Метаданни
Данни
- Серия
- Отдел Q (1)
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Kvinden I Buret, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от датски
- Ева Кънева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Юси Адлер-Улсен
Заглавие: Жената в капан
Преводач: Ева Кънева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: датски
Издание: Първо
Издател: ИК „Емас“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: датска
Редактор: Цвета Германова
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-260-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2656
История
- — Добавяне
30
2005-2006 година
Отне й три дни да извади зъба. Три кошмарни денонощия в ада. Защото всеки път, когато стягаше туптящото чудовище в клещите, ударните вълни на възпалението изсмукваха всичките й сили и тя се напрягаше до краен предел, докато превъзмогне изтощението си. А осмелеше ли се да разклати зъба, организмът й сякаш изключваше. Спираше и изчакваше няколко секунди. През това време сърцето й блъскаше лудешки, изтръпвайки при мисълта за следващото разклащане. И така до безкрай.
На няколко пъти Мереде се опита да стисне по-здраво, но куража и смелостта й изневеряваха, щом ръждивият метал щракваше около зъба. По някое време все пак успя да го разклати дотолкова, че гнойта да бликне от раната. Силата, която заплашваше да разкъса зъба отвътре, изведнъж отслабна и тя избухна в сълзи на благодарност.
Знаеше, че я наблюдават. Онзи, когото наричаха Ласе, още го нямаше, а копчето на уредбата още стоеше натиснато и тя чуваше какво става в тяхната кабина. Те не говореха, ала тя долавяше движенията и дишането им. Колкото повече я болеше, толкова по-дълбоко започваха да дишат, все едно страданието й ги възбуждаше сексуално. Омразата й се разгоря с още по-голяма сила. Извади ли зъба, ще намери начин да им отмъсти. Но засега трябва да се съсредоточи върху непосредствената си задача.
Отново захвана зъба между щипците на клещите с отвратителен вкус и го разклати, решена да доведе начинанието до край. Зъбът й бе причинил достатъчно страдания. Време беше да се отърве от него веднъж завинаги.
Успя да го извади през нощта, докато беше сама. От часове не бе чувала никакви признаци на живот. От гърлото й се изтръгна смях на дълбоко облекчение и отекна свободно из помещението. Смехът беше неин и само неин. Вкусът на гной й подейства освежаващо, а кръвта, бликаща обилно от раната, сякаш я милваше.
На всеки двайсет секунди плюеше в шепата си и размазваше кръвта по двата огледални прозореца. Когато кръвта спря да тече, Мереде бе свършила каквото си бе наумила. Празно остана само петно с размери двайсет на двайсет сантиметра върху десния илюминатор. Вече нямаше да имат удоволствието да я гледат, когато си пожелаят. Най-после тя щеше да определя кога да попада в полезрението им.
На следващата сутрин с пристигането на кофата с храна се чуха бурни ругатни:
— Малката уличница е освинила прозорците! Виж! Проклетницата ги е намазала с лайна! — ядосваше се женският глас.
Мъжът възрази, че това най-вероятно не са изпражнения, а кръв.
— Така ли ни се отблагодаряваш, задето ти изпратихме клещи? — просъска жената. — Като размазваш шибаната си кръв по прозорците? Щом си такава неблагодарница, ще си платиш. Ще изгасим светлината и тогава ще те видим какво ще правиш, никаквице. Дано се сетиш да почистиш тази свинщина. Докато не го направиш, няма да видиш храна!
Мереде чу, че шлюзът се кани отново да погълне кофата, озова се там с един скок и пъхна клещите, за да спре подвижната лента. Няма да им позволи да я лишат от последната й дажба. Миг преди хидравличният механизъм да се задейства и люкът на шлюза да се затвори със съскане, Мереде успя да издърпа кофата.
— Този път номерът ти мина, но мисли му какво ще правиш утре! — провикна се жената. Яростта в гласа й действаше успокояващо на Мереде. — Ще ти давам развалена храна, докато не изчистиш прозорците, разбра ли?
После луминесцентните лампи в клетката изгаснаха. Мереде поседя, вторачена в мътната синкава дрезгавина, идваща от прозорците. Само през чистото квадратче се процеждаше малко повече светлина. Забеляза опитите на жената зад илюминаторите да се добере до него, но тя съвсем предвидливо го бе оставила доста нависоко. Мереде отдавна не бе изпитвала толкова силно чувство на вътрешно тържество. Знаеше, че няма да продължи дълго, но от доста време тези моменти се бяха превърнали в единствен смисъл на съществуването й.
Тези моменти и представата за отмъщение, мечтите за живот на свобода и за Уфе.
Същата нощ Мереде запали фенера за последен път. Приближи се до малкото чисто петно на прозореца и насочи лъча към устата си. Дупката, останала във венеца, зееше огромна, но не изглеждаше толкова зле. Докосна я с върха на езика си. Тъканта започваше да заздравява.
След няколко минути светлината отслабна. Мереде застана на колене и се опита да разучи затворния механизъм на люка. Беше го оглеждала хиляди пъти, но се боеше, че след като батерията на фенера се изтощи, повече няма да й се удаде такава възможност. Мъчителите й едва ли щяха да пуснат повече луминесцентните лампи. Отново опипа изпъкналата повърхност на люка: явно беше конусовиден, за съвсем плътно затваряне. Долната част, всъщност клапан, не надвишаваше седемдесет и пет сантиметра. Мереде не можа да напипа мястото на сглобката с горната част. Метална втулка, заварена към долната част, играеше ролята на ограничител, та люкът да не се отваря докрай, когато й изпращат храна. Мереде оглеждаше щателно всички подробности по механизма, докато светлината ставаше все по-слаба.
После, в тъмното, тя поседя, размишлявайки какво би могла да направи. Държеше да контролира основно три неща. Първо, каква част от нея виждат похитителите й. Това го бе постигнала. Преди много, много време, още през първите дни от пленничеството си, опипа внимателно и методично всички повърхности и стени в търсене на предмет, наподобяващ камера за наблюдение. Не откри нищо подозрително. Чудовищата, които я държаха в тази клетка, явно разчитаха единствено на огледалните стъкла. Голяма грешка! Ето че Мереде бе намерила начин да се измъкне от погледите им.
Следващата й грижа беше да не рухва психически. В продължение на дни и нощи се бе чувствала напълно изгубена. Седмици наред мислите й се въртяха в омагьосан кръг, но и за миг не й хрумваше да се поддаде на отчаянието. Досещаше се докъде ще доведе унинието и се насилваше да мисли за хора, понесли много повече от нея; за изгнаници, прекарали десетилетия в изолация. Световната история и литература предлагаха не един пример. Папийон[1], граф Монте Кристо… Щом те са оцелели, ще оцелее и тя. С неимоверни усилия успяваше да насочи мислите си към книги, филми и към най-скъпите си спомени. Това й помогна да излезе от дупката.
Защото тя, Мереде Люнгор, искаше да остане вярна на себе си до деня, когато ще си отиде от този свят. И възнамеряваше да спази това обещание.
А когато този ден настъпи, Мереде държеше сама да определи как ще умре. Ето това беше третата й основна цел. Жената отвън неведнъж бе споменала, че решенията взема Ласе, но при възникване на непредвидени обстоятелства свирепата вълчица нямаше да се поколебае да вземе нещата в свои ръце. Омразата я заслепяваше. Мереде не се съмняваше, че в прилив на гняв злобната й похитителка ще отвори шлюза и ще изравни налягането. И това вероятно предстоеше съвсем скоро.
През близо четиригодишното пленничество на Мереде времето бе оставило отпечатъка си и върху мъчителката й. Очите й сякаш хлътнаха в черепа, гласът й се промени. При тези обстоятелства Мереде се затрудняваше да прецени възрастта й, но й се струваше достатъчно стара да не се бои от нищо. А това я правеше опасна.
От друга страна, тя и мъжът явно не владееха добре апаратурата. Не успяха да поправят дори копчето на интеркома. Мереде се надяваше да не знаят как по друг начин да изравнят налягането в камерата освен чрез шлюза. Следователно, успее ли да блокира люка и да им попречи да го отворят, освен ако самата тя не пожелае, ще се сдобие с достатъчно време да се самоубие. За целта ще използва клещите. Ще среже сънната си артерия, преди те да отворят шлюза. Мереде не беше запозната с реакцията на организма при внезапно падане на налягането, но от предупреждението на жената, че вътрешностите й ще се пръснат, я побиваха тръпки. Едва ли имаше по-ужасна смърт. Затова Мереде искаше сама да определи кога и как да издъхне. Дори мистериозният Ласе да се появеше, тя не си правеше никакви илюзии, че я чака спасение или сигурност. Шлюзът едва ли бе единственият начин за изравняване на налягането в камерата. Най-малкото можеха да използват вентилационната система. Нямаше представа с каква цел е била създадена тази камера, но виждаше колко средства са били хвърлени за оборудването й. Затова предполагаше, че са държали вътре нещо скъпо и важно. Следователно съществуваше сериозна система за защита при авария. Под осветителните тела на тавана бе забелязала малки метални дюзи, не по-дълги от пет сантиметра, но вероятно достатъчни да се промени налягането вътре. Изглежда, през тях й пускаха чист въздух. Едно обаче беше сигурно: ако Ласе искаше да я нарани, то разполагаше със знания кои точно инсталации да задейства.
На първо време Мереде реши да се съсредоточи върху непосредствените заплахи. Разви капачето на фенера, извади батериите и със задоволство установи, че е изработен от метал с голяма якост. От долния ръб на шлюза до пода имаше само няколко сантиметра. Значи, ако успее да направи дупка пред ограничителната втулка, която пречи на люка да се отваря докрай, и застопори фенера в дупката, той няма да позволи на люка да се отваря.
Стисна фенера в ръка. Това своеобразно оръжие й вдъхваше усещането, че може да контролира живота си. Неописуема сладост! Така се почувства първия път, когато изпи противозачатъчна таблетка и когато на своя глава напусна приемното семейство, влачейки Уфе за ръка.
Роненето на бетона се оказа много, много по-трудно, отколкото очакваше. През първите дни разполагаше с храна и вода и работеше по-бързо, но когато изяде всичко, силите я напуснаха. И без това се чувстваше изтощена. През следващите няколко дни й изпращаха храна, напълно негодна за ядене. Наистина й отмъстиха. Смрадта не й позволяваше дори да се доближи до кофата. Вонеше на мърша. Всяка нощ в продължение на пет-шест часа човъркаше с помощта на фенера бетона под шлюза и това я изцеждаше. Не можеше да си позволи да бъде небрежна. Трябваше да изкопае дупка, но дупка, не прекалено широка, та да забие в нея фенера, без той да се клати. Същевременно фенерът й служеше и като сечиво и Мереде го въртеше ли, въртеше, за да дълбае, а после остъргваше внимателно бетона.
На петия ден беше изкопала дупка с дълбочина едва два сантиметра, а стомашната киселина изгаряше вътрешностите й.
Всеки ден по едно и също време вещицата зад стъклото повтаряше условието си: ако Мереде не почисти прозорците, няма да включат повече осветлението в барокамерата и през шлюза няма да й изпращат храна, годна за ядене. Мъжът се опита да посредничи, но старицата не омекна.
И ето че мъчителите на Мереде за пореден път повториха исканията си. Тъмнината не я плашеше, но червата й крещяха за храна. Не се ли храни, ще се разболее, а Мереде определено не искаше да се разболява. Тя вдигна очи към червеникавата светлинка, проблясваща през квадратчето, останало ненамазано с кръв.
— Нямам с какво да избърша стъклата, щом е толкова важно за вас! — извика накрая Мереде.
— Използвай ръцете и пикнята си! Като изчистиш, ще ти пуснем осветлението и ще ти изпратим храна — извика в отговор старицата.
— Искам и ново яке.
В този момент жената започна да се смее с противния си смях, който пронизваше Мереде до мозъка на костите. Затворничката отвърна със смях, докато дробовете й се изпразниха, и замлъкна.
— Няма да го направя! — заяви тя, но го направи.
Не й отне много време, ала се почувства като след дългогодишно унижение.
Макар от време на време отново да заставаха зад прозорците, не виждаха с какво се занимава. Седнала плътно до вратата, на пода между прозорците, Мереде попадаше в мъртва точка от полезрението им. Появяха ли се нощем, веднага щяха да чуят подозрително стържене, но те не идваха нощем. В това се състоеше предимството на железния график, към който се придържаха похитителите й: Мереде знаеше, че през нощта разполага с уединение.
След като успя да изчопли четири сантиметра бетон, се случи нещо, което внесе радикална промяна в съществуването й. Седеше под премигващите луминесцентни лампи в очакване на храната и изчисли, че наближава рожденият ден на Уфе. Със сигурност, откакто бе попаднала в тази килия, бяха влезли в месец май за пети път. Май 2006. И така, тя седеше до гърнето, чистеше си зъбите, мислеше за Уфе и си представяше как слънцето отвън искри върху лазурното небе.
— Честит рожден ден — изпя тя с дрезгав глас и пред очите й се появи радостното лице на брат й.
Мереде се насилваше да вярва, че където и да е в момента, Уфе се чувства добре. Да, Уфе е здрав и щастлив.
— Това копче заседна и тя чува какво си говорим, Ласе — прозвуча неочаквано гласът на старицата.
Небето и слънцето изчезнаха мигновено и сърцето на Мереде се разблъска. За пръв път чуваше старицата да се обръща към мъжа, когото наричаха Ласе.
— Откога? — попита глух глас, от който дъхът на Мереде секна.
— Откакто замина последния път. Тоест, от четири-пет месеца.
— Споменавали ли сте нещо, което не бива да чува?
— Не, разбира се.
За миг настъпи мълчание.
— Съвсем скоро това ще изгуби значение. Говорете спокойно, нека слуша. Поне докато не реша друго.
Първото изречение я удари като с брадва. „Съвсем скоро това ще изгуби значение.“ Как така ще изгуби значение? Какво намеква Ласе? Какво предстои?
— Докато те нямаше, тя се държеше като кучка. Престана да се храни, а веднъж дори блокира люка. После намаза прозорците с кръвта си, за да ни попречи да я виждаме.
— Брат ми каза, че тогава я е болял зъб. Как ми се иска да бях присъствал! — отбеляза Ласе.
Старицата се засмя със сухия си смях. Двамата знаеха, че Мереде чува всичко това. Как се стигна дотук? Какво им бе сторила, та я наказваха така?
— Какво съм ви направила, чудовища такива? — извика тя с цяло гърло и се изправи. — Изключете осветлението в камерата, за да ви видя! Заслужавам поне да ви гледам в очите, докато ми говорите!
— Мечтай си, момиче — засмя се злобно старицата.
— Искаш да изгася, така ли? — изсмя се и Ласе. — Защо пък не? Моментът ми се струва подходящ да започваме. Е, предстоят ни доста интересни дни.
Ужасяващи думи. Старицата се опита да се възпротиви, но мъжът я поряза с няколко груби забележки. Изведнъж лампите над Мереде изгаснаха.
Кръвта затуптя в ушите й, докато тя се мъчеше да привикне към слабата светлина, която се процеждаше от помещението зад стъклата. Първоначално фигурите на чудовищата наподобяваха сенки, но постепенно размазаните образи придобиха по-ясни очертания. Жената стоеше до долния край на единия илюминатор, мъжът се извисяваше доста над нея. „Той трябва да е Ласе“ — предположи Мереде. Мъжът бавно пристъпи напред. Смътният му силует се избистри. Широкоплещест, с яко телосложение. Не като другия — слаб и висок.
Прииска й се да ги прокълне и да призове човечността им. Беше готова на всичко, за да узнае поради каква причина я държат затворена. Най-после началникът се бе явил. Мереде го виждаше за пръв път и това я развълнува. Единствено от него зависеше дали ще разбере нещо повече, затова възнамеряваше да му поиска обяснение. Ала когато той пристъпи още крачка напред и тя го видя, думите заседнаха в гърлото й.
Взираше се шокирана в устните му, разтеглили се в крива усмивка. Белите му зъби бавно се оголиха, всичко стана едно цяло и по тялото й премина ток.
Вече знаеше кой е Ласе.