Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (7) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

5

2002 година

Вечер Мереде Люнгор разполагаше свободно с времето си. С всеки изминат километър се отърсваше от онази част от личността си, която не подхождаше на живота зад тисовете в селцето Маулебю. Щом зави към задрямалите поля на община Стеунс и мина по моста над река Трюгевелде, Мереде се почувства преобразена.

Както обикновено, Уфе седеше пред чаша студен чай на ниската масичка. Телевизорът работеше с максимален звук. След като паркира колата в гаража и тръгна към задната врата, тя го видя през прозореца. Все същият Уфе — мълчалив и застинал.

Мереде влезе в килерчето, изхлузи обувките си на висок ток, сложи папката върху печката, окачи палтото си в антрето и прибра документите в кабинета си. После съблече деловия си костюм и го просна върху стола до пералнята. Наметна домашния си халат и обу пантофите си. Така! Мереде не беше от хората, които след работа бързат да минат през банята, за да се отърсят от напрежението. Бръкна в найлоновия плик и напипа бонбоните на дъното. Чак след като лапна един и усети как нивото на кръвната й захар се покачва, Мереде погледна към дневната и извика:

— Здрасти, Уфе! Прибрах се!

Този ритуал се повтаряше неизменно всяка вечер. Мереде знаеше, че той е видял фаровете на колата й още докато е прехвърляла хълма, но двамата бяха свикнали да си дават известно време, преди да се настроят за обичайното общуване. Седна пред него и се опита да привлече вниманието му:

— Ей, приятел, пак ли гледаш „Телевизионен вестник“ с любимата ти Трине Сик?

Той се усмихна толкова широко, че цялото му лице се сгърчи, но не отлепи очи от екрана.

— Много си се запалил по нея, а? — Мереде хвана ръката му — топла и влажна, както винаги. — Знам обаче, че повече си падаш по Лоте Мейлхеде! Да не мислиш, че ще ме заблудиш?

Устните му се разтеглиха в широка усмивка. Мереде успя да установи контакт с него. Той, разбира се, си оставаше все същият Уфе, който знае точно какво иска от живота. Мереде седна до него да изгледа последните два репортажа; единият — за опита на Агенцията по безопасност на храните да въведе забрана срещу трансмастните киселини, другият — за безуспешната рекламна кампания на Датския съюз на птицевъдите, проведена с финансовата подкрепа на държавата. Мереде познаваше отлично фактологията по случаите. Бяха й коствали две безсънни нощи, прекарани в работа. Тя разроши гальовно косата му:

— Хайде, мързеланко, ела да хапнем нещо.

Взе една от декоративните възглавници и го тупна с нея по тила. Уфе избухна в радостни възклицания и започна да размахва ръце и крака. Мереде подскочи няколко пъти върху дивана като дива коза и хукна по стълбите към горния етаж. Това винаги даваше резултат. Надавайки весели възгласи, кипящ от енергия, Уфе се втурна след нея. Като два вагона, скачени със стоманена пружина, Мереде и Уфе затрополиха из стаите на втория етаж, спуснаха се надолу по стълбите, хукнаха в двора, профучаха покрай гаража и пак влетяха в кухнята. След малко щяха да седнат да вечерят пред телевизора: домашната помощница беше приготвила храна. Вчера гледаха мистър Бийн, онзи ден — Чарли Чаплин. Днес отново щяха да си пуснат мистър Бийн. Попълваха видеоколекцията си според вкуса на Уфе. Обикновено половин час след началото на филма той заспиваше. Мереде го завиваше с одеяло и го оставяше да спи на дивана, а той се събуждаше по някое време през нощта и се качваше в спалнята й, лягаше до нея на двойното легло, хващаше ръката й и след кратко сумтене отново се унасяше в сън. Тогава — след като се увереше, че е дълбоко заспал — Мереде ставаше, запалваше лампата и започваше да се подготвя за следващия работен ден.

Ето така минаваха всичките й вечери и нощи. Защото Уфе — нейният очарователен, мълчалив и невинен като дете брат — обичаше рутината.