Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (23) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

21

2007 година

На следващия ден мълвата за телевизионната изява на Маркус Якобсен застигна и Карл. В трамвая колегите, с които пътуваше — надувки от третия етаж в Управлението, — му оказаха благоволението да му подхвърлят едно друго. Всъщност с изключение на Карл всички бяха гледали интервюто.

— Честито! — извика една секретарка през площада пред Управлението, докато другите се отдалечиха.

Честито? За какво?!

Карл провря глава в кибритената кутийка на Асад. Помощникът го посрещна с усмивка от ухо до ухо. Значи и той вече бе научил новината.

— Радваш ли се? — попита Асад и кимна в отговор на своя въпрос.

— За какво?

— Не знаеш ли?! Маркус Якобсен се е скъсал да хвали нашия отдел и по-специално теб. Засипал ни с комплименти. Жена ми каза, че трябва страшно да се гордеем. — Асад му смигна: ужасно дразнещ навик! — И те повишават в длъжност полицейски комисар.

— Какво?

— Попитай госпожа Сьоренсен, ако не ми вярваш. И без това имаш да разпишеш някои документи.

Явно Карл щеше да си спести усилието да се разкарва до деловодството, защото токчетата на фурията вече отекваха по коридора.

— Поздравления! — процеди тя през зъби, докато се усмихваше сладко на Асад. — Попълни тези бланки. Курсът започва в понеделник.

— Прекрасна жена! — възхити се Асад, докато гледаше как секретарката с неизменната си целеустременост се насочва към дъното на коридора. — За какъв курс става дума, Карл?

— Без да търкаш ученическата скамейка, няма как да станеш комисар, Асад.

— Заминаваш ли? — Асад издаде напред долната си устна.

— Никъде няма да ходя — поклати глава Карл.

— Не разбирам…

— Имай търпение. Разкажи ми сега какво стана в болницата.

— Много се разстроих — призна Асад и очите му станаха кръгли. — Такъв голям мъж, а пък не мърда. Само главата му се вижда над чаршафа.

— Говори ли с него?

— Да — кимна помощникът. — Но не беше лесно. Първо той ме помоли да си вървя. После влезе медицинска сестра, която искаше да ме изгони веднага. Не й се разсърдих. Изглеждаше симпатична посвоему — усмихна се той. — Май и тя забеляза, че я харесах, защото все пак ме остави в стаята и излезе.

Карл го гледаше с безизразен поглед. В такива моменти му се искаше да избяга към Тимбукту.

— Не те питам за медицинския персонал, а за Харди, Асад! Какво ти каза Харди? Прочете ли му информацията от копията?

— Да. Четох на глас в продължение на два часа и половина. После той заспа.

— И?

— И спа.

Мозъкът на Карл изпрати команда до ръцете му да не мърдат, защото законът все още не позволява да хванеш някого за гушата, задето ти лази по нервите.

— Скоро пак ще ида да видя Харди — усмихна се Асад. — На тръгване сестрата ми се усмихна много чаровно.

Карл отново преглътна.

— Щом се разбираш толкова добре с жените, ще те помоля да се качиш да умилостивиш секретарките с някой и друг комплимент.

По лицето на Асад се изписа въодушевление. Очевидно предпочиташе компанията на дамите, вместо да кисне в подземието със зелени гумени ръкавици.

Известно време Карл се взира в нищото. Телефонният разговор с Карен Мортенсен, пенсионираната социална служителка от Стеунс, не му даваше мира. Дали наистина има начин да предразположат Уфе към откровения? Да разчупят черупката му? Дали ако натиснат правилното копче, ще събудят у него спомени за изчезването на Мереде Люнгор? Ами ако автомобилната катастрофа, отнела живота на родителите му, се окаже ключът към спомените на Уфе? Непременно трябваше да се опита и тази възможност.

— Чакай, Асад! — Карл го спря на вратата. — Искам да събереш и сведения за пътната злополука, при която са загинали майката и бащата на Мереде и Уфе Люнгор. Нужно ми е всичко, каквото намериш. Без изключение. Снимки, докладът на пътната полиция, вестникарски изрезки… Помоли секретарките да ти съдействат. Материалите ми трябват спешно.

— Спешно?

— Бързо, Асад. Възнамерявам да си поговоря за инцидента с мъж на име Уфе.

— Да си поговориш? — промърмори Асад и излезе замислен.

За предобедната почивка имаше уговорка, която предпочиташе да отмени. Предната вечер Вига не го бе оставила на мира, докато не се съгласи да мине да види прехвалената й галерия. Намираше се на улица „Нансен“. Мястото не беше никак лошо, но затова пък струваше майка си и баща си. И, естествено, Карл не изпитваше никакво въодушевление, като си представеше как портфейлът му олеква, докато някакъв цапач на име Хугин излага творбите си до пещерните рисунки на Вига.

На излизане от Управлението Карл срещна Маркус Якобсен. Началникът вървеше бързо към него с поглед, вперен в мозайката на пода, чиято шарка напомняше свастики. Маркус знаеше, че Карл го е видял. В цялото Управление нямаше по-наблюдателен човек от Якобсен. Той не демонстрираше бдителността си, но тя си беше факт. Неслучайно заемаше най-високия пост.

— Чувам, че си ме засипал с похвали, Маркус. Та какво каза на пресата — колко случая сме били проверили в новия отдел? А единият дори се намирал в решителната фаза! Нямаш представа колко ме зарадва тази новина!

Началникът го погледна в очите. Явно целеше да му вдъхне респект. Да, Маркус Якобсен и сам осъзнаваше, че беше попресолил манджата. Знаеше и защо го бе направил и се опита да вразуми Карл само с поглед. Якобсен поставяше системата на първо място. Парите представляваха само средство, а целта определяше еднолично началникът на Отдел „Убийства“.

— Е, ще бягам. Нали вестниците ще излязат със заглавия колко ефективно работя. Трябва да оправдая славата си.

На вратата Карл се обърна:

— Маркус, с колко ми се вдига заплатата? — извика, докато началникът се отдалечаваше зад бронзовите столове до стената. — А говори ли с психоложката?

Карл излезе на слънце и примижа срещу светлината. Никой няма право да решава колко дрънкулки ще висят на парадната му униформа. Доколкото познаваше Вига, тя вече знаеше, че са го повишили, и бе измислила как да се възползва от увеличението на заплатата му. И защо при това положение да ходи на някакъв шибан курс?

Помещението, избрано за галерия — някогашен магазин за дрехи — бе приютявало издателство, печатница, фирма за внос на художествени творби и магазин за аудиодискове. В момента от обзавеждането бе останал само таванът от матово стъкло. Макар и едва трийсет и пет квадратни метра, помещението несъмнено притежаваше обаяние. Голям прозорец към безистена към Сьоерне, изглед към пицария и към озеленен заден двор, пък и се намираше в съседство с „Банкерот“ — заведението, където Мереде Люнгор бе вечеряла броени дни преди смъртта си. „Нансен“ определено не беше невзрачна улица, както си мислеше Карл. Предлагаше разнообразие от кафенета и места за забавление. Почти парижка идилия.

Карл се обърна и видя Вига и приятеля й през прозореца. Тя превземаше улицата победоносно и зрелищно като матадор, пристъпващ на арената. Носеше артистични одежди във всички цветове на палитрата. Вига знаеше как да изглежда свежо и празнично. Уви, същото не можеше да се каже за привидението до нея. Болнавият мъж облечен в черно, с тебеширенобяла кожа и тъмни сенки под очите, приличаше на персонаж от филм за граф Дракула.

— Сладурчееее! — извика Вига, след като пресече улицата.

Наемът на галерията определено щеше да се отрази сериозно на джоба му.

След като безплътният призрак измери прелестното помещение, Вига се опита да умилостиви Карл: щял да плаща само две трети от наема, а остатъка щяла да го поеме тя.

— Няма как — разпери ръце художничката. — Налага се да налеем средства в галерията, Карл.

„Ти да налееш, аз да се бръкна“ — помисли си той и изчисли, че всеки месец ще се разделя с две хиляди и шестстотин крони. Май все пак няма как да избегне посещението на шибания курс.

Седнаха в „Банкерот“, за да прегледат договора. Карл се огледа. В това заведение е била и Мереде Люнгор. И само четиринайсет дни по-късно е изчезнала от лицето на земята.

— Кой е собственикът на заведението? — попита той една от барманките.

— Жан-Ив. Седи ей там — посочи момичето.

Мъжът изглеждаше солидно, без следа от типичната френска крехкост и изтънченост. Карл се приближи.

— Бихте ли ми казали откога притежавате този прекрасен ресторант? — попита той и му показа полицейската си значка.

Съдейки по приветливата усмивка на французина, беше напълно излишно, но от време на време се случваше Карл да проветрява значката си.

— Купих заведението през 2002 година.

— Кога по-точно?

— Защо се интересувате?

— Във връзка с изчезването на депутатката Мереде Люнгор. Сигурно си спомняте…

Мъжът кимна.

— Госпожица Люнгор е вечеряла тук няколко дни, преди да потъне в неизвестност. Вие ли бяхте собственик на ресторанта тогава?

— Не — поклати глава французинът. — Купих заведението от приятел през март 2002-ра, но доколкото ми е известно, разпитвали са го с кого е вечеряла депутатката. Приятелят ми не успял да помогне. Впрочем никой от гостите през онази вечер не бил запомнил въпросната личност — той се усмихна. — Ако по това време бях управител тук, щях непременно да запомня лицето.

Карл се усмихна на свой ред. Беше склонен да вярва на французина. Мъжът изглеждаше с буден ум.

— Закъснели сте с месец. Случва се — Карл му протегна ръка за сбогом.

Междувременно Вига бе подписала всички книжа. „Винаги е била щедра на автографи“ — помисли си Карл.

— Дай да прегледам договора — издърпа го той от ръцете на Хугин и демонстративно го сложи пред себе си — стандартен, с множество клаузи, изписани с дребни буквички.

Очите му зашариха по страниците, без да ги четат, а мислите му отлетяха в друга посока. Човек никога не знае какво го чака. Тук, в това заведение, Мереде Люнгор е дошла да се забавлява с приятна компания. Поглеждайки през прозореца в онази студена февруарска вечер на 2002 година, дали е очаквала друго от живота, или още тогава е предусещала, че само след две седмици ще потъне в мразовитите води на Балтийско море?

Карл се върна в Управлението. Асад още работеше активно със секретарките. И по-добре! Срещата с Вига и бродещото привидение го бе хвърлила в душевен смут, който изцеди силите му. Единствено кратка почивка с крака върху бюрото и мисли, зареяни в мечтани светове, можеше да му възвърне жизнеността.

Само след десетина минути някакъв импулс прекъсна медитативното му състояние. Всички детективи го познават отлично, а жените го наричат „интуиция“. Опитът не позволяваше на подсъзнанието му да се успокои и го обзе предчувствие, че редица конкретни действия неминуемо ще доведат до определен резултат.

Отвори очи и погледна листчетата, залепени върху бялата дъска в кабинета му.

Стана и зачеркна „социалната служителка от Стеунс“. Така под графата „провери“ останаха само „телеграмата“, „секретарките във Фолкетинга“, „свидетели от ферибота по линията Рьобю — Путгарден“.

Карл не се съмняваше, че тогавашната секретарка на Мереде Люнгор е прочела телеграмата. Най-вероятно именно тя е приела любовното послание, защото преди пет години Люнгор се нареждаше сред най-заетите депутати във Фолкетинга. На практика телеграмата положително е минала през ръцете на секретарката. Карл не споделяше предразсъдъците, че административният персонал обича да си пъха носа в работите на началството, но все пак…

Именно това „все пак“ не му даваше покой.

— Получихме отговор от сайта за телеграмите, Карл — съобщи Асад от вратата.

Карл вдигна поглед.

— Не могат да ни предоставят съдържанието на телеграмата, но в информационната система откриха кой я е изпратил. Много забавно име… — Асад погледна листчето в ръката си: — Таге Багесен. Дадоха ми телефонния номер, от който е поръчал телеграмата. Кабинетът на този човек се намирал във Фолкетинга. Това е всичко — той подаде листчето на Карл и обясни: — Момичетата ме чакат горе. Разискваме катастрофата.

Карл кимна. Набра номера от листчето. Обади се секретарка от администрацията на Радикалната центристка партия. Звучеше любезно, но съобщи, че през уикенда Тате Багесен е заминал за Фарьорските острови. Господинът желае ли да остави съобщение?

— Не — отвърна Карл. — Ще се обадя пак в понеделник.

— Само да ви предупредя, че в началото на седмицата графикът на господин Багесен е доста натоварен.

Карл помоли диспечерката от централата да го свърже с администрацията на Демократическата партия. Този път вдигна изморена секретарка и каза, че не може да му даде отговор веднага.

— А случайно да знаете дали малко преди изчезването си Мереде Люнгор е имала секретарка на име Сьос Нуруп?

Жената потвърди. Всъщност Сьос Нуруп работила в администрацията съвсем кратко и повечето дори не си я спомняли, но се чу как една от колежките в помещението вметна, че след като назначили заместник на Мереде Люнгор, Сьос напуснала и се върнала при предишния си работодател: Съюза на юристите и икономистите в Дания.

— Беше голяма досадница — обади се глас зад секретарката и явно събуди позадрямалите спомени за Нуруп.

„Така е — помисли си със задоволство Карл. — Хората помнят най-дълго гадините. Като мен.“

Обади се в централата на Съюза и оттам отрекоха Сьос Нуруп да се е връщала някога при тях. Нямаха представа къде се подвизава в момента. Карл остави слушалката и поклати глава. Всяка следа, по която тръгнеше, се изгубваше в нищото. Пък и Карл не изпитваше особено въодушевление пред перспективата да преобърне света в издирването на секретарка, която евентуално ще си спомни какво е съдържала телеграма, която евентуално ще го отведе до личност, която евентуално е вечеряла с Мереде Люнгор преди изчезването й и евентуално ще се окаже способна да разкаже в какво душевно състояние се е намирала тогава депутатката. Не, Карл предпочиташе да се качи горе и да провери докъде са стигнали Асад и секретарките в проучването на подробности около катастрофата. Откри ги в малка стая, зад маса, отрупана с факсове, ксерокопия и бележки. Обстановката напомняше предизборен щаб в разгара на президентска кампания. Трите секретарки обсъждаха нещо оживено, а Асад им наливаше чай и кимаше усърдно всеки път щом разговорът отбележеше напредък. Впечатляващ принос.

Почука внимателно по рамката на вратата:

— Явно сте изровили доста документация, а?

Посочи купчината листове, но никой не му обърна внимание. Все едно си бе сложил шапка-невидимка. Само госпожа Сьоренсен благоволи да го погледне снизходително, ала това не му достави никаква радост.

Карл се оттегли обратно в коридора и за пръв път от ученическите си години изпита ревност.

— Карл Мьорк? — попита някой зад него.

Гласът го изтръгна от стегнатата хватка на поражението и го амбицира да продължи победоносния си поход.

— Маркус Якобсен ми предаде, че сте искали да говорите с мен. Какво да се уговорим?

Карл се обърна и се вгледа право в очите на Мона Ибсен. „Ще се уговорим, и още как!“