Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (6) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

4

2007 година

Харди Хенингсен беше най-високият служител в историята на полицията. Във военноотчетните му документи пишеше „ръст: 207 см“, но той беше далеч по-висок. Когато извършваха арест, винаги Харди изчиташе правата на задържания, който се принуждаваше да отметне глава назад, за да го вижда. Подобно преживяване дълго държи влага.

В момента обаче ръстът по-скоро се явяваше пречка. Карл виждаше неудобната поза на колегата си — краката му никога не стояха изпънати докрай — и дори предложи на медицинската сестра да избият долната табла на леглото, но тя отвърна, че правомощията й не се простират чак дотам.

Харди не говореше. Телевизорът в болничната му стая работеше денонощно, влизаха и излизаха хора, ала той не реагираше. Лежеше в Клиниката за гръбначни увреждания и се опитваше да продължи да живее; да дъвче храната, да мърда рамото си — единствената част от тялото му под главата, която все още можеше да движи. През останалото време санитарите се суетяха около парализираното му безпомощно тяло, докато той се взираше в тавана. Подмиваха го, поставяха му канюли, изпразваха торбичката с изпражненията му. А Харди продължаваше да мълчи.

— Върнах се на работа, Харди — съобщи Карл и пооправи възглавницата му. — По случая се работи с пълна пара. Ще намерят кой стреля по нас.

Натежалите клепачи на Харди дори не се повдигнаха. Той не удостои с поглед нито Карл, нито шумния, безсъдържателен репортаж по втори канал: предаваха пряко от мястото на събитието как полицията с помощта на Специализирания отряд за борба с тероризма разгонва обитателите на Младежкия дом — младежи с леви убеждения — с хеликоптери, пяна и сълзотворен газ. Но Харди явно посрещаше всичко случващо се с пълно равнодушие. Очевидно дори не изпитваше гняв срещу хората, отговорни за трагичната му участ. Карл го разбираше отлично. Макар пред него да се преструваше, че държи полицията да залови виновниците, всъщност изобщо не му дремеше. И какво, ако ги хванат? Все тая. И да ги заловят, негодниците на този свят няма да се свършат.

Медицинската сестра влезе, за да включи нов инфузионен разтвор в абоката. При последното му посещение при Харди тя бе помолила Карл да изчака отвън, докато се погрижи за пациента. Карл не скри неодобрението си и сестрата явно помнеше добре случая.

— Вие пак ли сте тук? — кисело попита тя и си погледна часовника.

— По-удобно ми е да се отбивам непосредствено преди работа. Това проблем ли е?

Тя отново си погледна демонстративно часовника. Карл наистина идваше по-късно от обичайното време за посещения. Сестрата издърпа ръката на Харди и започна да проверява абоката, поставен от външната страна на дланта му. Вратата се отвори и в стаята влезе физиотерапевтка. Очакваше я трудна работа.

Карл потупа чаршафа върху дясната ръка на Харди.

— Рехабилитаторите ще искат да останат насаме с теб, затова ще тръгвам. Утре ще намина по-рано, за да имаме време да си поговорим повече. Горе главата, момче!

В коридора Карл усети наслоената в ноздрите му антисептична миризма на болница и се облегна на стената. Ризата лепнеше по гърба му, а под мишниците му се бяха образували тъмни петна. След престрелката в Амар Карл често губеше присъствие на духа.

 

 

Тогава Харди, Карл и Анкер — верни на навика си — пристигнаха на местопрестъплението преди всички останали. Точно както изискваше протоколът, бяха облечени в бели гащеризони за еднократна употреба с маски пред устата, ръкавици и мрежи за косите. Сигналът за намерения мъртвец бе постъпил едва преди половин час. Тримата пристигнаха за нула време.

Всъщност именно днес изобщо не се налагаше да бързат. Дочуха, че началникът на Отдел „Убийства“ е на среща с шефа на полицията, за да обсъдят бъдещи реформи в структурата на системата. И въпреки това не се съмняваха, че Маркус Якобсен ще се появи със съдебния лекар веднага щом срещата приключи. Никакви бюрократични задължения не бяха в състояние да го спрат, ставаше ли въпрос за оглед на местопрестъпление.

— Криминалистите няма да открият нищо около къщата — отбеляза Анкер.

Кракът му потъна в омекналата от снощния дъжд почва. Карл се огледа. Около казармата, от онези, които Военното министерство бе разпродало през шейсетте години, се виждаха единствено отпечатъците от обувките на съседа. Тогава казармите вероятно са изглеждали прилично, но в момента сградата пред тримата полицаи тънеше в разруха. Прогнилите дъски върху покрива бяха наполовина пропаднали, а покривната хартия — пробита. По фасадата не се виждаха цели дъски, а влагата също бе дала своя принос. Дори табелата, надписана с името на Геор Мадсен с черен флумастер, тъмнееше, проядена от ръжда. От всички пукнатини се процеждаше непоносимата смрад на мъртвец. Не къща, а зловонен коптор.

— Ще поговоря със съседа — предложи Анкер и тръгна към мъжа, който чакаше на верандата си от половин час.

От развалината в съседния двор го деляха някакви си пет метра. Без занемарената сграда изгледът от дома му би се подобрил значително.

Дали защото се извисяваше над останалите, или защото притежаваше по-слабо обоняние, Харди не се впечатляваше от миризмата на труп. Този път обаче смърдеше нетърпимо.

— Пфу, как вони! — изсумтя Карл, когато влязоха в коридора.

Нахлузиха сини калцуни върху обувките си.

— Ще отворя прозореца — отзова се Харди и се втурна в стаята до клаустрофобичното антре.

Карл влезе в малка дневна. През спуснатите щори се процеждаше оскъдна светлина, но тя беше достатъчна да види фигурата в ъгъла на стаята. Гнойни мехури покриваха почти изцяло сиво-зеленикавата кожа на лицето му, а от носа се точеше тънка червеникава струйка. Силно отеклото тяло опъваше до скъсване илиците на ризата. Очите на мъртвия имаха цвят на стеарин.

— Пиронът е забит в главата му с монтажен пистолет марка „Равюбе“ — обади се отзад Харди, докато си слагаше памучни ръкавици. — Намерих го върху масата, до акумулаторна отвертка. Трябва непременно да проверим колко време издържа батерията й.

След малко Анкер дойде при тях.

— Съседът е тук от 16 януари, тоест от десет дни. През този период не го е виждал да излиза — посочи той мъртвеца и огледа стаята. — Усетил смрадта, докато седял на верандата и се наслаждавал на глобалните климатични промени. В момента клетият човечец не е на себе си. Май ще трябва да помолим съдебния лекар да прегледа и него.

По-късно Карл успя да опише случилото се съвсем мъгляво. Никой не го упрекна. Повечето бяха убедени, че е изгубил съзнание. Грешаха обаче. Той помнеше абсолютно всичко. Просто предпочиташе да не се впуска в подробности.

Тогава Карл чу, че някой влиза през вратата на кухнята. Не предприе нищо. Не знаеше дали смрадта го е замаяла, или помисли влезлия за човек от огледната група. Само след секунди с крайчеца на окото си видя как в стаята нахълта мъж в червена карирана риза. Разумът светкавично му заповяда да си извади пистолета, ала Карл не се подчини. Рефлексите му блокираха. Връхлетя го паника, когато първият изстрел улучи Харди в гърба, той се строполи, събори Карл и го затисна под внушителното си туловище. Под напора на огромната тежест, стоварила се върху Карл, коляното му се удари в пода и се счупи.

Последва залп от изстрели. Един куршум се заби в гърдите на Анкер, друг одраска слепоочието на Карл. Той помнеше съвсем ясно как лежеше под задъхващия се Харди, как кръвта на другаря му капеше през дрехата и се смесваше с неговата върху пода. А докато гледаше краката на стрелците над себе си, Карл си мислеше, че е крайно време да извади пистолета си.

Зад него Анкер се мъчеше да се изправи, докато престъпниците се съветваха в съседната стая. След няколко секунди се върнаха в дневната. Карл чу как Анкер им заповяда да хвърлят оръжията. По-късно, при възстановката, се установи, че Анкер е насочил пистолета си към нападателите си. В отговор те изстреляха още един куршум. Той улучи Анкер право в сърцето. Подът се разтресе.

С това се свърши. Бандитите излязоха през кухнята, а Карл остана неподвижен. Дори когато съдебният лекар пристигна, той не помръдна. Не даде никакви признаци на живот. Лекарят и началникът на Отдел „Убийства“ признаха, че са го помислили за мъртъв. После му премериха пулса. Припаднал е, заключиха. В главата му се въртяха само отчайващи мисли. После линейката отнесе тримата полицаи — двамата ранени, единия мъртъв. Чак в болницата Карл отвори очи. Гледал отвлечено и медицинският персонал го отдал на преживения шок. Всъщност Карл не се намираше в шок, а изпитваше непоносим срам.

— С какво да ви помогна, господине? — попита го сега около трийсет и пет годишен мъж в престилка, докато Карл стоеше в коридора, облегнат на стената.

— Току-що влязох да видя Харди Хенингсен.

— Познавам случая. Роднина ли сте?

— Не, колега. С Харди работим заедно в Отдел „Убийства“.

— Ясно.

— Каква е прогнозата за състоянието му? Ще може ли да ходи отново?

Младият лекар се отдръпна малко назад. Посланието беше повече от ясно: състоянието на моя пациент не ви засяга.

— Уви, нямам право да давам информация на друг, освен на близките му. Такива са правилата.

Карл сграбчи лекаря за ръкава.

— Бях с Харди, когато го простреляха! Раниха ме и убиха другия ни колега. Заедно преживяхме този ужас, затова искам да знам колко тежко е положението. Ще може ли да върви? Кажете ми, моля ви!

— Съжалявам — лекарят се освободи от ръката му. — Рано или късно вашите началници вероятно ще ви информират за състоянието на Харди, но лекарската етика не ми позволява да споделям с вас диагнозата на моите пациенти. Вие си вършите вашата работа, аз — моята.

Макар и млад, докторът вече бе усвоил типичния лекарски маниер: надменно повдигнати вежди, леко пренебрежителен тон. Лекарят сякаш драсна клечка и възпламени гнева, натрупан у Карл. Така му прекипя, че му идеше да забие един прав в лицето на лекаря, но се овладя и предпочете да го сграбчи за яката и да го притегли към себе си.

— Да си вършим работата, казваш… — процеди през зъби Карл. — Я си скрий самодоволната мутра, докторче, и престани да ми се надуваш. Добре ли ме чу? — Той стисна яката и лекарят започна да се задъхва. — Кой хуква да търси дъщеря ти, когато се обадиш, че не се е прибрала в десет вечерта? Полицията! До кого опираш, когато изнасилят жена ти или откраднат бежовото ти беемве? До полицията! Каквото и да ти се случи, тичаш при нас, нали, нещастна мижитурко? Питам те още веднъж: Харди ще проходи ли?

Лекарят си пое дълбоко въздух, когато Карл го пусна.

— Карам мерцедес и не съм женен — обясни с усмивка той.

Явно се опитваше да влезе в тона на Карл — трик, вероятно усвоен на курс по психология, сместен между лекциите по анатомия. Понякога хуморът помага да се разреди напрежението, но в случая подходът на лекаря изобщо не даде резултат.

— Отиди в кабинета на министъра на здравеопазването да видиш какво е високомерие, боклук такъв — процеди Карл и блъсна назад лекаря. — Имаш още много да учиш.

В кабинета му в Управлението го очакваха началникът на Отдела и дребничкият Ларс Бьорн. Дали лекарят не се бе оплакал от полицейско насилие? Карл огледа изпитателно двамата шефове. Не, по-скоро беше друго. Вероятно поредната плиткоумна идея бе превзела затъпелите им канцеларски мозъци. Не му убягна какъв поглед си размениха. Намирисваше му на поредния разговор колко наложително е да поговори с психолог, за да превъзмогне посттравматичния стрес. Дали пак ще настояват да се подложи на терапия, водена от човек с проницателен поглед, който ще се мъчи да си проправи път из глъбинните лабиринти на Карловото съзнание, за да открие какво е останало неизказано? Този път няма да стане! От преживяното Карл разбра едно: проблемите му не могат да се преодолеят с разговори. Озлоблението му срещу началството се бе трупало с години, но след случилото се на остров Амар чашата беше преляла.

Да си гледат работата!

— Заповядай, Карл — началникът му посочи свободен стол. — С Ларс обсъдихме положението ти и стигнахме до извода, че стоим на кръстопът.

„Май отива към уволнение“, помисли си Карл и започна да барабани с нокти по ръба на бюрото. Устреми поглед над главата на шефа. Дали ще го освободят? Лошо му се пише, ако го направят. Над увеселителния парк „Тиволи“ се бяха скупчили гъсти, тъмни облаци. Ако ще го уволняват, поне да си тръгне, преди да завали! Карл не възнамеряваше да търси съдействие от омбудсмана, а направо да се обърне към профсъюза. Да изриташ колега само седмица, след като се е върнал на работа от тежко боледуване, и два месеца, след като е бил прострелян и е изгубил двамата от най-близките си колеги, е повече от скандално. Най-старият полицейски синдикат в света непременно ще защити името и престижа си и ще вземе отношение по случая.

— Разбирам, че новината ти идва малко неочаквано, Карл, но заедно решихме да ти предложим промяна, за да се възползваме максимално от отличните ти детективски умения. Накратко, искаме да ти поверим ръководството на новооткрито звено, наречено Специален отдел „Q“. Основният му приоритет ще бъдат неразкрити престъпления, предизвикали широк обществен отзвук. Да ги наречем случаи, заслужаващи особено внимание.

„Ама че глупости!“ — помисли си Карл и се облегна.

— По първоначален план ще работиш сам, но кой умее да се справя с предизвикателства по-успешно от теб?

— Всеки — промърмори Карл и заби поглед в стената.

— Имай търпение да ни изслушаш, Карл. Изживяваш тежък период и в момента тази длъжност е най-подходящата за теб — подчерта заместник-шефът.

„Ти пък откъде знаеш кое е най-подходящо за мен, нещастнико!“

— Ще имаш пълна самостоятелност. Подборът на разследваните случаи ще се осъществява след консултация с полицейските началници в окръзите, а ти сам ще решаваш в каква последователност и с какво темпо да работиш по тях. Ще имаш бюджет за командировки и ще ни докладваш само веднъж месечно — добави Маркус Якобсен.

— Полицейски началници ли спомена? — смръщи вежди Карл.

— Да, новата ти длъжност ще изисква да работиш на национално ниво. Затова ще имаш нов кабинет. В момента го обзавеждаме.

„Умен ход. Ще се отърват от постоянните ми натяквания.“

— И къде се намира този кабинет, ако смея да попитам?

Началникът се усмихна малко сконфузено.

— В момента се намира в подземието, но само временно. Зависи как ще потръгнат нещата. Ако разкриваемостта е задоволителна, отделът може да се разрасне.

Карл отново вдигна очи към облаците. В подземието, значи. Явно искаха да го сломят, да го отлъчат, да го изолират, да го потиснат. Какво значение имаше тогава дали ще е под, или над земята? И без това беше решил да прави каквото си иска. Най-добре нищо.

— Впрочем как е Харди? — попита началникът след известно мълчание.

Карл го погледна. Маркус Якобсен за пръв път проявяваше интерес към състоянието на Харди.