Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (14) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

12

2007 година

И тази нощ Маркус Якобсен не успя да заспи. Свидетелката по убийството на велосипедиста в парка „Велбю“ се бе нагълтала със сънотворни таблетки и я бяха приели в болница. Якобсен недоумяваше кое я е подтикнало към толкова крайни действия. Все пак тази жена имаше деца и майка, които я обичаха. Какви заплахи й бе отправил убиецът, та да я накара да посегне на живота си? Направиха я защитен свидетел и й назначиха денонощна охрана. Впрочем как изобщо се бе сдобила с толкова хапчета?

— Трябва да поспиш — посъветва го заместникът му, когато Маркус се върна от редовната седмична оперативка с главния инспектор.

— Да, ще се прибера за два часа. Налага се с Бак веднага да отидете в болницата и да се опитате да изкопчите нещо от свидетелката. Вземете и децата, и майка й. Необходимо е да я върнем към реалността.

— Или да я откъснем от нея — промърмори Ларс Бьорн.

Якобсен се бе погрижил всички повиквания да минават през секретарката му. „Свържи ме само ако се обаждат кралицата и принц Хенрик“ — поръча той. Затова си помисли, че го търси жена му. Ларс Бьорн вдигна.

— Директорката на полицията — прошепна той, като закри мембраната на слушалката с ръка.

После му подаде слушалката и излезе на пръсти от кабинета.

— Ало, Маркус — прозвуча неподражаемият глас на директорката. — Обаждам се да ти съобщя, че след усилено сътрудничество между Министерството на правосъдието и парламентарните комисии парите за новия Специален отдел са отпуснати.

— Чудесна новина — Маркус тутакси започна да пресмята как ще разпредели бюджета.

— Процедурата ти е известна: днес Пив Вестергор и членовете на Комисията по юридическите въпроси от партия „Дания“ проведоха среща с министъра на правосъдието и машината се задейства. Началството пита как се справяте с новия отдел.

— Отлично — увери я Якобсен и смръщи вежди при спомена за измореното лице на Карл.

— Ще предам. С кой случай започнахте?

Този въпрос определено не го предразполагаше към енергични действия.

Карл Мьорк се готвеше да се прибира вкъщи. Часовникът на стената показваше едва 16:36, ала стрелките на вътрешния му часовник бяха доста избързали. Затова той остана ужасно разочарован, когато Маркус Якобсен осуети плановете му. Началникът се обади да го предупреди, че ще го посети.

— Интересувам се върху какво работиш.

Карл огледа отчаяно празното табло за съобщения и купчината мръсни чаши върху малката конферентна маса.

— Мога да те приема чак след двайсет минути, Маркус. В момента съм много зает.

Карл затвори слушалката и изду бузите си с въздух. Стана от стола и издиша бавно. Пресече коридора и влезе в стаята на Асад. Новият му служител вече бе успял да си подреди работното място. Върху малкото бюро стояха две рамкирани снимки на многолюдни компании, а плакатът с арабски надпис, закачен на стената, изобразяваше екзотична сграда — Карл я бе виждал, но не се сещаше коя е. От гвоздея до вратата висеше кафява престилка — от онези, дето изчезнаха от асортимента в магазините заедно с плетените чорапи без стъпало, по-известни като гети. До стената Асад бе складирал старателно всичко, нужно му да си върши работата: кофа, парцал, прахосмукачка и цял арсенал от почистващи препарати. Върху рафтовете се виждаха гумени ръкавици, малък транзистор с касетофон, от който се чуваше приглушена музика, отвеждаща мислите към тунизийски базар, тетрадка, хартия, молив, Корана и няколко арабски списания. Пред секцията с рафтове бе постлано малко шарено килимче — голямо, колкото да побере коленичилия Асад. Изобщо, обстановката изглеждаше много живописно.

— Асад — подхвана Карл, — положението се нажежи. Шефът на Отдела ще дойде след двайсетина минути и ще трябва да поразтребим. Освен това искам да измиеш пода в другия край на коридора. Днес ще ти се струпат малко повече задължения. Дано нямаш нищо против.

— Впечатлен съм, Карл — призна Маркус Якобсен, докато изморено разглеждаше таблото със съобщения. — Създал си отлична система. Възстановяваш ли се?

— Ами… опитвам се. Но имай предвид, че ми е нужно още време, докато си възвърна някогашната форма.

— Искаш ли пак да поговориш със служебния психолог? Не бива да подценяваш евентуалните бъдещи травми след онова, което преживя.

— Не е необходимо.

— Радвам се, Карл, но пак си помисли. — Маркус Якобсен се обърна към стената. — Виждам, че си закачил и телевизора.

Даваха новини.

— Е, как иначе? Нали трябва да съм в час със световните събития?

Карл се усмихна на Асад, който се бе справил с досадната апаратура за пет минути. Не спираше да се изненадва от способностите на новия си служител.

— Току-що съобщиха, че свидетелката на убийството на велосипедиста е направила опит за самоубийство — продължи Карл.

— Какво?! Гадините с гадини, кога успяха да се докопат и до тази информация? — възкликна началникът, а по лицето му се изписа пълно изтощение.

Карл сви рамене. След десет години начело на Отдел „Убийства“ би следвало Якобсен да се е научил на какво са способни журналистите.

— Разпределих делата в три категории — докладва Карл и посочи купчините. — Повечето случаи са много обемни и заплетени. Нужни ми бяха дни да се запозная с цялата налична информация. Работата по тях ще ми отнеме много време, Маркус.

Началникът отвърна поглед от екрана:

— Ще разполагаш с толкова време, колкото ти е необходимо, Карл. Важното е да има резултати. Ако ти дотрябва помощ, обаждай се — Маркус се опита да се усмихне. — С кой случай смяташ да започнеш?

— Вече съм започнал работа по няколко, но възнамерявам да се съсредоточа върху Мереде Люнгор.

— Много странна история — оживи се изведнъж началникът. — Изчезнала от борда на ферибота по линията Рьобю — Путгарден. Няма свидетели.

— В този случай са се натрупали цял куп необясними факти — кимна Карл, докато се опитваше да се сети поне за един.

— Доколкото си спомням, отначало разследваха брат й по подозрение, че я е бутнал зад борда, но после снеха обвиненията. Ще провериш ли тази следа?

— Сигурно. Не знам къде се намира в момента; първо ще се наложи да го издиря. Но докато четох документацията, още няколко неща ми направиха силно впечатление.

— В делото не е ли приложен документ за въдворяването му в специализирано заведение в регион Северна Зеландия?

— А, вярно… Има вероятност обаче вече да не живее там. — Карл се помъчи да си придаде съсредоточен вид.

„Връщай се в кабинета си, шефе“ — подканваше той мислено Якобсен. Как да отговори адекватно на толкова много въпроси, при положение че бе прехвърлил доклада за някакви си пет минути?

— В момента се намира в здравното заведение „Елю“ в град Фредериксунд — чу се от коридора.

Асад стоеше облегнат на метлата си. С блестящите си бели зъби, зелените гумени ръкавици и престилка до глезените приличаше на същество от друга планета. Маркус Якобсен изгледа объркан екзотичното същество.

— Хафез ал-Асад — представи се мъжът и му подаде ръка, напъхана в ръкавица.

— Маркус Якобсен — началникът раздруса десницата му и се обърна въпросително към Карл.

— Асад е новият ми помощник в Специален отдел „Q“. Сигурно съм му споменал нещо по случая. — Карл стрелна Асад с предупредителен поглед, но мъжът изобщо не се впечатли.

— Аха — кимна Якобсен.

— Моят началник, заместник-комисар Мьорк, работи неуморно. От време на време се опитвам да му помогна, доколкото ми позволяват възможностите — усмихна се широко Асад. — Не разбирам как за толкова време не са открили тялото на Мереде Люнгор. В моята родина Сирия морето гъмжи от акули, които ядат трупове. Но щом покрай бреговете на Дания няма акули, телата на удавниците следва да изплуват рано или късно. Когато започнат да гният, вътрешностите се изпълват с газове и се издигат над водата като балони.

— Така е — опита да се усмихне началникът. — Но водните басейни около Дания са дълбоки и големи. Често се случва да не открием телата на пасажери, паднали зад борда на пътнически кораби.

— Асад — Карл си погледна часовника, — свободен си да си вървиш вкъщи. Ще се видим в понеделник.

Асад кимна и отнесе кофата. После от другия край на коридора се чу дрънчене и след няколко минути той се показа на вратата да се сбогува.

— Голям образ е този Хафез ал-Асад — отбеляза Маркус Якобсен, когато стъпките по стълбите заглъхнаха.