вратата.

Карл улови погледа на сестрата от „Елю“ и с мимика я попита какво е състоянието на Уфе Люнгор. В отговор тя се усмихна и поклати неопределено глава: все същото, искаше да каже.

След няколко минути изпитото кафе подейства и Карл отиде до тоалетната. Когато се върна, завари столовете в коридора празни.

Приближи се до вратата и я открехна.

Вътре цареше пълна тишина. Уфе седеше в края на леглото, а придружителката му бе сложила ръка върху рамото му. Болничната сестра записваше показанията на апаратурата.

Чаршафът, покриващ цялото тяло до брадичката, и превръзките около главата не откриваха почти нищо от Мереде Люнгор. Тя изглеждаше спокойна, с леко разтворени устни и леко потрепващи клепачи. Хематомите върху лицето й се бяха разнесли, но цялостното впечатление от външния й вид беше плашещо. Някога жизнената, здрава млада жена сега изглеждаше болнава, уязвима, със снежнобяла кожа с дебелината на папирус и дълбоки черни сенки под очите.

— Приближете се до нея — подкани ги сестрата и прибра химикалката в джоба си. — Сега ще я събудя. Не очаквайте непременно да реагира. Причината за липса на реакция може да не е само мозъчно увреждане и периодът, прекаран в кома, а нещо друго. Тя все още не вижда добре, кръвоизливите са нанесли поражения на двигателната й система, а вероятно и на мозъка й. Но се надяваме да има добри изгледи да се възстанови, а дори и да се движи самостоятелно. Въпросът е доколко ще е в състояние да общува. Хематомите ще се разнесат, но не знаем със сигурност какво са причинили. Не е изключено да е получила тежка форма на афазия и да е изгубила завинаги способността си да говори. Засега остава да вярваме, че мозъчните функции не са сериозно засегнати.

Приближи се до пациентката и оправи нещо в системата.

— Готово! След малко очаквам да дойде в съзнание. Ако има нещо, дръпнете този шнур.

И излезе, потраквайки със сабото си.

Тримата се вторачиха мълчаливо в Мереде. Уфе изглеждаше напълно безизразен, а устните на придружителката му се бяха свили в скръбна гримаса. Навярно за всички щеше да е по-добре, ако изобщо не бяха викали Карл да присъства. След около минута Мереде отвори очи съвсем бавно, явно заради светлината. Бялото в очите й беше набраздено с тъмночервени ивици и въпреки това Карл притаи дъх, виждайки я будна. Тя премига няколко пъти, все едно се опитваше да фокусира стаята, но не успя. Пак затвори очи.

— Ела, Уфе — подкани го сестрата от „Елю“. — Седни за малко при сестра си.

Уфе я разбра и приседна на ръба на леглото. Приближи се до лицето на сестра си — толкова близо, че космите на челото му потрепнаха от дъха й.

Поседя така известно време, после повдигна крайчето на чаршафа и хвана ръката й. Погледът му мълчаливо обхождаше лицето й. Карл пристъпи напред и застана до придружителката му.

Гледката на безмълвния Уфе, стиснал ръката на сестра си и отпуснал лице до бузата й, го разнежи. Приличаше на изгубено пале, което след дълго търсене е открило топлината и сигурността на събратята си.

После Уфе се поотдръпна, огледа внимателно сестра си и я целуна по бузата.

Карл забеляза как тялото й потрепна под чаршафа. Електрокардиографът регистрира ускорен сърдечен ритъм. Карл погледна и показанията на другия апарат. Да, и пулсът се увеличи. От гърдите й се откъсна дълбока въздишка и тя отвори очи. Този път лицето на Уфе я предпази от светлината. Мереде отвори очи и първо видя усмивката на брат си.

Карл усети, че Уфе наблюдава с широко отворени очи как Мереде постепенно идва на себе си. Устните й се разтвориха и потрепериха. Между сестрата и брата съществуваше някаква преграда, която още не позволяваше да установят контакт. Лицето на младия мъж потъмня, все едно бе притаил дъх. После той започна да се клати напред-назад. От гърлото му се изтръгваха стонове. Отвори уста с объркан вид, присви очи и пусна ръката на сестра си. Вдигна длани към шията си. Звуците отказваха да излязат, но думите явно съществуваха в главата му. Той издиша поетия въздух и се отпусна, сякаш всеки момент ще рухне върху стола, без да е осъществил намерението си. После обаче от гърлото му отново се откърти някакво мучене.

— Ммммммммм…

Изтощен, си пое тежко въздух.

— Ммммммме — опита пак Уфе.

Мереде вече гледаше съсредоточено брат си. Без съмнение знаеше кой стои пред нея. Очите й блестяха. Карл се задъхваше от вълнение, а сестрата до него бе затиснала устата си с две ръце.

— Ммммммереде — успя най-сетне Уфе след огромно усилие и се шокира от звуковия порой, излязъл от устата му.

Пое си трескаво въздух и долната му челюст се отпусна. Жената до Карл се разхълца и потърси с ръка рамото му.

Уфе отново хвана ръката на сестра си. Стисна я, целуна я и се разтрепери като излязъл от дупка в леда.

Неочаквано Мереде отметна глава назад с широко отворени очи. Тялото й се стегна, пръстите на свободната й ръка се впиха в дланта като в гърч. Дори Уфе разтълкува позата като предвещаваща нещастие, а придружителката му тутакси дръпна шнура.

От гърдите на Мереде се откъсна дълбок стон и тялото й се отпусна. Погледът й се преплете с погледа на брат й. После тя издаде глух звук, какъвто се чува, когато дъхнеш върху студено стъкло. Усмихна се. Сякаш звукът от гърдите й събуди жизнеността й. Вратата на болничната стая се отвори и вътре се втурнаха млад лекар и медицинска сестра. Спряха рязко пред леглото и погледнаха спокойната Мереде. Провериха показанията на медицинската апаратура и не откриха нищо тревожно. Обърнаха се към Карл и придружителката на Уфе. Тъкмо да ги попитат защо са ги повикали, от устата на Мереде се чу тих звук. Уфе долепи ухо до устните й.

— Благодаря, Уфе — промълви тя, така че да я чуят всички в стаята, и погледна Карл.

Той усети как тежестта в гърдите му постепенно отслабва.