Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (27) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

25

2007 година

— Много съм ви признателен, задето организирахте тази среща и се съгласихте да ме видите толкова скоро — Карл подаде ръка на Бирер Ларсен. — Нямам намерение да ви бавя.

Той плъзна поглед по познатите лица в кабинета на заместник-председателя на Демократическата партия.

— Карл Мьорк, събрах всички, работили с Мереде Люнгор преди изчезването й. Вероятно някои от присъстващите вече сте ги виждали…

Карл кимна. Да, беше ги виждал. Тук присъстваха политици със сериозни амбиции за участие в следващия политически кабинет. Е, поне човек винаги може да се надява. Дама с къса пола — говорителката на партията — неколцина от по-активните депутати и няколко секретарки, едната, от които Мариане Кок. Тя го стрелна с възбуждащ поглед, а това му припомни, че само след три часа Мона Ибсен ще го подложи на кръстосан разпит.

— Както Бирер Ларсон вероятно ви е обяснил, в момента разследвам по-подробно изчезването на Мереде Люнгор, преди да затворим окончателно случая. Затова ме интересува всичко, което би ми помогнало да разбера как се е държала Мереде Люнгор през последните си дни на работа и в какво душевно състояние се е намирала. По мои впечатления преди пет години колегите ми бързо са стигнали до заключението, че е паднала зад борда поради нещастно стечение на обстоятелствата. Вероятно са прави. А дали действително е така, може и никога да не разберем. След пет години във водата тялото със сигурност е потънало на дъното.

Всички клатеха глави, сериозни и леко натъжени. Тези хора са били приятели на Мереде Люнгор. Вероятно е изключение на новата принцеса в Демократическата партия.

— Проведеното преди пет години разследване показа, че най-вероятно се касае за инцидент, и само някоя откачалка би си помислила друго. Но ние от новосформирания Отдел „Q“ обичаме да подлагаме всичко на съмнение. Навярно затова ни възложиха случая.

Присъстващите се поусмихнаха — знак, че поне го слушат.

— Във връзка с работата ми искам да ви задам няколко въпроса. Ако се сетите нещо, каквото и да е то, не се колебайте да го споделите с мен.

Повечето кимнаха.

— Някой от вас спомня ли си, че малко преди да изчезне, Мереде Люнгор се е срещнала с представители на организация, провеждаща кампания в полза на изследванията на полезните свойства на плацентата?

— Да — обади се една секретарка. — Биле Антворскоу от „Бейсик Джин“ сформира делегация.

— Биле Антворскоу? Милиардерът?

— Точно той. Уреди срещата с Мереде Люнгор. Дойдоха на обиколка.

— Каква обиколка? С Мереде Люнгор?

— Не, не — усмихна се тя. — В нашите среди наричаме така няколкото последователни срещи с различни партии, които някои организации правят, за да убедят мнозинството в Парламента да гласува в полза на тяхна кауза, в случая научните опити с плацента.

— Тази среща документирана ли е някъде?

— Трябва да е. Не знам дали има хартиена разпечатка, но може да проверим компютъра на секретарката на Мереде Люнгор.

— Той съществува ли още? — усъмни се Карл.

— При подмяна на операционната система винаги запазваме старите харддискове. Когато преминахме към Windows ХР, се наложи да подменим поне десет харда.

— Не разполагате ли с вътрешна мрежа?

— Разполагаме, но секретарката на Мереде и част от служителите нямаха достъп до нея.

— Параноя? — Карл се усмихна.

— Нещо такова.

— Ще се опитате ли да намерите документацията от срещата?

Тя кимна. Карл се обърна към останалите:

— Един от делегатите, по-точно Даниел Хеле, е харесал Мереде Люнгор. Някой от тук присъстващите може ли да го потвърди, или да добави свои наблюдения?

Няколко души се спогледаха многозначително. Бинго! Карл отново бе напипал вярната посока. Оставаше въпросът кой ще му отговори.

— Нямам представа как се казва, но я видях да говори с непознат мъж в столовата — подхвана говорителката на партията: неприятна, но много наперена млада дама, която умееше да изглежда добре пред камерите и не след дълго сигурно щеше да се уреди с министерско кресло. — Докато говореше с колегите си от парламентарната комисия по здравеопазването, Мереде непрекъснато гледаше към него и беше много разсеяна. — Тя се усмихна: — Едва ли само аз съм го забелязала.

— Да разбирам ли, че обикновено не се е държала така?

— Тогава за пръв път видяхме искри в очите й.

— Възможно ли е този мъж да е бил споменатият от мен Даниел Хеле?

— Нямам представа.

— Някой друг да знае нещо по въпроса?

Останалите поклатиха глава.

— Как бихте описали този мъж? — обърна се Карл към говорителката.

— Стоеше полускрит зад една колона. Слаб, добре облечен, със слънчев загар.

— На каква възраст?

— Малко по-възрастен от Мереде — сви рамене тя.

Слаб, добре облечен, малко по-възрастен от Мереде Люнгор. Ако жената не бе споменала загара, почти всички мъже в помещението отговаряха на описанието. Включително Карл, плюс-минус десет години.

— Сигурно има някои неща от документацията на Мереде, които не са предадени на приемника на поста й — Карл изгледа Бирер Ларсен. — Говоря за органайзери, бележници, листчета с написани важни данни… Изхвърлени ли са? Все пак в началото не сте можели да бъдете сигурни, че Мереде няма да се върне.

— Една част предадохме на полицията, а друга изхвърлихме — обясни секретарката, която вземаше отношение по повечето въпроси на Карл. — Почти нищо не е останало.

— А органайзерът й?

— Не е тук — сви рамене тя.

— Мереде винаги си носеше органайзера вкъщи — намеси се Мариане Кок. Веждите й не допускаха възражения. — Винаги — подчерта тя.

— Как изглеждаше този органайзер?

— Съвсем обикновен Time System в протрита, ръждивочервена подвързия. Използваше го едновременно за планер, офис бележник, календар и телефонен указател.

— Не е намерен. Следователно е потънал във водата заедно с Мереде.

— Не ми се вярва — възрази секретарката.

— Защо?

— Защото Мереде носеше съвсем малка дамска чанта, в която органайзерът не би се побрал. Слагаше го в куфарчето си за документи, а него едва ли го е взела на палубата. Беше в отпуск, защо да го носи? Не го ли намерихте в колата й?

Карл поклати глава. Не и доколкото си спомняше.

 

 

Дълго чака психоложката с апетитното дупе и настроението му се понижи. Ако беше дошла навреме, просто щеше да пусне в действие естествения си чар, но сега, след като повтори репликите си за стотен път наум и репетира усмивката си в продължение на двайсет минути, изведнъж всички идеи се изпариха от главата му.

Най-сетне Мона Ибсен пристигна в кабинета си. Извини се наистина, но без да изглежда особено притеснена от закъснението си. Ето тази самоувереност разпалваше страстите на Карл. Вига го бе спечелила именно със самоувереното си излъчване. И със заразителния си смях, разбира се.

Мона Ибсен седна срещу него, а светлината от улица „Ото Мьонсте“ огря тила й и образува своеобразен ореол над главата й. Меката светлина очерта изящните й черти, червените й чувствени устни. От цялата й осанка лъхаше аристократизъм. Карл прикова поглед в очите й, за да не се изкушава да поглежда към пищните й гърди. За нищо на света не искаше да излиза от това състояние.

Тя го попита за престрелката в Амар. Интересуваше се от часове, действия и последствия. Разпитваше го за всичко, което за него нямаше значение, и Карл започна да преувеличава. Украси разказа си с повече кръв, по-силни изстрели и по-тежки стонове. Тя го гледаше внимателно и си записваше опорните точки от разказа му. Когато Карл започна да обяснява каква травма му е оставила смъртта на единия му другар и неизлечимата парализа на другия и колко зле спи нощем, Мона Ибсен оттласна стола си от масата, сложи визитката си пред Карл и започна да си събира нещата.

— Какво става? — попита той, докато бележникът й потъваше в кожената чанта.

— Смятам, че ти трябва да ми отговориш на този въпрос. Когато решиш да ми разкажеш истината, моля, заповядай отново.

Карл я изгледа със смръщени вежди.

— Не те разбирам. Разказах ти точно каквото се случи.

Тя долепи чантата до леко заобления си корем под плътно прилепната пола.

— Първо, личи, че спиш отлично. Второ, представи събитията доста преувеличено. Вероятно не си очаквал да съм чела доклада? — Той понечи да протестира, но Мона Ибсен вдигна ръка да го спре: — И трето, докато говориш за Харди Хенингсен и Анкер Хьойер, си личеше, че още не си успял да преодолееш трагичната случка. Споменаването на двамата ви колеги, които за разлика от теб не са се отървали невредими, а единият дори се е простил с живота си, разклаща сериозно душевното ти равновесие. Затова предлагам да ми се обадиш, когато се почувстваш готов. В противен случай не мога да ти помогна.

Карл издаде някакъв звук — плах опит да възрази, но протестът замря нероден върху устните му. Отправи към психоложката един от онези изразителни погледи, в които жените отгатват желание, но без да са съвсем сигурни.

— Чакай малко — помоли той, преди тя да затвори вратата. — Права си. Наистина чак сега го осъзнавам.

Умът му трескаво търсеше начин да я задържи.

— Дали да не го обсъдим на една вечеря? — изплъзна се от устата му.

Опитът му беше повече от неуспешен. Изтърси такава нелепа глупост, че Мона Ибсен дори не го взе на подбив. Само го погледна угрижено.

 

 

Биле Антворскоу, току-що чукнал петдесетте, се славеше като редовен гост в „Добро утро, Дания“ и всички подобни дискусионни предавания. Смятаха го за голям капацитет и в качеството му на всепризнат ерудит очакваха от него да разбира от всякакви области. Защото когато възприемат някого на сериозно, датчаните го обявяват едва ли не за сведущ по всички въпроси. Биле действително изглеждаше добре пред камера: авторитетен, зрял, с кафяви очи, ясно изразена брадичка и излъчване, което съчетава чара на хулигана с дискретната аура на буржоазията. Това негово прословуто излъчване и безспорно значимият факт, че за рекордно кратко време бе натрупал състояние, което според последните статистически данни гонеше авоарите на най-богатите датчани, и то чрез високорискови медицински проекти в интерес на обществото, хвърляха в екстаз средностатистическия датски зрител.

Карл изобщо не го хареса.

Още в приемната забеляза, че Биле Антворскоу е изключително зает човек и времето му е много ценно. Седналите до стената четирима господа очевидно не желаеха да имат нищо общо един с друг. Всеки държеше папка между краката си и лаптоп в скута. Изглеждаха крайно припрени и видимо притеснени какво ги очаква зад вратата на кабинета.

Секретарката се усмихна престорено на Карл. Той се бе натресъл най-безцеремонно в натоварения график на господин Антворскоу и секретарката горещо се надяваше това повече да не се повтори.

Шефът й прие Карл с типичната си крива усмивка и го попита вежливо дали е посещавал друг път офис сградите близо до Копенхагенското пристанище. После разпери ръце към панорамните прозорци от стена до стена. Оттам се откриваше изглед към мозайка от кораби, мостици, кранове, вода и небе. Грандиозните гледки се състезаваха за вниманието на зрителя.

Карл можеше само да си мечтае за такива красоти през прозореца на кабинета си.

— Искали сте да говорите с мен за срещата в „Кристиансборг“ на 20 февруари 2002-ра, нали? Тук имам няколко бележки по нея — той отвори файл в компютъра. — Точно така: тогава имаше палиндром. Много забавно.

— Какво?

— Датата — 20.02.2002 — се чете еднакво отляво надясно и отдясно наляво. Освен това тук съм си записал, че в 20:02 съм бил при бившата ми съпруга. Тогава дори отпразнувахме събитието с чаша шампанско. Това се случва веднъж в живота! — усмихна се той и с това веселата част от разговора им приключи. — И така, интересува ви по какъв въпрос се срещнахме с Мереде Люнгор, нали?

— Да. Първо обаче бих искал да разбера малко повече за ролята на Даниел Хеле в срещата.

— Роля, казвате… Всъщност той нямаше роля в разговорите ни с политиците. Даниел Хеле беше един от най-важните ни лабораторни техници. Без него и работниците в неговата лаборатория голяма част от проектите ни щяха да се затлачат.

— Но не е участвал в представянето на проектите ви?

— Нито в политическите разговори с цел законопроектът да бъде внесен в Парламента, нито във финансирането. Възлагахме му единствено експертна работа.

— Защо тогава е присъствал на срещата с Мереде Люнгор?

Биле Антворскоу прехапа бузата си — отработена мимика, за да покаже склонността си към компромиси.

— Доколкото си спомням, Даниел се обади и помоли да участва. Забравил съм вече причините, но понеже се канеше да влага пари в нова апаратура, навярно е искал да бъде в течение на политическите процеси, от които зависеше бъдещето на съвместните ни проекти. Даниел Хеле беше изключително съвестен мъж. Вероятно затова работехме толкова успешно заедно.

Някои бизнесмени смятат, че скромността краси човека, ала Биле Антворскоу явно обичаше да изтъква качествата си.

— Как бихте описали Хеле като личност?

— Като личност? — Мъжът поклати глава. — Нямам представа. Като сътрудник се показа много надежден и отговорен, но не знам какъв е бил в личния си живот.

— С него нямахте ли лични взаимоотношения?

От устата на Биле Антворскоу се разнесе прословутият му смях, който напомняше ръмжене:

— Лични взаимоотношения ли? Та аз го видях за пръв път на срещата в „Кристиансборг“! Нито аз, нито той сме имали време да се запознаем. Пък и Даниел Хеле пътуваше непрекъснато. Един ден е в Кънектикът, на следващия в Олборг. Напред-назад. Не се спираше. Аз също пътувам доста и вероятно съм натрупал известен брой бонус точки за безплатни самолетни билети, но Даниел трябва да е оставил точки, достатъчни за няколко околосветски пътешествия на цял училищен клас.

— Значи, преди онази среща никога не го бяхте виждали?

— Точно така.

— А как координирахте работния процес? Как уговаряхте заплащането?

— Имам си хора, които отговарят за това. Бях чувал за отличната репутация на Даниел Хеле, накарах служителите ми да се свържат с него и те договориха условията за съвместна работа. После подчинените ми имаха задължението да контактуват с него.

— Възможно ли е да поговоря с ваш служител, който е поддържал връзка с Хеле?

Биле Антворскоу си пое дълбоко въздух и твърдият кожен стол изскриптя:

— Не знам каква част от служителите ми отпреди пет години все още работят тук. В нашия бранш има голямо текучество. Всички в гилдията търсят нови предизвикателства.

Да не би този идиот да признаваше, че е неспособен да задържи служителите в компанията си? Как ли пък не!

— Ще ми дадете ли адреса на лабораторията на Даниел Хеле?

Ъглите на устните му увиснаха. Явно и за тази работа Антворскоу си имаше хора.

 

 

Макар да бяха шестгодишни, сградите изглеждаха влезли в употреба преди седмица. „Интерлаб“ — пишеше на еднометрова табела насред фонтана пред паркинга. Явно фирмата се справяше и без щурман. На пропуска огледаха полицейската значка на Карл, все едно я е купил от магазин за щуротии и забавни подаръци, но след десет минути слезе секретарка. Карл й обясни, че има въпроси от личен характер, и тя го въведе в зала с кожени кресла, брезови маси и витрини с питиета. Помещението несъмнено бе обзаведено с цел да запознае чуждестранните гости с професионализма на „Интерлаб“. Навсякъде висяха доказателства за качествената работа на лабораторията. Награди и дипломи от цял свят красяха едната стена, а снимки от проекти и схеми на сградата — другите две. Само на стената към пътеката в японски стил, водеща до портала на концерна, имаше прозорци и оттам нахлуваше обилна слънчева светлина.

От снимките Карл заключи, че бащата на Даниел Хеле е основал фирмата, но оттогава явно се бяха случили доста неща. За краткото време, през което беше оглавявал лабораторията, Даниел бе успял да увеличи наследството, и то с огромно желание. Без съмнение баща му го бе насърчавал в правилната посока. На една от снимките двамата гледаха към обектива прегърнати и с усмивка на лицата. Бащата — по жилетка и яке, символизиращи отиващото си поколение, синът — още непълнолетен, с гладки бузи и широка усмивка. Готов да завоюва света.

Зад гърба на Карл се чуха стъпки.

— Какво ще обичате, господине? — попита го пълничка жена в обувки без ток.

Представи се като пресаташе на компанията. Върху идентификационната й значка на ревера пишеше „Аино Хуринайнен“. Колко странно звучат финските имена!

— Бих искал да говоря с човек, който е работил тясно с Даниел Хеле преди смъртта му и го е познавал добре. Интересува ме какво е занимавало ума на Даниел, за какво е мечтаел…

Тя го изгледа, все едно я бе изнасилил.

— Можете ли да ме свържете с такъв човек?

— По мое мнение директорът по продажбите Ниле Бах го познаваше най-добре от всички. Но се боя, че господин Бах няма да се съгласи да говори с вас за личния живот на Даниел Хеле.

— Защо? Има ли какво да крие?

Тя отново го погледна възмутено и Карл се почувства като върл провокатор.

— Нито Ниле, нито Даниел имат какво да крият. Просто Ниле още не може да преодолее смъртта на Даниел.

— Значи двамата са били двойка? — Карл веднага схвана подтекста.

— Да. Споделяха и щастието, и несгодите на работното място и в личен план.

Карл се вторачи в бледосините й очи. Не би се учудил, ако тя внезапно избухне в смях. Но това не се случи. Жената не се шегуваше.

— Не съм знаел — призна Карл.

— Нормално.

— Случайно да ви се намира снимка на Даниел Хеле, която да ми дадете?

Тя посегна десет сантиметра надясно и взе брошура от стъкления шкаф, където имаше няколко бутилки минерална вода.

— Тук трябва да има десетина негови снимки.

Карл се свърза с Биле Антворскоу, но не и без известни пререкания със сприхавата му секретарка.

— Сканирах снимка, която бих искал да ви изпратя по имейл. Ще ми отделите ли две минути? — попита Карл, след като се представи.

Антворскоу се съгласи и Карл изпрати файла. Избра най-ясната снимка на Даниел Хеле от предоставената му брошура. Този елегантен мъж — рус, висок, със слънчев загар, добре облечен — е бил забелязан в столовата на „Кристиансборг“ в компанията на Мереде Люнгор. Не приличаше на гей, пък и навярно проявяваше интерес и към двата пола. „Не щеш ли, започнал е да харесва и жени“ — помисли си Карл и си представи мъжа, прегазен и обгорял след катастрофата на шосе „Капелев“.

— Имейлът ви пристигна — обади се в слушалката Биле Антворскоу. — Готово. Отворих прикачения файл. И сега какво?

— Ще потвърдите ли, че мъжът на снимката е Даниел Хеле? Той ли участва в срещата с Мереде Люнгор в „Кристиансборг“?

— Този?! Никога не съм го виждал.