Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (30) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

28

2007 година

В три през нощта Карл отвори очи. Наоколо цареше пълен мрак. Някъде в съзнанието му дремеше спомен за ризи на червени карета и монтажни пистолети за пирони. Неочаквано го обзе увереност, че една от ризите в Сорьо е същата, каквато бе видял в Амар. Сърцето му препускаше лудешки, а градусът на настроението му падна под нулата. Определено се чувстваше зле. Правеше всичко по силите си да не си припомня онзи епизод, но кой е в състояние да спре кошмарите? Чаршафите лепнеха от потта, избила по тялото му.

А сега и този псевдожурналист Пеле Хютесте! И той ли ще започне да рови по случая? Дали следващият брой на „Госип“ няма да излезе със статия за криминален инспектор, попаднал в компрометираща го ситуация?

По дяволите! При мисълта за подобен развой на събитията коремните му мускули се стегнаха като плочки на броня и не се отпуснаха до сутринта.

— Нещо не си във форма — отбеляза Маркус Якобсен.

Карл махна небрежно с ръка.

— Поръча ли на Бак да се яви в кабинета ти?

— Ще дойде след пет минути — отвърна Маркус и се наведе напред. — Видях, че не си се записал в курса за ръководни кадри. Крайният срок наближава.

— Значи ще го изкарам друг път.

— Знаеш, че не сме го измислили просто така, нали, Карл? Имаме стратегия за развитие на отдела ти. Когато покажеш добри резултати, ще се сдобиеш с възможността да се възползваш от помощта на някогашните си колеги. Нуждаеш се от правомощията на полицейски комисар. Нямаш избор, Карл. Искаш или не — трябва да изкараш курса.

— И как точно кисненето на чина и остренето на моливи ще ме направи по-добър детектив?

— Щом оглавяваш нов отдел, нужно ти е звание. Или се запиши, или си търси друга работа.

Карл се вторачи към Златната кула в увеселителния парк „Тиволи“. Неколцина работници я подготвяха за новия сезон. Качи ли Маркус Якобсен на тази адска машина, началникът ще го моли за пощада.

— Ще си помисля, господин криминален инспектор.

Атмосферата поохладня. В този момент Бьоре Бак влезе в кабинета. Коженото яке стоеше опънато върху раменете му. Карл изобщо не изчака началникът на Отдел „Убийства“ да предразположи Бак с дежурните фрази и започна направо:

— Здравата сте се изложили със случая „Люнгор“, Бак. Въпреки многото съмнителни обстоятелства не сте проверили почти нищо. Да не би целият екип да е пипнал сънна болест?

Погледите им се кръстосаха. Карл усети как очите на Бак го пронизват по-безмилостно от стомана, но нямаше никакво намерение да го остави да се измъкне.

— Сега искам да знам дали има нещо, което да не си ми казал — продължи Карл. — Интересува ме кое или кой осуети брилянтното ти разследване навремето, Бьоре.

Маркус Якобсен понечи да си сложи очилата за четене и да се скрие зад тях, но мрачното лице на Бак му подсказваше ясно, че намесата му ще бъде повече от необходима.

— Като, естествено, се разграничавам от хапливите забележки на Карл, впрочем напълно в ироничния му стил — той погледна Карл с вдигнати вежди, — трябва да призная, че го разбирам, защото той току-що е стигнал до ключово за разследването разкритие: Мереде Люнгор се е запознала в „Кристиансборг“ не с покойния Даниел Хеле, а с друг мъж. Длъжен съм да се съглася с Карл: допуснали сте сериозни пропуски в следователската работа.

Само кожената дреха на Бак, която се нагърчи около раменете, издаваше напрежението му.

Карл веднага се впи в гръкляна му:

— И това далеч не е всичко, Бьоре. Установихте ли, например че Даниел Хеле е бил хомосексуалист и се е намирал извън страната по времето, когато — по сведения от очевидци — Мереде Люнгор се е срещала с човек, представящ се за него? Защо не си направихте труда да покажете снимка на Хеле на секретарката на Мереде Люнгор, Сьос Нуруп, или на ръководителя на делегацията, Биле Антворскоу? Щяхте бързо да разберете, че нещо не е наред.

Бак бавно се отпусна върху стола. Явно му се виеше свят. Карл знаеше с колко дела е затрупан Отделът и под какво адски голямо напрежение работят всички, но беше твърде решен да постави Бак на колене.

— Още ли смяташ, че в случая „Люнгор“ няма престъпление? А ти, Маркус?

— Предлагам ти да разследваш обстоятелствата около смъртта на Даниел Хеле, Карл.

— Вече сме се заели. — Карл пак се обърна към Бак: — В Клиниката за лечение на гръбначни увреждания в Хорнбек лежи наш колега с изключително проницателен ум. — Карл шляпна снимките върху бюрото на началника. — Благодарение на Харди се свързах с фотограф на име Йонас Хес, който ми услужи със снимков материал, доказващ, че, първо, в последния си работен ден Мереде Люнгор е взела куфарчето с документите на тръгване от „Кристиансборг“, второ, секретарката й си е падала по нея и трето, Мереде е разговаряла с някакъв тип на стълбите пред Парламента няколко дни преди изчезването й. На снимките се вижда, че тази среща оказва сериозно въздействие върху вътрешния й мир. — Карл посочи лицето и неспокойните й очи. — Наистина, тук мъжът се вижда само в гръб, но по цвета и формата на косата, стойката и ръста силно напомня Даниел Хеле, макар да не е той. — Карл нареди няколко снимки на Хеле от брошурата на „Интерлаб“ върху бюрото. — И сега те питам, Бак, не ти ли се струва странно, че куфарчето на Мереде Люнгор просто ей така е изчезнало по пътя от „Кристиансборг“ към Стеунс? С екипа ти така и не сте успели да го откриете. Не смяташ ли, че смъртта на Даниел Хеле само ден след изчезването на Мереде Люнгор буди подозрения?

Бак сви рамене. Аргументите на Карл бяха повече от убедителни, просто идиотът не искаше да го признае.

— Такива чанти често се губят — оправда се той. — Може да я е забравила в някоя бензиностанция, например. Претърсихме дома й и колата й на ферибота. Направихме всичко по силите си.

— Аха, така значи… Може да е забравила куфарчето в някоя бензиностанция, казваш. Да видим дали е възможно… Проверих извлечението от кредитната й карта. Във въпросния ден изобщо не се е отбивала никъде — от кабинета си се е прибрала направо вкъщи. Излиза, че не сте си свършили съвестно работата, Бак.

Малко оставаше Бьоре да избухне.

— Казах и повтарям: търсихме куфарчето.

— И двамата с Бак осъзнаваме колко работа ни чака — опита се да посредничи началникът.

„Ни чака“… Нима изведнъж всички се втурнаха да дълбаят по случая?

Карл отмести поглед от Маркус Якобсен. Не му се вярваше шефът на Отдела да е вложил нещо специално във формулировката. Не се предвиждаше подкрепление за Специален отдел „Q“. Карл познаваше не от вчера, и то отлично, особеностите на системата.

— Пак те питам, Бак: сигурен ли си, че не пропускаме нещо? В доклада ти липсва информация и за Хеле, и за това, че социалната служителка Карен Мортенсен е сварила Уфе Люнгор да пресъздава обстоятелствата около катастрофата, отнела живота на родителите му. Какво друго си пропуснал, Бак? В момента ми е нужно съдействие, за да дръпнем поне малко напред.

Бак заби поглед косо в пода и потърка носа си. Карл очакваше Бьоре всеки момент да започне да приглажда кичура коса, преметнат, за да скрие плешивината на темето му. Друг на мястото на Бак вероятно щеше да побеснее заради пороя от обвинения и упреци, който бяха изсипали върху него, но той минаваше все пак за детектив с главно „Д“ и в момента мислите му се насочиха в посока, различна от емоционалните изблици.

Маркус Якобсен направи знак на Карл да замълчи. Нека оставят Бак да си събере ума.

Постояха така около минута. После Бак очаквано вдигна ръка към косата си.

— Спирачните следи… от злополуката, при която е загинал Даниел Хеле.

— Какво по-точно имаш предвид?

Бак вдигна глава:

— Както е описано в доклада, върху пътното платно не са забелязани никакви спирачни следи — нито от единия, нито от другия участник в движението. Затова вещите лица стигат до заключението, че Хеле се е изнесъл в насрещната лента по непредпазливост и бух! — той плесна с ръце. — Нито Хеле, нито другият водач са успели да реагират, за да предотвратят сблъсъка между двете превозни средства.

— Това го пише в автотехническата експертиза — подчерта Карл. — Защо го споменаваш?

— Няколко седмици след инцидента случайно минавах оттам и спрях.

— И?

— Както гласи докладът от огледа, спирачни следи наистина нямаше, но ясно личеше, че е станала катастрофа. Още не бяха преместили пречупеното, наполовина обгоряло дърво и не бяха запълнили дупките в стената, а по пръстта встрани от пътя ясно се виждаха следи от втория аварирал автомобил.

— Но? Очаквам да се появи „но“.

— Но на около двайсет и пет метра по-нататък по шосето за Тоструп най-неочаквано се натъкнах на следи от гуми. Следите, с дължина едва половин метър, вече бяха поизличени. Помислих си: ами ако тези следи са от същата катастрофа?

Карл следеше внимателно разказа на Бак и тъкмо се канеше да се намеси, когато — за негово раздразнение — началникът го изпревари:

— Следи от автомобил, който се е опитал да спре, за да избегне сблъсък?

— Напълно възможно е — потвърди Бак.

— С други думи, смяташ, че Хеле е видял нещо пред себе си — не знаем какво, — ударил е спирачки и е свил рязко към средата на платното — продължи Маркус.

— Да.

— Но насрещната лента не е била свободна — допълни картината Маркус Якобсен.

Звучеше напълно възможно.

Карл вдигна показалец да привлече вниманието им:

— Според доклада Хеле е предизвикал сблъсъка, изнасяйки се в насрещното платно. Като съдя по думите ти, Бак, ми хрумва друго. Ударът може да е настъпил на непрекъснатата разделителна линия между двете ленти: там, където не би трябвало да се движат автомобили, нали?

Бак си пое дълбоко въздух.

— За миг и на мен ми хрумна същото, но го отхвърлих. Сега обаче ми се струва съвсем вероятно. Нещо или някой е изскочил пред автомобила на Хеле, той е свил рязко към разделителната линия, а движещото се там превозно средство се е забило челно в колата му. А дали пък това превозно средство не се е движело по разделителната линия съвсем умишлено? Ако при огледа екипът се беше сетил да разшири обсега на огледа с още стотина метра по платното, в което се е движел джипът, сблъскал се с колата на Хеле, вероятно щеше да открие следи от гуми, свидетелстващи за рязко увеличаване на скоростта. Не изключвам другият водач да е натиснал газта именно с цел да причини максимални щети, когато Хеле свие към разделителната линия, принуден от неочаквано изскочил човек или автомобил на пътя му.

— Ако действително двама души съвместно са причинили умишлено катастрофата, в която е загинал Даниел Хеле, то вече не говорим за пътна злополука, а за убийство — заключи Маркус Якобсен и записа нещо в бележника си. — В такъв случай имаме сериозни основания да подозираме, че изчезването на Мереде Люнгор и последвалата смърт на Хеле са звена от едно и също престъпление.

— Възможно е — потвърди Бак, а крайчетата на устните му увиснаха.

Чувстваше се неловко.

Карл се изправи.

— Понеже няма други свидетели, засега ще трябва да се задоволим с тези предположения. Нужно е да открием другия шофьор. — Карл се обърна към Бак, който почти се бе изгубил в якето си: — Отдавна се досещах за онова, което току-що ми каза, Бак, но въпреки това ти благодаря за помощта. Ако се сетиш за още нещо, веднага ми звънни, нали?

Бак кимна със сериозен вид. Съзнаваше колко е важно в момента не да спасява репутацията си, а да спомогне за бързото разкриване на случая. Поставяше работата пред гордостта си, трябваше да му се признае.

На Карл чак му се прииска да го потупа окуражително по рамото.

 

 

— Имам и добри, и лоши новини — обяви Асад след пътуването до Стеунс.

— Все ми е едно с коя ще започнеш — въздъхна Карл. — Давай.

Асад се разположи на ръба на бюрото му. Оставаше да се намести и в скута му!

— Добре, ще започна с лошите.

Щом придружаваше лошите новини с усмивка, как ли щеше да се разчекне устата му, когато стигнеше до добрите?

— Водачът, който се е блъснал в Даниел Хеле, също е мъртъв — оповести Асад, нетърпелив да види реакцията на Карл. — Лис ми се обади да ми го съобщи. Ето тук съм си записал.

Посочи върволица от арабски знаци, които — поне в очите на Карл — със същия успех можеха да означават, че вдругиден над Лофотенските острови ще завали сняг. Карл дори не изрази разочарованието си. Ама разбира се, че мъжът ще е мъртъв, как иначе?! И в най-смелите си мечти не бе допускал човекът да е жив и здрав и веднага да признае, че се е представил за Даниел Хеле, убил е Мереде Люнгор, а после и Хеле. Не, това просто беше невъзможно!

— Според Лис бил провинциален бандит. Няколко пъти лежал в затвора заради неразумно шофиране. Разбираш ли какво има предвид тя под „провинциален бандит“?

Карл кимна изморено.

— Добре — Асад вдигна глава от заврънкулките си.

„Все някога ще започне да пише и на датски“, окуражи се мислено Карл.

— Живеел е в Скевинге в Северна Зеландия — продължи Асад. — Намерили го мъртъв в леглото му с повръщано в трахеята и с огромно количество алкохол в кръвта.

Бил се нагълтал и с хапчета.

— Аха. Кога се е случило?

— Малко след катастрофата. В доклада пишело, че всичко това е именно заради злополуката.

— Пропил се е заради угризения ли?

— Да. Получил е пост драматичен стрес.

— Посттравматичен стрес, Асад.

Карл започна да барабани с пръсти по бюрото и затвори очи. Ако наистина участниците в инцидента са били трима, значи, става дума за убийство. Бандитът от Скевинге определено е имал причина да се чувства гузен и да удави угризенията си в алкохол. Но как да открият третия човек — онзи или онази, изпречил се на пътя на Хеле според хипотезата в момента? Дали и третият участник в катастрофата ще се окаже мъртъв?

— Как се казва този човек?

— Денис. Денис Кнюсен. Починал е на двайсет и седем години.

— Разбра ли адреса му? Имал ли е роднини? Семейство?

— Да. Живеел е при майка си. В Дамаск не е рядкост двайсет и седем годишните да живеят при родителите си.

Карл повдигна вежди. В случая опитът на Асад от Близкия изток не помагаше особено.

— Нали каза, че носиш и добри новини?

Точно в унисон с очакванията на Карл устните на сириеца се разтеглиха от ухо до ухо. По лицето му се изписа нещо като гордост.

— Ето — той подаде на Карл черен найлонов чувал, досега стоял върху пода.

— И какво има вътре, Асад? Двайсет килограма сусамово семе?

Карл стана и бръкна в чувала. Веднага напипа дръжка на чанта. От връхлетелите го догадки го полазиха тръпки и той извади предмета. Точно както очакваше, оказа се куфарче за документи: старо, с протрита кожа и голяма резка като на снимката на Йонас Хес. Отзад също изглеждаше износено и надраскано.

— Не може да бъде, Асад! — възкликна той и бавно седна. — Органайзерът й вътре ли е?

Асад кимна. Ръката на Карл го засърбя. Все едно беше намерил Свещения Граал. Гледаше куфарчето с невярващи очи.

„Успокой се, Карл“ — каза си той наум, натисна закопчалките и вдигна капака. Вътре откри всичко: органайзера й Time System в ръждивочервена кожена подвързия, мобилния й телефон „Сименс“, зарядно за него, написани на ръка бележки върху раирана хартия, няколко химикалки и пакетче носни кърпички. Това определено заслужаваше да се сравни в Свещения Грал.

— Как…? — успя да отрони единствено Карл. Чак сега се сети да внимава с отпечатъците. Вероятно трябваше да предадат куфарчето на техническия екип за експертиза.

— Когато отидох в дома на Хеле Андерсен, тя не си беше вкъщи — долетя отдалеч гласът на Асад. — После обаче мъжът й се свърза с нея по телефона. Той лежеше със силни болки в гърба. Тя си дойде и й показах снимката на Даниел Хеле. Каза, че не си спомня да е виждала такъв човек.

Карл се взираше в куфарчето и вещите в него. „Търпение — наложи си той. — Все някога ще стигне до съществената част.“

— Уфе видял ли е мъжа, който е доставил писмото? Сети ли се да я попиташ за това? — опита се той да насочи Асад.

— Да, Уфе стоял до нея през цялото време. Винаги когато някой звъннел на вратата, Уфе веднага искал да разбере кой е. Бил много любопитен.

— Според Хеле мъжът с писмото приличал ли е на Хеле?

Асад сбърчи нос — доста сполучлива имитация на гримасите на бившата домашна помощница в дома на Люнгор.

— Малко. Тя го описа като по-млад, с по-тъмна коса и по-мъжествени черти. Имал по-изразена брадичка и по-строги очи. Друго не й е направило впечатление.

— И после си я попитал за куфарчето, нали?

По лицето на Асад отново се изписа предишната широка усмивка.

— Каза ми, че няма представа къде е. Спомняла си как изглежда куфарчето, но не знаела дали Мереде Люнгор го е донесла вкъщи през онази вечер. Хеле Андерсен всъщност не се е засякла с нея, нали?

— Асад, давай по-накратко. Къде го откри?

— До газовата печка в задната стая.

— Ходил си в дома на търговеца на антики в Маулебю?

— Да — кимна Асад. — По думите на Хеле Андерсен Мереде Люнгор си имала строга дневна програма. С годините Хеле започнала да забелязва, че депутатката винаги прави едно и също. Оставя обувките си в задната стая, но преди това винаги поглежда през прозореца как е Уфе. Съблича си официалните дрехи и ги оставя до пералнята. Не защото са мръсни, а просто защото е свикнала винаги да ги оставя там. После си облича домашния халат и сяда с брат си пред телевизора. Редували едни и същи филми.

— А куфарчето?

— Домашната помощница нямаше представа къде го е дянала Мереде, Карл. Посъветва ме да го потърся или в антрето, или в задната стая.

— Как, за бога, успя да го намериш в задната стая, след като цял екип от Корпуса за бързо реагиране го е пропуснал? Скрито ли беше някъде? И защо е пъхнато там? Останах с впечатлението, че новите собственици бързо са почистили къщата и са се отървали от старите й вещи. Как всъщност се натъкна на куфарчето, Асад?

— Позволиха ми да обиколя къщата сам и аз си представих, че съм Мереде Люнгор. Какво правя, като вляза вкъщи? — Асад започна да изброява последователните действия на пръсти. — Събувам си обувките и си окачвам връхната дреха на куката в задната стая. Не можех да го направя, разбира се, защото куката вече я нямаше. Представих си обаче, че е държала нещо: книжа в едната ръка, куфарче в другата. Следователно не е можела да си съблече палтото, преди да остави каквото е носела в ръце.

— А печката се е намирала най-близо?

— Да, Карл, точно до нея.

— Защо не е отнесла куфарчето в дневната или в кабинета си, ами го е оставила в задната стая?

— И дотам ще стигна, Карл, дай ми минутка. Така… гледам печката, но от куфарчето — нито следа. Впрочем аз и не очаквах да го намеря толкова лесно. Обаче знаеш ли какво забелязах, Карл?

Карл мълчеше. И без да пита, щеше да получи отговор.

— Забелязах, че между печката и стената има половин метър свободно пространство.

— Великолепно! — отбеляза вяло Карл.

— После съобразих, че Мереде няма да остави куфарчето върху мръсната печка, защото го е пазела като очите си, нали го е наследила от баща си.

— Губиш ме.

— Мереде не е оставила куфарчето върху печката, Карл. Тя го е сложила за малко, както се слага предмет върху пода, докато си събуеш обувките.

— А после то е паднало зад печката, така ли?

Усмивката на Асад беше достатъчно красноречива.

— Виж и сам ще се убедиш: резката по гърба на куфарчето е съвсем прясна.

Карл затвори капака и обърна куфарчето. На него резката не му се виждаше толкова прясна.

— Е, аз го избърсах, защото беше потънало в прах, и затова резката изглежда по-тъмна, но когато намерих куфарчето, личеше колко е нова. Повярвай ми, Карл.

— Само не ми казвай, че си бърсал куфарчето, Асад! Пипал ли си книжата вътре?

Сириецът продължаваше да кима, но не с предишната енергия.

— Асад — Карл си пое дълбоко въздух, за да се овладее и да не нагруби помощника си. — Следващия път, когато се натъкнеш на важна улика, дръж лапите си далеч, разбра ли?

— Лапите?

— Ръцете, Асад. Всеки досег до доказателствен материал го опорочава, схващаш ли?

Асад кимна, видимо притеснен.

— Увих ръката си в ръкава на ризата, Карл.

— Добре си направил, Асад. Според теб и другата резка ли се е появила така?

Карл огледа кожата. Двете драскотини изглеждаха еднакви. Значи, старата не беше останала от катастрофата през 1986 година.

— Да — потвърди Асад. — Куфарчето не за пръв път е падало зад печката. Открих го заклещено между тръбите. За да го извадя, се наложи здраво да го дръпна. Мереде сигурно е изпадала в същото положение.

— Дали е падало повече от два пъти?

— Сигурно. В задната стая става силно течение, когато отвориш вратата, но повечето пъти едва ли се е заклещвало толкова надолу и тя го е изваждала по-лесно и без никакви следи.

— Връщам се към първия си въпрос: защо не го е отнесла в дневната?

— Вкъщи е искала да се отдаде на спокойствие. Пък и навярно така се е спасявала от постоянното звънене по мобилния. — Асад вдигна вежди и очите му станаха кръгли. — Ти как мислиш, Карл?

Карл оглеждаше куфарчето. Мереде Люнгор бе взела куфарчето с документи в дома си. Съвсем логично. Вътре е държала органайзера си, бележките си, които са можели евентуално да й потрябват, както и купчина книжа за преглеждане. Редовно е била затрупана с работа. Неслучайно не е давала номера на стационарния си телефон за служебни контакти, докато с номера на мобилния, изписан върху визитката й, са разполагали по-широк кръг познати.

— И според теб звъненето на джиесема й не се е чувало в другите стаи, така ли? — попита Карл.

— No way.^[1]

„Брей — помисли си Карл, — Асад знаел и английски!“

— Какво правите, момчета? Забавлявате се по мъжки, а? — попита закачливо някой зад тях.

Нито Карл, нито Асад бяха чули Лис да слиза от Отдел „Убийства“.

— Нося ви още няколко дела от окръг Югоизточна Ютландия.

От секретарката се носеше ухание, напомнящо ароматните пръчици на Асад, ала със съвсем различно въздействие.

— Колегите се извиняват за закъснението, но доскоро върлувала грипна епидемия.

Лис подаде книжата на Асад, а той ги прие с отворени обятия. Секретарката стрелна Карл със съблазнителен поглед, който би разтърсил слабините на всеки мъж. Той я гледаше омагьосан и се мъчеше да си спомни кога за последно се бе радвал на интимна близост с противоположния пол и в съзнанието му постепенно изникна розовият двустаен апартамент на разведена жена. Аромат на лавандула, чаени свещи и кървавочервен шал върху нощната лампа. Не си спомняше обаче лицето на жената.

— Какво си казал на Бак, Карл? — попита Лис.

Карл изплува от еротичните си фантазии и се вгледа в светлосините й очи, които сега потъмняха.

— На Бак ли? Той какво? Да не е тръгнал да се жалва на всички?

— Не, отиде си вкъщи. Но според колегите бил бял като платно, когато излязъл от кабинета на шефа.

Карл включи мобилния телефон на Мереде Люнгор към зарядното с надежда батерията да не е съвсем изтощена. Услужливите пръсти на Асад, независимо от уверенията му, че е използвала ръкава си, бяха шарили из цялото куфарче и това обезсмисляше техническата експертиза. Пораженията бяха факт.

Само три от страниците в органайзера съдържаха бележки: за общинската наредба за подпомагане на нуждаещи се по домовете им, за уговорени срещи. Карл остана разочарован от незначителните сведения в органайзера, впрочем симптоматични за начина на живот, който бе водела Мереде Люнгор. Бръкна в страничен джоб на куфарчето и извади оттам три-четири смачкани листа: касов бон от магазин за дрехи от 3 април 2001 и бели листове A4. Такива ще намерите в раницата на всеки ученик: смачкани на хармоника, надраскани с молив, изписани с нечетлив почерк и, естествено, без дата.

Карл насочи настолната лампа към един от листовете и го поприглади с длан. Съдържаше само десет думи: „Да поговорим, след като представя проекта ми за данъчната реформа?“. А под съобщението стояха инициалите Т. Б. Много депутати, разбира се, имаха такива инициали, но за момента Таге Багесен се яви като най-логичното предположение. Карл се усмихна. Явно Таге Багесен яко е държал да разговаря с Мереде Люнгор, но не го е огряло. Карл приглади и следващата „хармоника“. Изчете я набързо. Тук тонът звучеше съвсем различно. Официалността липсваше. Багесен явно се чувстваше притиснат. Пишеше следното: „Не ми се мисли какво ще стане, ако се разчуе, Мереде. Моля те, не го прави. Т. Б.“

Буквите по последния лист се бяха поизличили: Мереде явно го бе вадила и прибирала многократно в куфарчето. Карл прочете съобщението дума по дума и накрая го сглоби: „Мислех, че сме се разбрали, Мереде. Цялата тази история ме наранява дълбоко. Умолявам те за пореден път: не позволявай това да се разчува. Искам веднъж завинаги да сложа край.“

Посланието не беше подписано с инициали, но почеркът показваше достатъчно ясно, че авторът е същият като на другите две бележки.

Карл вдигна слушалката и набра Курт Хенсен. Вдигна секретарка от администрацията на Консервативната партия и любезно обясни, че в момента господин Хенсен е зает. Попита дали Карл е склонен да изчака две-три минути на телефона, защото срещата щяла да приключи всеки момент. Докато изчакваше, Карл разглеждаше бележките за пореден път. От март 2002 година стояха в куфарчето, а вероятно и от по-рано. Дали се касаеше за дреболия, или Мереде Люнгор ги беше запазила, с цел да й послужат някой ден?

В слушалката се чуха гласове, после щракване и накрая характерният глас на Курт Хенсен:

— С какво мога да ти помогна, Карл? — попита депутатът без никакви предисловия.

— Как да разбера кога Таге Багесен е внесъл в пленарната зала законопроект за данъчна реформа?

— И за какво ти е да го знаеш, Карл? Едва ли съществува нещо по-скучно от данъчните проекти на центристите.

— Нужен ми е ден и час.

— Няма да е лесно. Таге Багесен фабрикува проекти през две секунди — засмя се той. — Шегата настрана. Повече от пет години Таге оглавява Транспортната комисия. Не знам защо се е оттеглил от Данъчната комисия, но почакай секунда. — Той закри мембраната с ръка, попита нещо колегите си в стаята и пак се обади в слушалката: — Трябва да е било в началото на 2001 година, по време на мандата на предишното правителство. Тогава тъпите номера на Таге минаваха по-лесно. По наше предположение е внесъл въпросния законопроект някъде през март-април.

— Благодаря, Курт — кимна доволно Карл. — Предположението се вписва идеално в хипотезата ми. Признателен съм ти за помощта, стари приятелю. Можеш ли да ме свържеш с кабинета на Таге Багесен?

В слушалката прозвучаха няколко сигнала „свободно“, после вдигна секретарката на господин Багесен и обясни, че той бил заминал на опознавателно посещение в Унгария, Швейцария и Германия, с цел да разгледа местната трамвайна мрежа. Очаквали го да се прибере в понеделник.

Опознавателно посещение? Трамвайна мрежа? Да бе! Карл наричаше такива „посещения“ екскурзии.

— Налага се да се свържа спешно с него — заяви той. — Бихте ли ми продиктували номера на мобилния му телефон?

— Нямам право.

— Вижте, не разговаряте със селянин от Фюн. Ако река, ще се сдобия с този номер за четири минути. Но не вярвам началникът ви да се зарадва, като му съобщя, че сте усложнили така задачата ми.

 

 

Въпреки пращенето Карл веднага усети, че гласът на Таге Багесен не прелива от ентусиазъм.

— Сдобих се с няколко стари бележки, които сте адресирали до Мереде Люнгор, и ще ви помоля да ми ги разтълкувате — подхвана Карл с меден глас. Вече знаеше как реагира депутатът в напрегнати ситуации. — Не е нищо специално. Рутинна процедура.

— Слушам ви. — Острият тон показваше желанието на Багесен да се дистанцира от последния им разговор.

Карл прочете написаното на трите листа. Накрая Багесен сякаш бе престанал да диша.

— Ало? Там ли сте? — попита Карл.

В слушалката отново се разнесе сигнал за свободна телефонна линия.

„Само дано не се хвърли в реката“ — помисли си Карл и се опита да се сети коя река минава през Будапеща. Свали листчето с имената на заподозрените от бялата дъска и добави инициалите на Таге Багесен в третата графа — „Колеги от Фолкетинга“.

Тъкмо остави слушалката, и телефонът отново звънна.

— Здравейте, обажда се Беате Лундерскоу — представи се дамата.

На Карл името не му говореше абсолютно нищо.

— Проверихме харддиска на Мереде Люнгор. За съжаление цялата информация в него е изтрита.

Просветна му. Момичето работеше в секретариата на Демократическата партия.

— Мислех, че съхранявате тези устройства, та при нужда да разполагате с наличната върху тях информация.

— Така е, но очевидно никой не го е обяснил на Сьос Нуруп.

— В смисъл?

— Тя е изтрила информацията върху харддиска. Най-прилежно си е написала името отзад: „Форматиран на 20 март 2002 от Сьос Нуруп“. В момента държа диска.

— Близо три седмици след изчезването на Мереде Люнгор.

— Да.

Ах, този никаквец Бак и цялата му некадърна група! Дали изобщо бяха спазили и една инструкция как се води разследване?

— Не може ли да изпратите харддиска за по-подробен анализ при компютърен специалист? Доколкото знам, те си имат начини да извлекат дори изтрита информация.

— Вече е направено. Секунда. — Чу се как рови из някакви книжа. — Открих протокола — доволно се обади тя. — Колегите са дали устройството във фирма „Даун Ъндър“ с адрес улица „Стуре Конген“ в началото на април 2002 година. Оттам са изпратили подробно обяснение защо искането е неизпълнимо. Да ви го прочета ли?

— Няма нужда — отвърна Карл. — Разбрах достатъчно. Сьос Нуруп явно е знаела какво прави.

— Явно да — съгласи се секретарката. — Тя изобщо е много прецизна.

Карл благодари за помощта и затвори. Поседя малко, вторачен в телефона. После запали цигара, взе от бюрото органайзера на Мереде Люнгор и го отвори с предпазливост, граничеща с благоговение. Чувстваше се така всеки път, когато му предстоеше да се докосне до последните дни на покойник. Записките й в календара бяха нечетливи. Почеркът издаваше припряност. Небрежно написани печатни букви, на места недовършени; сливащи се думи. Карл откри проведената на 20 февруари 2002 година среща с делегацията, пледираща за по-подробни изследвания на свойствата на плацентата. „Банкерот 18:30“ — пишеше малко по-надолу. И толкова за същия ден.

През следващите дни нямаше празен ред на страница. Графикът на Мереде Люнгор изглеждаше ужасно натоварен, но Карл не видя никакви уговорки от личен характер.

С приближаването на страницата от последния й работен ден обезсърчението на Карл нарастваше все повече. Не откриваше никаква информация, която да подпомогне разследването. Под „петък, 01.03.2002“ бяха записани две заседания в комисията и едно съвещание на парламентарната група. Всичко друго, случило се през този ден, си оставаше заровено в миналото.

Карл захвърли органайзера настрана и надникна в празното куфарче. Наистина ли бе стояло пет години зад онази печка, без да крие в себе си отговора на загадката „Мереде Люнгор“? Карл отново взе органайзера и прехвърли страниците. Като повечето хора, и Мереде Люнгор бе използвала само календара и телефонния указател.

Зае се да преглежда указателя от началото. Можеше веднага да отвори на буква Д или Х, но искаше да отложи поредното разочарование. Беше чувал деветдесет процента от имената, записани върху първите няколко страници. За разлика от указателя на Мереде Люнгор, в бележника на Карл преобладаваха имена като Йеспер и Вига и цял куп познати от Рьонехолт парк. И от пръв поглед личеше, че не е поддържала много приятелства. На практика почти никакви. Красива жена с умствено увреден брат и натоварена професия не би могла да живее другояче.

Стигна до буква Д. Не очакваше да открие тук номера на Даниел Хеле. Мереде Люнгор не бе подредила хората в указателя си по малко име, както правеше например Вига. Ето тук се криеше съществената разлика. Кой, за бога, би търсил премиера на Швеция Йоран Першон на буква Й? Никой, освен Вига, разбира се.

И ето че се появи нещо. В мига, когато отвори на страницата, където фигурираха фамилни имена с начална буква Х, Карл интуитивно усети, че най-сетне ще стигне до пробив в разследването. Смъртта на депутатката бе тълкувана като следствие от нещастен случай, а после дори лансираха версията за самоубийство. В крайна сметка се озоваха отново на стартова позиция. В хода на следствието Карл непрекъснато се бе натъквал на подозрителни факти, но тази страница от указателя буквално крещеше, че нещо не е наред. Мереде Люнгор бе водила записките в органайзера си припряно, с нечетлив почерк. Дори доведеният му син Йеспер пишеше по-красиво. Драсканиците не радваха окото и едва ли някой би повярвал, че са дело на подредена и отговорна жена, изгряваща звезда на политическия небосклон. Ала никъде досега не личаха следи от поправки и корекции на написаното. Очевидно Мереде Люнгор е посягала към химикалката само когато е била сигурна в нещо. Всичко върху страниците на бележника й, изглежда, беше старателно обмислено и проверено. Единственото изключение се намираше на страницата за буква Х. Там Карл се натъкна на неочаквана поправка. Нямаше как да е сто процента сигурен, че името е на Даниел Хеле, ала в глъбините на съзнанието си, откъдето всеки детектив черпи заряд в критични ситуации, Карл знаеше, че е уцелил десетката. Мереде бе задраскала име и телефонен номер с плътно мастилено петно. Името не се виждаше, но най-вероятно принадлежеше на Даниел Хеле. Карл просто го усещаше.

По устните му се изписа усмивка. Ето че техниците ще се сдобият с поле за изява. Стига да си свършат работата както трябва и без да се бавят, Карл щеше да получи яснота по ключов за разследването въпрос.

— Асад! — извика той. — Ела веднага!

От коридора долетя дрънчене и Асад се появи на прага с кофа и зелени гумени ръкавици.

— Имам задача за теб. Ще занесеш това на техниците и ще поискаш да разберат какъв номер се крие под този пласт мастило — Карл посочи страницата под буква Х. — Лис ще ти обясни каква е процедурата. Предупреди ги, че е спешно.

 

 

Когато се прибра, Карл почука внимателно на вратата на Йеспер и, както винаги, не получи отговор. „Пак е излязъл“ — предположи той, още повече че от стаята не дънеше музика с мощност сто и дванайсет децибела. Този път обаче грешеше. Разбра го, след като отвори вратата. Момичето, под чиято тениска шареха ръцете на Йеспер, изпищя пронизително и едва не пукна тъпанчетата на неканения гост, а доведеният син на Карл го прониза с поглед, който красноречиво му показа колко сериозно нещо е прекъснал.

— Извинявайте — неохотно смънка Карл, докато Йеспер си измъкваше ръцете от конфузното място, а бузите на девойката придобиха аления цвят от фона на плаката с Че Гевара зад гърба им.

Оказа се, че Карл я познава: живеела на съседната улица. Едва ли имаше повече от четиринайсет години, но приличаше на двайсетгодишна. На нейната възраст майка й вероятно също е минавала за по-голяма, но с времето сигурно се е убедила, че да изглеждаш по-възрастен, невинаги е предимство.

— Какво, по дяволите, правиш, Карл? — извика Йеспер, скачайки от дивана.

Карл се извини още веднъж и им напомни, че предварително е почукал на вратата, докато пропастта между поколенията отекваше из цялата къща.

— Продължавайте… откъдето ви прекъснах. Само преди това да те питам нещо, Йеспер. Спомняш ли си къде си запилял старите си играчки от „Плеймобил“?

Доведеният му син изглеждаше готов да го замери с ръчна граната. Карл и сам осъзна колко неуместен въпрос бе задал.

Кимна извинително към момичето.

— Трябват ми за разследването, което водя. Звучи малко странно, знам. — Обърна се към Йеспер и видя, че очите му хвърлят яростни мълнии. — Ако още пазиш фигурките, ще ти ги платя.

— Излез най-после, Карл! Попитай Мортен! Той ще ти продаде каквото искаш, но ще трябва да се бръкнеш дълбоко в дебелия портфейл.

Карл смръщи вежди. Защо Йеспер бе намесил „дебелия портфейл“?

Вероятно беше изминала година и половина, откакто Карл за последно почука на вратата на Мортен Холен. Наемателят се ползваше с правото да разполага свободно и със стаите на първия етаж, но никой не смущаваше уединението му в сутерена. Мортен плащаше значителна част от наема и Карл не желаеше да опознава привичките му, защото това би развенчало имиджа на Мортен. Затова не влизаше в покоите му. Всъщност нямаше основания да се притеснява. В стаите на Мортен цареше изцяло порядъчна атмосфера, като се изключат няколко големи плаката на широкоплещести мъже и едрогърди жени. Иначе жилището приличаше на кой да е апартамент на възрастни хора на улица „Принц Валдемар“. В отговор на въпроса къде са играчките „Плеймобил“ на Йеспер, Мортен заведе Карл в сауната — помещение, с което всички къщи в Рьонехолт парк разполагат още от построяването си, а впоследствие в деветдесет и девет процента от случаите го събарят или то започва да служи за склад на всевъзможни вехтории и непотребни вещи.

— Разгледай — подкани го той и гордо отвори вратата към стая, чиито стени от пода до тавана бяха покрити с етажерки, преливащи от играчки, каквито битпазарите предлагаха на всяка сергия само допреди няколко години: фигурки от шоколадови яйца, от „Междузвездни войни“, на костенурките Нинджа, от „Плеймобил“. Половината от пластмасата в цялата къща бе събрана тук.

— Виж! В колекцията ни присъстват и две оригинални фигурки от серията, изработена специално за Панаира за играчки в Нюрнберг през 1974 година — Мортен гордо вдигна от една етажерка две фигурки с шлемове. — Номер 3219 с мотика и номер 3220 с полицейска палка — непокътнати! — продължи той. — Не е ли адски яко?

Карл кимна. Не би се сетил за по-точно определение.

— Липсва ми само 3218 да си запълня колекцията от фигурки за всички професии. Йеспер ми даде номер 3201 и 3203. Погледни ги! Не са ли фантастични? Не личи Йеспер изобщо да ги е използвал.

Карл поклати глава. За пореден път се убеждаваше, че си е харчил парите на вятъра.

— Йеспер беше така добър да ми ги продаде само за няколко хилядарки. Какъв жест!

Карл се взираше в рафтовете. Прииска му се да разкаже на Мортен и Йеспер за времената, когато е печелел две крони за час пръскане с тор, а сандвич с две филийки хляб е струвал крона и осемдесет йоре.

— Ще ми услужиш ли с няколко фигурки само за утре? Ако може, ще взема ето тези — Карл посочи семейство с куче.

Мортен го изгледа, сякаш бе казал най-абсурдното нещо на света.

— Да не си полудял? Това е номер 3965 от 2000 година. Имам целия комплект с къща, балкон и така нататък.

Посочи най-горния рафт. Къщата лъсна пред очите на Карл в целия си пластмасов блясък.

— А с кои други би ми услужил? Трябват ми само за утре вечер.

По лицето на Мортен се изписа възмущение, все едно Карл бе поискал да го срита по топките.