Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (34) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

32

2007 година

Зад рафтовете с книги Карл къташе няколко полупразни бутилки с джин и уиски, които Йеспер още не бе надушил. Иначе, с присъщата си щедрост, досега да ги бе раздал на някой импровизиран купон. Карл изпи по-голямата част от алкохола, преди да го обземе спокойствие и да се занижат безкрайните часове на уикенда, докато той спи дълбоко. За два дни стана само три пъти и отиде да провери какво е останало в хладилника. Йеспер го нямаше вкъщи, а Мортен бе заминал при родителите си в Нестве. На кого му пука дали срокът на годност е изтекъл и изобщо какво има за ядене?

В понеделник Йеспер иззе ролята на Карл и разтърси рамото му:

— Ставай, Карл! Какво ти става? Трябват ми пари за храна. Хладилникът е празен!

Той погледна доведения си син с очи, които отказват да разберат, още по-малко да възприемат светлината.

— Колко е часът? — промърмори. Всъщност нямаше представа и кой ден е.

— Хайде, Карл. Закъснявам!

Карл погледна будилника — Вига най-великодушно му го бе оставила след раздялата; майката на Йеспер не се съобразяваше с общоприетия край на нощта.

Карл се ококори и изведнъж се почувства бодър. Часовникът показваше десет и десет. След по-малко от петдесет минути щеше да потъне в докторските очи на Мона Ибсен.

 

 

— Трудно ти е да ставаш сутрин — установи психоложката след бегъл поглед към циферблата на часовника си. — Явно не спиш добре — продължи тя, все едно водеше редовна кореспонденция с възглавницата му.

Карл се ядосваше, че преди тръгване не си бе взел душ. „Само дано не смърдя“ — помоли се той и наведе нос към подмишницата си.

Мона Ибсен седеше спокойно с ръце, отпуснати в скута. Кадифените й крака бяха обути в черни панталони. Беше си подстригала косата, а веждите й изглеждаха още по-черни. Изобщо, плашеща гледка.

Карл й разказа за паническия си пристъп на връщане от „Елю“, като очакваше да събуди поне малко съчувствие.

— Чувстваш ли се отговорен за трагичния изход от престрелката в Амар? — попита обаче тя.

Карл преглътна с мъка няколко пъти и смотолеви, че можело да извади пистолета си по-бързо, но не успял, защото дългогодишната работа с престъпници явно била притъпила инстинктите му.

— Според мен се чувстваш виновен за участта, сполетяла двамата ти приятели — заключи Мона Ибсен. — Докато не признаеш пред себе си, че изходът от ситуацията е бил неизбежен, ще продължаваш да страдаш.

— Събитията можеха да се развият и другояче.

Тя се престори, че не го е чула.

— В момента лекувам и твоя приятел Харди Хенингсен. Понеже и двамата сте участници в трагичния инцидент, редно е да се откажа от единия, но законът не ме задължава да го направя. Затова искам да те питам дали при тези условия си склонен да продължим терапевтичните ни срещи. Държа да отбележа, че нямам право да обсъждам с теб беседите си с Харди Хенингсен, както и обратното. Разговорите с пациентите ми са строго конфиденциални.

— Няма проблем — отвърна той, макар съобщението й да не му допадна.

Ако нежният мъх по бузите й не го изкушаваше, ако устните й не му крещяха „целуни ме“, Карл щеше да стане и да я прати по дяволите.

— Но искам да кажа на Харди, че посещаваме един и същ психолог. С него нямаме тайни един от друг.

Тя кимна и изправи гръб.

— Попадал ли си в ситуации, в които си се чувствал безсилен?

— Да.

— Кога например?

— В момента — той я погледна недвусмислено.

Мона Ибсен не обърна никакво внимание на намека. Какво хладнокръвие!

— Какво би дал, за да видиш Анкер жив, а Харди — на крака? — попита тя и го засипа с още четири подобни въпроса, които силно го разстроиха.

След всеки въпрос Мона Ибсен го поглеждаше в очите и отбелязваше отговорите му в бележника си. Сякаш целеше да го притисне до ръба на бездната и чак когато той политне, да посегне и да го издърпа.

Тя първа забеляза течността, потекла от носа му. Вдигна глава и видя насълзените му очи.

„Не мигай, защото ще потекат“ — каза си той наум, без сам да разбира какво му става. Не се страхуваше да плаче и не възразяваше тя да го гледа. Просто недоумяваше защо се бе разкиснал точно сега.

— Поплачи си — окуражи го тя с тона на майка, която говори на пеленаче, докато го чака да се оригне.

След двайсет минути приключиха сеанса. Карл се изложи повече от достатъчно. Мона Ибсен обаче изглеждаше доволна, подаде му ръка и му записа нов час. Увери го, че случилото се в Амар не е по негова вина и след още две-три срещи ще си възвърне душевното равновесие.

Карл кимна и — дали защото уханието на парфюма й притъпяваше миризмата от подмишниците му, или заради допира до нежната й топла длан — се почувства малко по-добре.

— Ако нещо, независимо какво, ти тежи, веднага ми се обади, Карл. Може да се окаже важно за бъдещата ни съвместна работа. Никога не се знае.

— Тогава искам да ти задам един въпрос — опита се да насочи вниманието й към жилестите си ръце. Не една жена му бе правила комплименти колко са сексапилни.

Психоложката забеляза позьорския му жест и за пръв път се усмихна. Зад нежните й устни се откриха зъби, по-бели и от зъбите на Лис от третия етаж: рядка гледка при жени на средна възраст, когато дълго употребяваните кофеинови напитки и червено вино придават на емайла цвят на опушено стъкло.

— Слушам те — кимна тя.

Карл събра кураж. Да става каквото ще.

— Заета ли си в личен план? — Ужаси се колко нелепо прозвуча въпросът му, но беше твърде късно да си вземе думите назад. — Извини ме — поклати глава той. Затрудняваше се да продължи. — Исках само да попитам дали си склонна да вечеряш с мен.

Усмивката й застина. Белите зъби изчезнаха, лицето й се изопна.

— Съветвам те да се възстановиш, преди отново да предприемеш подобни офанзиви. И да подбираш жертвите си по-старателно.

Обърна му гръб и отвори вратата към коридора. Раздразнението плъзна по цялото му тяло. Дявол да го вземе!

— Ако не разбираш, че се вместваш в категорията „подбрана най-старателно“ — изръмжа той към гърба й, — значи, не си даваш сметка как силно въздействаш на противоположния пол.

Тя се обърна, протегна ръка към него и му посочи халката върху пръста си.

— Напротив — отговори тя и се оттегли заднишком от бойното поле.

Карл остана сам с увиснали рамене. Имаше се за един от най-способните детективи, откърмени в Кралство Дания, а не бе забелязал нещо толкова елементарно като брачна халка.

 

 

От „Гухаун“ се обадиха да му съобщят, че са се свързали с пенсионирания педагог Йон Расмусен. Утре пътувал за Копенхаген да гостува на сестра си и понеже имал желание да разгледа Полицейското управление, предлагал да посети Карл в десет — десет и половина, ако било удобно. Разпоредбите на възпитателното училище не позволявали на служителите да разпространяват телефонния номер на Расмусен, затова помолиха Карл да се свърже с тях, ако изникне нещо непредвидено.

Чак когато затвори, Карл се върна към действителността. Гафът с Мона Ибсен бе разбъркал ума му, ала постепенно той започна да идва на себе си. Насрочи си среща със социалния педагог от „Гухаун“. Вероятно не беше зле първо да се увери, че Расмусен си спомня момчето с прякор Атомос, преди да предложи да влезе в ролята на екскурзовод в Управлението. Но все едно.

Пое си дълбоко въздух, за да изхвърли котешките очи на Мона Ибсен от организма си. В случая „Люнгор“ оставаха толкова много загадки, че трябваше незабавно да продължи със следователската работа, преди самосъжалението да го сграбчи с хищните си нокти.

Една от най-спешните задачи беше да покаже на Хеле Андерсен от Стеунс снимките, с които му бе услужила сестрата на Денис Кнюсен.

Кой знае, може да примами и нея с предложение за туристическа обиколка на Управлението с беседа, изнесена лично от заместник-криминален комисар Мьорк. Карл беше готов на всичко, само и само да не му се наложи за втори път да минава моста над река Трюгевелде.

Набра номера на Хеле и попадна на съпруга й, който продължаваше да твърди, че е в болнични заради непоносими болки в гърба, но звучеше удивително бодър и здрав.

— О, ти ли си, Карл? — възкликна свойски той, все едно са ходили заедно на скаутски лагер и са яли от една паница.

Този човек дрънкаше като неомъжена лелка!

— На драго сърце щях да повикам Хеле, ама не си е вкъщи. Обикновено стои при клиентите до… А! Май чувам колата й… Да, купи си нова кола. Голяма разлика има в звука на 1,3 и 1,6-литров двигател. Убедих се, че по телевизията не лъжат: „Сузуки“ наистина си спазват обещанията! Пък извадихме и голям късмет да се отървем за добри пари от стария опел — нареждаше дърдоркото.

— Здрасти, Уууулееее! Вкъщи ли си? Нареди ли дървата?

Добре че социалните не чуваха какви ги върши „временно нетрудоспособният“ съпруг на Хеле.

След като си пое дъх, тя веднага взе слушалката, готова да помогне с каквото може. Карл й благодари за отзивчивостта, с която бе приела Асад, и я попита дали има възможност да погледне няколко снимки, ако й ги прати сканирани по електронен път.

— Сега ли? — И, както се очакваше, Хеле се впусна мигом в обяснения защо не е удобно: — Току-що купих две пици за вечеря. Поръчах ги със салата отгоре — Уле ги обича така — и ако ги оставим да изстинат, зеленото ще потъне в кашкавала и няма да са толкова апетитни.

След двайсет минути тя звънна на Карл. Още предъвкваше последната си хапка.

— Отворихте ли си пощата?

— Да — потвърди Хеле Андерсен. — В момента трите файла са пред мен.

— Кликнете върху първия. Какво виждате?

— Онзи мъж… Даниел Хеле. Помощникът ви ми показа негова снимка, иначе не го познавам.

— Отворете втория файл.

— Кой е този човек?

— Не го ли познавате? Казва се Денис Кнюсен. Спомняте ли си да сте го виждали някъде? На снимката е малко по-млад.

— Ама че смешен каскет! — изсмя се тя. — Не съм го виждала. Сигурна съм. Прилича ми на братовчед ми Горм, но Горм е поне два пъти по-дебел.

Явно семейна черта.

— А третата снимка? На нея се вижда как Мереде разговаря с мъж пред „Кристиансборг“. Снимката е направена непосредствено преди изчезването й. Мъжът е заснет в гръб, но изглежда ли ви познат? Обърнете внимание на дрехите, косата, стойката, ръста, телосложението му.

Настъпи кратко мълчание. Добър знак.

— Не знам… Застанал е с гръб, както казахте… И все пак ми се струва познат. Къде е възможно да съм го виждала?

— Надявах се вие да се сетите.

„Хайде де, Хеле! — молеше й се мислено Карл. — Едва ли има толкова много ситуации, с които би могла да го свържеш!“

— Говорите за мъжа, който донесе онова писмо, нали? Видях го и в гръб, но носеше други дрехи и се затруднявам да преценя. Този на снимката доста ми напомня на него, но не съм сигурна.

— Щом не си сигурна, не се ангажирай с категорично мнение, скъпа — чу се гласът на любителя на пици, измъчван от хронични болки в гърба.

Карл едва потисна въздишката си.

— А сега искам да ви изпратя още една последна снимка.

— Получих я — потвърди Хеле Андерсен след десет секунди.

— И какво виждате?

— Това не е ли мъжът от втората снимка? Денис Кнюсен, нали така казахте? Тук е момче, но такова особено лице не се забравя. Какви смешни бузки! Готова съм да се обзаложа, че се занимава с картинг. Братовчед ми Горм също обичаше да кара карт.

„Сигурно преди да стане петстотин килограма“ — изкуши се да добави Карл.

— А сега ви моля да огледате момчето зад Денис Кнюсен. Виждали ли сте го някъде?

В слушалката настъпи мълчание. Дори симулантът с болния гръб не се обади. Карл чакаше. Нали търпението е най-голямото достойнство на детектива? Е, оставаше само да оправдае това широко разпространено мнение.

— Тръпки ме побиват — появи се гласът на Хеле Андерсен в слушалката. Звучеше много глухо. — Той е. Сто процента съм сигурна.

— Той донесе писмото за Мереде, така ли?

— Да. — Хеле млъкна, за да се опита да си представи как времето е моделирало лицето на момчето от снимката. — Него ли издирвате? Той има ли нещо общо с изчезването на Мереде? Трябва ли да се смятам за застрашена? — попита угрижено тя. И вероятно имаше основания.

— Оттогава са минали пет години. Няма от какво да се притеснявате, Хеле. Просто се успокойте.

Тя въздъхна.

— Значи, смятате, че същият човек е доставил писмото в дома на Мереде Люнгор. Сигурна ли сте?

— Трябва да е той. Да, сигурна съм. Очите му са много особени. Чувствам се странно.

„Вероятно от пицата“ — помисли си Карл, благодари за съдействието и се сбогува с Хеле Андерсен.

Облегна се и сведе поглед към снимките на Мереде Люнгор, изрязани от публикации в жълтата преса. В момента Карл се чувстваше по-уверен от всякога, че е открил свързващото звено между жертвата и извършителя. За пръв път изпитваше такава убеденост в правотата на изводите си. Въпросният Атомос се беше откъснал от детската си невинност и се бе отдал на дяволски деяния, казано малко художествено. Злата му природа го бе отвела при Мереде Люнгор, но още не беше ясно защо, кога и как. Навярно тези въпроси щяха да останат загадка за Карл, но поне имаше желание да стигне до дъното на тази история. Той ще работи, пък през това време нека жените като Мона Ибсен да си почистват брачните халки.

Карл изпрати снимките и на Биле Антворскоу. Само след пет минути получи отговор по електронната поща: едното момче приличало много на мъжа, присъствал на срещата във Фолкетинга, но бизнесменът все пак не можел да се подпише, че е той.

Карл се зарадва и на това потвърждение. Антворскоу даваше вид да е от хората, които не потвърждават нищо, освен ако не са сто процента сигурни.

Телефонът звънна. Карл очакваше обаждане от Асад или от бившия възпитател в „Гухаун“, но се изненада. Търсеше го Вига.

— Къде се губиш, Карл? — попита тя с разтреперан глас.

Той се опита да разшифрова скрития подтекст във въпроса й, ала тя мигом го заля с гневна тирада:

— Приемът започна преди половин час, а още няма жива душа! Имаме десет бутилки вино и двайсет пликчета снакс! Ако и ти не дойдеш, ще се побъркам!

— В галерията ли си?

Тя подсмръкна шумно. Явно се канеше да заплаче.

— Какъв е този прием? Нищо не знам — увери я Карл.

— Онзи ден Хугин разпрати петдесет покани — тя изхлипа още веднъж и пак се превърна в познатата му Вига. — Защо не мога да разчитам поне на твоята подкрепа? Все пак си вложил пари в галерията!

— Попитай бродещия призрак.

— Кого наричаш призрак? Хугин ли?

— Сещаш ли се за друг, на когото това прозвище да подхожда повече?

— Хугин има интерес не по-малко от мен галерията да потръгне.

Карл изобщо не се съмняваше в това. Къде иначе ще излага рекламите си на бельо, нарисувани с пръсти, и картините си с изображения, напомнящи фигурки от „Макдоналдс“, полети с най-евтината боя?

— Само казвам, че ако твоят Айнщайн наистина е пуснал поканите в събота, хората ще ги получат чак довечера, след като се приберат от работа.

— О, неее! Да му се не види! — изхлипа тя.

Значи, облечения в черно призрак тази вечер няма да го огрее. И това ако не е повод за радост!

Карл тъкмо запали една от онези цигари, които от часове крещяха да ги вземе между пръстите си, и Таге Багесен почука по рамката на вратата.

— Влезте — покани го Карл, докато дробовете му се пълнеха с дим.

От дрехите на Багесен, видимо подпийнал, се разнесе миризма на коняк и бира.

— Извинете ме, че ви затворих по време на последния ни разговор. Просто имах нужда от време за размисъл, след като онези неща излязоха на бял свят.

Карл го покани да седне и го попита дали иска нещо за пиене. Депутатът махна отрицателно с едната ръка, а с другата напипа стола. Багесен определено не се нуждаеше от повече течности.

— За кои неща точно говорите? — попита Карл, за да създаде впечатление, че разполага с повече компрометиращи факти, отколкото са в действителност.

— Утре подавам оставка и се оттеглям от Фолкетинга — обяви Багесен и огледа кабинета с натежали клепачи. — След като приключим тук, отивам на среща с председателя на парламентарната ни група. Мереде ме предупреди, че ще стане така, ако не я послушам, но аз не се вразумих. Не биваше да го правя за нищо на света.

Карл присви очи.

— Е, добре е да изчистим показанията ви, преди да оповестите решението си официално.

Едрият мъж кимна и наведе глава.

— През 2000 и 2001 купих акции и спечелих доста пари.

— Какви акции?

— Какви ли не. След печалбата си наех нов борсов съветник и той ме насочи към инвестиции в оръжейни фабрики в САЩ и Франция.

Банковият консултант в клона в Алерьо едва ли би посъветвал Карл да вложи спестяванията си в подобен бранш. Дръпна жадно от цигарата и я изгаси. Отлично разбираше защо политиците по високите етажи на миролюбивата Радикална центристка партия не желаят в никакъв случай да се прочуват с подобни сделки.

— Освен това дадох под наем два от моите имоти. Там откриха масажни студиа. В началото не знаех, но впоследствие разбрах. Намираха се в Стрьобю Еде близо до дома на Мереде и слуховете кой е собственикът на помещенията плъзнаха бързо. По онова време бизнесът ми процъфтяваше и проявих неблагоразумието да се похваля пред Мереде. Бях луд по нея, а тя не даваше и пет пари. Вероятно съм се надявал да събудя интереса й, като й демонстрирам колко широко ми е около врата, но не успях. — Той започна да разтрива тила си. — Мереде не се впечатляваше от пари.

Карл проследи с очи как димът се разнася из стаята.

— И ви е помолила да престанете да се перчите?

— Не, не ме помоли.

— А какво направи?

— Намекна, че не е изключено да изтърве някоя и друга дума за мен пред тогавашната си секретарка, Мариане Кок. Посланието й беше повече от недвусмислено. Мариане разтръбяваше клюките със скоростта на светлината. Така Мереде ме предупреди да внимавам.

— Защо изобщо се е интересувала от делата ви?

— Не се интересуваше. Точно там е работата — въздъхна той и подпря глава върху ръцете си. — Дълго време се опитвах да я ухажвам, а тя искаше най-после да се отърве от мен. Заплашвайки ме, успя да ме накара да я оставя намира. Ако бях продължил да й досаждам, щеше със сигурност да ме разнесе из целия парламент. Не й се сърдя. Какво друго е можела да стори?

— Значи, престанали сте да я притеснявате, но сте продължили бизнеса, така ли?

— Прекратих договорите с масажните студиа, но запазих ценните книжа. Продадох ги малко след атентатите на 11 септември 2001.

Карл кимна. Мнозина успяха да се облагодетелстват от трагедията.

— Колко спечелихте?

— Около десет милиона — вдигна глава Багесен.

— И ликвидирахте Мереде, за да не ви издаде? — Карл издаде напред долната си устна.

По тялото на депутата премина ток. Пред Карл отново се появи ужасеното му лице от последната им среща, когато го бе притиснал в ъгъла.

— Не, не! Защо да я убивам? Не съм сторил нищо незаконно. И да ме беше издала, щеше да се случи същото като сега: щях да се сбогувам с мястото си във Фолкетинга.

— Едно е да те принудят да се оттеглиш, съвсем друго — доброволно да подадеш оставка.

Погледът му трескаво обходи стаята и се успокои чак когато откри инициалите си в списъка със заподозрените върху бялата дъска.

— Съветвам ви да ме зачеркнете — каза той и се изправи.

Асад се появи на работа към три следобед: доста по-късно, отколкото се очакваше от човек със скромна професионална квалификация, назначен на твърде проветрива позиция. Карл се поколеба дали да не му тегли едно здраво конско, но въодушевлението, изписано по доволното лице на сириеца, не предразполагаше към атака от засада.

— Къде, по дяволите, се запиля? — попита Карл и посочи часовника.

— Харди ти изпраща много поздрави, Карл. Идвам от болницата.

— Бил си при Харди цели седем часа? — Карл не се стърпя и пак посочи часовника.

Асад поклати глава.

— Разказах му подробностите по случая за убития велосипедист и знаеш ли какво каза?

— Очертал е профила на убиеца, предполагам.

По лицето на Асад се изписа смайване.

— Наистина го познаваш повече от добре, Карл. Точно това направи.

— Вероятно не е споменал конкретно име.

— Име ли? Не, но уточни, че на наше място би търсил лице, свързано с децата на свидетелката. Не учител или възпитател, а по-скоро човек със силно въздействие върху децата. Например бивш съпруг, семеен лекар… изобщо мъж с авторитет пред тях. Инструктор по езда, да речем. Според Харди важното е този човек да е изградил силна връзка и с двете деца. Току-що предадох думите му и на колегите от третия етаж.

— Аха — Карл издаде напред устни. Как така изведнъж Асад бе започнал да се изразява толкова добре! — Бак сигурно е изпаднал в неописуем възторг.

— В неописуем възторг? — По лицето на сириеца се изписа недоумение. — Възможно е. Как изглежда човек в неописуем възторг?

Карл сви рамене. Асад отново се върна към предишното си „аз“.

— Какво друго прави? — попита Карл, защото леко повдигнатите вежди на помощника му подсказаха, че има още изненади.

— Виж какво ти нося, Карл — сириецът извади органайзера на Мереде Люнгор с протритата кожена подвързия и го постави върху бюрото. — Сам ще се убедиш колко кадърен е моят човек.

Карл отвори бележника на буква „Х“ и погледът му веднага фиксира промяната. Изключително прецизна работа. Там, където миналия път се виждаха само плътни черти, сега стояха, макар и леко избледнели, името на Даниел Хеле и телефонният му номер: 25772060. Удивително! По-удивително дори от бързината, с която пръстите му въведоха телефонния номер в базата данни, за да провери на чие име е регистриран. „Въведеният от вас номер не съществува“, появи се надпис на екрана.

— Асад, незабавно се свържи с Лис и я помоли да провери този номер. Предупреди я, че е напълно възможно абонаментът да е закрит преди пет години. Не знаем кой мобилен оператор обслужва номера, но Лис ще разбере, сигурен съм. Бързичко! — той тупна здравото като камък рамо на сириеца, запали цигара, облегна се и се опита наум да обобщи какво е ясно до момента:

Мереде Люнгор среща мнимия Даниел Хеле във Фолкетинга и вероятно помежду им се заражда флирт. Няколко дни по-късно тя решава да прекрати връзката. Задраскването на номера му в бележника й носи белега на своеобразен ритуал. Каквато и да е причината за решението й, срещата с Даниел Хеле е разтърсила живота й до основи.

Карл се опита да си я представи: привлекателна депутатка с блестящо бъдеще, но вместо да се радва на живота, тя попада в ръцете на измамник с подли намерения. Неколцина свидетели оприличиха мнимия Хеле с мъжа, известен под прякора Атомос. Хеле Андерсен, домашната помощница на Мереде Люнгор, разпозна в лицето на Атомос човека, доставил писмото с пожелание за приятно пътуване до Берлин, а според Биле Антворскоу Атомос и представилият се като Даниел Хеле на срещата във Фолкетинга са едно и също лице. Сестрата на Денис Кнюсен пък твърди, че същият този Атомос имал огромно влияние върху брат й, а всички обстоятелства по случая сочат, че Атомос е склонил приятеля си Денис да се блъсне в автомобила на истинския Даниел Хеле и да предизвика смъртта му. Историята хем изглеждаше заплетена, хем проста. В хода на разследването се бяха натрупали множество улики: мистериозната смърт на Денис Кнюсен непосредствено след злополуката с Даниел Хеле, бурната реакция на Уфе при вида на старата снимка на Атомос, представил се вероятно като Даниел Хеле пред Мереде Люнгор. Среща, за чието осъществяване Атомос е вложил доста усилия.

И накрая: Мереде изчезва.

Карл усети как по хранопровода му се надигат киселини и му се прииска да изпие чаша от лепкавата течност, която Асад наричаше чай.

Карл мразеше да чака, когато ситуацията не го налага. Защо, по дяволите, не му дадат телефона на онзи педагог от „Гухаун“, та да говори с него веднага и да разбере кой човек се крие зад прякора Атомос? Карл искаше да разбере истинското му име, и то веднага!

Изгаси цигарата си, свали старите списъци от бялата дъска и ги прегледа.

ЗАПОДОЗРЕНИ:

1) Уфе

2) Неизвестен куриер. Писмото за Берлин

3) Мъжът/жената от кафе „Банкерот“

4) „Колеги“ от Фолкетинга — ТБ +?

5) Убийство с цел грабеж. Колко пари е носела в чантата си?

6) Нападение с цел изнасилване

ДА ПРОВЕРЯ:

Социалната служителка от Стеунс

Телеграмата

Секретарките от Парламента

Свидетели от ферибота по линията Рьобю — Путгарден

Приемното семейство след катастрофата/бивши състуденти от университета. Била ли е склонна към депресии? Бременна? Влюбена?

Срещу „неизвестен куриер“ Карл написа в скоби „Атомос в ролята на Даниел Хеле“. После зачеркна от списъка инициалите на Тате Багесен и въпроса за евентуалната бременност на Мереде Люнгор. Петата точка изглеждаше вероятна, защото дори депутатката да не е носела много пари в себе си, крадците обикновено се изкушават и от скромни суми. Версията в шестата точка обаче — зад престъплението да се крие сексуален мотив — издишаше, предвид спецификата на превозното средство, от което бе изчезнала, и времетраенето на пътуването.

Колкото до разпитите, Карл още не бе разговарял с пасажерите от ферибота, с приемното семейство и с бившите състуденти на Мереде. В докладите не се споменаваше някой от спътниците на депутатката и брат й да са забелязали нещо необичайно. Разследващите отдавна бяха изключили версията за самоубийство.

„Доникъде няма да стигна с тези списъци“ — прецени Карл, огледа ги още веднъж и ги хвърли в кошчето за смет. И се нуждаеше от нови попълнения.

Вдигна бележника на Мереде Люнгор пред очите си. Приятелят на Асад бе свършил отлична работа. Линиите, задраскващи номера и името, бяха напълно изличени. Невероятно.

— Трябва непременно да ми кажеш чие дело е това! — извика той през коридора, но Асад го спря с жест.

Чак сега Карл забеляза, че помощникът му говори по телефона. Не изглеждаше никак обнадежден. Явно колегите им се затрудняваха да открият кой абонат е използвал номера, записан под името Даниел Хеле в указателя на красивата депутатка.

— С предплатена карта ли е бил? — попита той, когато Асад влезе с листче и с леко неодобрително изражение размаха ръка, за да се разнесе гъстият дим.

— Да — потвърди сириецът и подаде листчето на Карл. — Номерът е бил регистриран на името на седмокласничка от училище „Чорнелюс“ в Греве. Девойката се обадила да съобщи, че на 18.02.2002 й откраднали телефона от джоба на палтото, закачено пред класната стая. Известила за кражбата с няколкодневно закъснение. Извършителят не е заловен.

Карл кимна. Лис бе успяла да открие абоната, но не и човека, който е задигнал телефона и после го е използвал с престъпна цел. Карл вече не се съмняваше, че между Атомос и мъжа, представил се за Даниел Хеле, съществува безспорна връзка. Мереде Люнгор е потънала в неизвестност не по силата на случайност, а вследствие от коварен замисъл: един мъж се домогва до нея с нечисти намерения и предизвиква върволица от събития — именно те водят до безследното изчезване на привлекателната депутатка. А междувременно бяха изтекли повече от пет години. Опасенията на Карл съвсем разбираемо кръжаха около най-лошия сценарий.

— Лис пита да продължава ли да търси — уточни Асад.

— В смисъл?

— Да проверява ли дали на служебния телефон на Мереде Люнгор са постъпвали повиквания от този номер? — Асад посочи листчето с данните на момичето: „25772060, Сане Юнсон, «Тверер» 90, Греве Стран“, изписани грижливо с печатни букви. Значи, въпреки всичко Асад можел да пише и четливо!

Карл поклати глава в отговор на собствените си мисли. Наистина ли не се бе сетил да поиска от Лис да сравни разпечатките от двата номера? Трябва да започне да си записва, преди някой алцхаймер сериозно да увреди паметта му.

— Разбира се — отвърна той с увереността на опитен детектив.

Като установят колко пъти мнимият Даниел Хеле е звънил на Мереде Люнгор, имаха шанс да разбулят естеството на връзката между депутатката и измамника.

— Ще отнеме няколко дни, Карл — предупреди помощникът му. — В момента Лис е страшно заета, а и понеже оттогава са изминали пет години, търсенето става още по-трудно. Може и да не открие нищо — заключи тъжно той.

— Кой успя да изличи линиите върху номера на Хеле? — Карл размаха органайзера.

Асад отказа да издаде името на приятеля си.

Карл тъкмо се канеше да му обясни, че укриването на важна информация не подобрява шансовете му да се задържи на това работно място, но в този момент телефонът звънна. Обаждаше се директорът на „Елю“. От гласа му в слушалката се процеждаше силно презрение.

— Само за ваша информация държа да ви уведомя, че след безумната ви проява в петък Уфе Люнгор избяга от „Елю“. В момента не знаем къде е. Съобщихме за изчезването му в Полицейското управление във Фредериксунд. Ако му се случи нещо лошо, ще се погрижа с кариерата ви да е свършено, Карл Мьорк.

Директорът затръшна слушалката и остави Карл в трополяща тишина.

След две минути се обади началникът на Отдел „Убийства“ и го помоли да се яви при него. По тона му Карл веднага разбра, че не бива да се бави и секунда.