Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (33) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

31

2007 година

На ливадата до „Елю“ Карл се извини на медицинската сестра заради инцидента с Уфе, бързо напъха снимките и фигурките в найлоновия джоб и с големи крачки тръгна към паркинга, докато виковете на момчето отекваха зад гърба му. Чак след като запали колата, забеляза, че група санитари и сестри тичат хаотично по склона. Едва ли щяха да го допуснат да разследва повече на територията на „Елю“. И съвсем разбираемо.

Бурната реакция на Уфе му показа, че братът на Мереде Люнгор по един или друг начин осъзнава какво се случва около него. Той се бе вгледал в очите на Атомос от снимката и това несъмнено го беше разтърсило. Карл бе постигнал сериозен напредък.

Отби в един страничен път и въведе „Гухаун“ в служебния компютър в колата. Номерът се появи веднага. Карл го набра. Дежурната никак не се изненада, че звънят от полицията. Явно бяха свикнали органите на реда да се обръщат често-често към тях и Карл прецени, че може да пристъпи направо към въпроса:

— Не се притеснявайте. В момента никой от живеещите в „Гухаун“ не е сторил нищо лошо. Обаждам се във връзка с момче, живяло при вас в началото на осемдесетте. Не знам името му. Бил е известен с прозвището Атомос. Да ви звучи познато?

— В началото на осемдесетте? — повтори дежурната. — По онова време не съм работила тук, но разполагаме с картотека на всички обитатели на дома. Съмнявам се обаче в папките да фигурира подобен прякор. Няма ли начин да разберете истинското му име?

— Уви, не. — Карл плъзна поглед над околните ниви, от които се носеше остра миризма на тор. — Някой ваш колега да е работел в дома по онова време?

— Труден въпрос… Служителите ни не са толкова възрастни, но… имаме един пенсиониран колега, Юн. Няколко пъти седмично идва тук. Момчетата му липсват, пък и те непрекъснато питат за него. Юн е работел тук през осемдесетте, сигурна съм.

— Случайно да е споменал, че днес ще се отбие в „Гухаун“?

— Юн? Не, в момента е на почивка. Канарските острови за 1295 крони: как да устоиш на такава оферта, както обича да казва самият той. Прибира се в понеделник и ще се опитам да го изкуша пак да ни посети. Идва предимно за да зарадва децата. Те го харесват. Обадете се в понеделник и пак ще говорим.

— Ще ми дадете ли домашния му номер?

— За съжаление не мога. Политиката на възпитателното училище ни забранява да разпространяваме личните номера на служителите ни. Винаги съществува опасност да попаднат в неподходящи ръце.

— Не се ли представих? Казвам се Карл Мьорк и се обаждам в качеството си на криминален инспектор.

Тя се засмя.

— Щом сте криминален инспектор, значи няма да се затрудните сам да се сдобиете с номера му. Предлагам ви обаче да изчакате до понеделник и тогава пак да се свържете с нас. Как ви се струва?

Карл се облегна на седалката и си погледна часовника. Минаваше един. Ще има достатъчно време да се отбие в кабинета и да провери мобилния телефон на Мереде Люнгор, ако батерията изобщо функционира след пет години. Иначе щеше да се наложи да купят нова.

Над полята отвъд склоновете към небето с пронизителни крясъци се издигаха чайки. По пътя се чу бръмчене на двигател. Вдигна се облак прах и се показа горната част на шофьорска кабина. Оказа се трактор — масивен „Ландини“ със синя кабина. Спокойно се тътреше през нивата. Ако си израснал с тор по дървените обуща, подобна гледка ти е позната. „И тук е дошло време за наторяване“ — помисли си Карл, запали колата и тъкмо да потегли, смрадта го лъхна и се просмука в климатичната система.

В същия миг той забеляза селянина зад плексигласовия прозорец. Мъжът, с каскет на главата, изглеждаше изцяло съсредоточен върху заниманието си и решен да изкара добра реколта. Имаше червендалесто лице и лесничейска риза на традиционните черни и червени квадрати.

„По дяволите!“ Карл изведнъж се сети, че бе забравил да се обади на колегите си от Сорьо и да им съобщи коя от четирите карирани ризи най-много му прилича на ризата на стрелеца от Амар. Въздъхна. Защо изобщо го забъркваха в тази история? Очакваше пак да го повикат, за да посочи ризата. Набра номера и се свърза с дежурния. Той веднага го прехвърли към началника на разследването — детектив Йоренсен.

— Обажда се Карл Мьорк от Копенхаген. Готов съм да потвърдя, че една от четирите ризи, които ми показахте, е същата като ризата на един от стрелците в Амар.

Йоренсен не реагира. Защо поне не се прокашля, та Карл да разбере, че не е пукнал?

— Хммм — прочисти гърлото си Карл с надеждата това да подейства заразително на събеседника му, но онзи продължи да мълчи. Вероятно Йоренсен държеше ръката си над мембраната на слушалката.

— През последните няколко нощи стрелбата ми се присъни и си припомних още подробности от инцидента — продължи Карл — Спомних си и ризата. Някои неща се избистриха в съзнанието ми.

— Аха — отвърна Йоренсен след поредното отекващо мълчание.

Карл очакваше поне минимална проява на радост.

— Не искаш ли поне да разбереш къде върху масата се намираше ризата, която видях в Амар?

— Спомняш си поредността на ризите върху масата?

— Щом си спомням ризата, след като ме раниха с куршум в главата и ме затисна сто и петдесет килограмовото тяло на един от най-добрите ми приятели, докато върху лицето ми се изля литър и половина от неговата кръв и от кръвта на другия ми най-добър приятел, защо да не си спомня подредбата на шибаните ризи четири дни, след като ми ги показахте?

— Не ми се струва съвсем нормално.

Карл преброи наум до десет. Да, на Главната улица в Сорьо сигурно това не е нормално. Вероятно по същата причина самият той се бе озовал в отдел с двайсет пъти повече убийства от Йоренсен.

— Бива ме и в игрите за услужлива памет — отбеляза в своя защита Карл.

Настъпи мълчание — Йоренсен явно се нуждаеше от време да осмисли думите му.

— Наистина ли? В такъв случай съм любопитен да разбера коя е ризата — гласеше заключението му.

„Какъв селяндур!“

— Най-вляво — отвърна Карл. — По-точно онази, която стоеше най-близо до прозореца.

— Добре. Така каза и свидетелят.

— Радвам се. Е, няма друго. Ще ти изпратя имейл, за да го имаш черно на бяло.

Тракторът се беше приближил. Урината и изпражненията, които маркучите бълваха върху пръстта, бяха радост за окото на Карл.

Той вдигна прозореца на колата с намерението да прекрати разговора.

— Секунда — спря го Йоренсен. — Имаме заподозрян. Между нас казано, почти сто процента сигурни сме, че сме заловили един от извършителите. Кога ще дойдеш на очна ставка? Утре?

— На очна ставка ли? Не мога.

— Как така не можеш?

— Утре е събота — почивният ми ден. След като се наспя, ще стана, ще си направя кафе и пак ще си легна. Такива занимания понякога се повтарят и отнемат целия ден. Никога не се знае. Освен това така и не видях лицата на извършителите в Амар. Повторих го десетки пъти, ако си чел докладите. И понеже лицето на стрелеца с карираната риза не ми се е явявало насън, бъди сигурен, че не съм го виждал повече. Затова няма да дойда. Урежда ли те, Йоренсен?

Отново настъпи познатото мълчание. Божичко! Разговорът с Йоренсен изнервяше Карл повече от протяжните до повръщане изявления на политиците, които мънкат след всяка втора дума.

— Дай си сметка дали този вариант урежда по-скоро теб — отвърна най-после Йоренсен. — Все пак негодникът е осакатил единия ти приятел и е убил другия. Претърсихме жилището на заподозрения и откритите улики доказват връзката между престрелките в Амар и в Сорьо.

— Чудесно, Йоренсен. Успех. Ще следя случая във вестниците.

— Знаеш, че ще се наложи да свидетелстваш, когато дадат ход на делото, нали? Именно показанията ти за ризата са разковничето към разплитането на случая.

— Знам, знам. Успех.

Карл затвори. Усещаше неразположение в гръдната област, доста по-силно отпреди. Вероятно неприятната миризма, нахлула в купето, затрудняваше дишането му, но можеше и да има друга, по-сериозна причина.

Карл изчака около минута пристъпът да отмине. После отговори на поздрава на фермера от плексигласовата крепост и запали колата. Потегли и след петстотин метра намали, отвори прозореца и жадно вдиша. Хвана се за гърдите и преви гръб, за да облекчи напрежението в сърдечната област. Мъчеше се да поеме възможно повече кислород в дробовете си. Беше присъствал на подобни панически пристъпи у други хора, но мисълта паника да завладее неговия организъм, му се струваше сюрреалистична. Отвори вратата на колата, направи фуния с шепи пред устата си, за да смекчи хипервентилацията, и бутна още вратата.

— Проклятие! — извика Карл и превит о две слезе в канавката, докато неуморимото бутало продължаваше да подава въздух към бронхите му.

Облаците над главата му се завъртяха, небето го прихлупи. Строполи се на земята и едва успя да извади мобилния телефон от джоба си. По дяволите! Няма да умре от инфаркт, без да каже на никого!

По шосето се зададе автомобил и намали. Пътниците не го виждаха в канавката, но той ги чу какво си говорят.

— Странна работа — отбеляза единият и колата продължи.

„Ако бях видял номера на колата им, щях да ги науча аз тях!“ — помисли си Карл и пред очите му се спусна мрак.

Когато дойде на себе си, още държеше мобилния телефон до ухото си. В устата си усети вкус на пръст. Навлажни устни, плю и се огледа объркано. Опипа гърдите си. Все още дишаше затруднено, но установи, че положението не е толкова критично. Надигна се и рухна върху предната седалка в колата. Още нямаше един и половина. Явно не беше лежал толкова дълго в несвяст.

— Какво става, Карл? — запита се той с пресъхнала уста.

Усещаше езика си удебелен. Краката му замръзваха, а горната част от тялото му плуваше в пот. В организма му бе настъпил сериозен срив. „Губиш контрол“ — проехтя вътрешният му глас, докато седеше отмалял. Неочаквано звънна мобилният му телефон.

Асад изобщо не го попита как е, а направо премина на въпроса:

— Имаме проблем, Карл.

Карл изруга наум.

— Експертите не могат да изличат горния слой мастило върху номера в телефонния указател на Мереде Люнгор — продължи невъзмутимо сириецът. — Казват, че за написването на номера и за задраскването му е използвана една и съща химикалка и има сериозен риск да изтрият и двете.

Карл пак се хвана за гърдите. Все едно бе погълнал въздух. Болеше ужасно. Дали получаваше сърдечен пристъп, или просто имаше лъжливо усещане?

— Съветват ни да изпратим указателя в Англия. Там използвали и компютърни програми, и химикали за размекване на хартията или нещо подобно.

Асад млъкна в очакване Карл да го поправи, но Карл изобщо нямаше такова намерение. Бе съсредоточил всичките си усилия да стиска очи и да се абстрахира от ужасните спазми в гърдите си.

— Струва ми се, че ще отнеме прекалено много време — продължи Асад. — Резултати можело да очакваме чак след три до четири седмици. Ти как мислиш?

Карл отчаяно се мъчеше да се концентрира, но Асад нямаше търпение:

— Вероятно не е редно да ти предлагам този вариант, Карл, но понеже ти имам доверие, ще рискувам. Познавам един човек, който може да ни помогне. — Асад млъкна в очакване на потвърждение, но напразно. — Още ли си на линия, Карл?

— Да, дявол да го вземе — откърти се от гърлото на Карл. Пое си дълбоко въздух и усети как дробовете му се издуват. Сряза го непоносима болка, после спазмите отслабнаха. — Кой е този човек? — попита той и се опита да се отпусне.

— По-добре да не знаеш. От Близкия изток е. Познавам го отлично, разбира си от работата. Да му дам ли бележника на Мереде Люнгор?

— Секунда, Асад. Трябва да помисля.

Карл се измъкна от колата и за миг постоя наведен с отпусната глава и ръце върху коленете. Кръвта постепенно се върна в мозъка му. Лицето му придоби цвят, болката в гърдите заглъхна. Какво облекчение! Въпреки миризмата на тор, плъзнала наоколо като епидемия, въздухът между дърветата, посадени да пазят от дъжд и слънце, му подейства освежаващо.

Карл се изправи. Чувстваше се добре.

— Ало — обади се той. — Тук съм, Асад. Не можем да искаме съдействие от фалшификатор на документи, нали разбираш?

— Кой е казал, че става дума за фалшификатор?

— А какъв е този твой познат?

— В неговата страна се е научил да премахва печати. Значи ще може да изличи и слой мастило. Не ти трябва да знаеш повече. Работи бързо и няма да ни иска пари. Дължи ми услуга.

— За колко време ще приключи?

— В понеделник ще имаме резултат.

— Тогава му дай органайзера, Асад, пък да става каквото ще.

Асад промърмори нещо под нос, вероятно „добре“ на арабски.

— Още нещо, Карл. Госпожа Сьоренсен от Отдел „Убийства“ ме помоли да ти предам, че свидетелката по случая за убития велосипедист е проговорила и…

— Спри дотук, Асад. Този случай не ни засяга. — Карл се качи в колата. — Достатъчно работа имаме.

— Госпожа Сьоренсен не ми го каза директно, но според мен хората от третия етаж се интересуват от мнението ти, макар да не смеят да те попитат направо.

— Гледай да изкопчиш нещо повече от Сьоренсен, Асад. В понеделник ще отидеш при Харди и ще му разкажеш новите подробности по случая. Той положително ще се забавлява повече от мен. Вземи такси и после ще се видим в Управлението, става ли? Дотогава се пази и поздрави Харди. Предай му, че следващата седмица ще мина да го видя.

Карл затвори и погледна през предното стъкло, окъпано от пръски, но не дъжд, а свинска пикня а ла карт. Земеделското меню на пролетта.

 

 

Върху бюрото на Карл се мъдреше богато орнаментиран уред за приготвяне на чай. Ако Асад бе решил да го остави включен, за да може газеният пламък да поддържа ментовия чай топъл, докато Карл се върне в кабинета си, значи сериозно бе объркал изчисленията, защото водата се беше изпарила и отвътре се чуваше сухо пукане. Карл духна пламъка и се отпусна тежко върху стола. Отново усети познатата тежест в гърдите. Беше чувал толкова случаи на хора, получили предупреждение, но не му обърнали внимание. След пристъпа е дошло временно облекчение, после отново предупреждение и окончателен край. Оптимистични изгледи за мъж, на когото му предстоят още много години до пенсия.

Извади визитката на Мона Ибсен и я претегли в дланта си. Двайсет минути близо до нежното й горещо тяло и ще се почувства много по-добре. Питаше се обаче дали ще усети облекчение, ако се наложи да се задоволи само с нежния й горещ поглед.

Вдигна слушалката и набра номера й. Докато чуваше сигнал за свободна линия в слушалката, отново усети как нещо притиска гърдите му. Сърцебиене — доказателство, че е жив, или предупреждение за дебнеща смърт? Как да разбере?

Панически си пое въздух, когато чу гласа й.

— Карл Мьорк — смънка той. — Готов съм за пълна изповед.

— В такъв случай се обърни към Църквата — отвърна сухо тя.

— Днес получих панически пристъп и не се чувствам добре.

— Заповядай в единайсет часа в понеделник. Да се обадя ли да ти отпуснат нещо успокоително, или ще издържиш?

— Ще издържа — Карл не беше никак сигурен, когато затвори.

Часовникът тиктакаше безпощадно. Оставаха едва два часа, докато смяната на Мортен Холен във видеотеката приключи.

Откачи мобилния телефон на Мереде Люнгор от зарядното и го включи. „Въведете PIN код“, поиска системата. Явно батерията още работеше. Здрави машини правят „Сименс“!

Карл въведе числата 1-2-3-4. „Грешен PIN код“, изписа се на екрана. После пробва с 4-3-2-1. Същото съобщение. Оставаше му само още една възможност и телефонът отиваше при експертите. Отвори папката по случая „Мереде Люнгор“ да види рождената й дата. Карл не изключваше депутатката да е използвала и рождената дата на брат си Уфе. Откри и нея. А може и да е избрала комбинация от двете дати или нещо съвсем различно. Въведе първите две числа от рождената дата на Уфе и първите две от рождената дата на Мереде.

На дисплея се появи усмихнатият Уфе, прегърнал сестра си. Напрежението в гърдите на Карл изчезна. Друг на негово място би надал победоносен вик, но той нямаше сили. Просто изтегна краката си върху бюрото. Позата не му беше никак удобна. Отвори указателя в телефона на Мереде и прегледа дългия списък с изходящите и входящите обаждания за периода от 15 февруари до деня, когато тя бе изчезнала. За да разбере чии са номерата, трябваше да се поразрови доста. Голяма част многократно бяха сменяли абоната си. Изглеждаше трудно, но след час схемата му се изясни: през въпросния период Мереде Люнгор бе общувала само с колеги и представители на браншови организации. Трийсет обаждания бяха постъпили от секретариата, последното — на 1 март.

Следователно мнимият Даниел Хеле най-вероятно бе търсил Мереде на служебния й телефон в „Кристиансборг“. Ако изобщо се бе опитвал да се свърже с нея по телефона.

Карл въздъхна и със стъпало бутна купчина листове настрани. Десният крак го сърбеше да срита задника на Бьоре Бак. Ако старият разследващ екип бе съставил списък с обажданията към служебния телефон на Мереде Люнгор, то този списък явно бе запилян някъде, защото липсваше в папката с документацията.

Реши да остави тази част от разследването на Асад в понеделник, докато е в кабинета на Мона Ибсен.

В магазина за играчки в Алерьо имаше съвсем нелош асортимент, но и цените си ги биваше. Откъде хората намираха пари да раждат деца Карл нямаше представа. Избра най-евтиния комплект с повече от две фигурки — полицейска кола с двама полицаи на цена 269,75 — и поиска касов бон. Мортен Холен със сигурност ще поиска да замени комплекта.

Още щом видя наемателя си в кухнята, Карл си призна. Извади фигурките от найлоновия джоб и му подаде и новите. Помоли го за прошка и обеща това никога повече да не се повтаря. Увери го, че втори път не би си позволил да наруши неприкосновеността на покоите му без негово позволение. Реакцията на Мортен дойде съвсем закономерно, но въпреки това Карл се изненада, че този едър и поувиснал от тук от там мъжага — показателен пример до какво водят консумацията на мазна храна и заседналият начин на живот — може да изпадне в толкова бурен гневен пристъп. Цялото му тяло се разтрепери от възмущение, а разочарованието му се изля в цял порой от най-различни ругатни. Карл не просто беше настъпил Мортен по болното място. Направо го бе смазал.

Докато гледаше ядосано малкото пластмасово семейство върху кухненската маса с желанието това никога да не се беше случвало, Карл усети как болката в гърдите отново се завърна.

Изцяло улисан да го заплашва, че ще трябва да си намери друг наемател, Мортен забеляза проблема едва когато Карл се свлече върху пода, разтърсван от конвулсии от гърлото до пъпа. Този път обаче не му се размина само с болки в гърдите. Кожата му отесня, мускулите му се напълниха с кипяща кръв, коремът му се сви в спазми, а те пристегнаха вътрешностите му като в менгеме. Всъщност не изпитваше болка, а не можеше да диша.

След броени секунди Мортен се надвеси над него с разширени от ужас очи и го попита иска ли чаша вода. „И как, по дяволите, ще ми помогне чаша вода?!“ — отекна в главата му, докато пулсът му галопираше в неравен ритъм. Какво възнамеряваше да направи Мортен? Да плисне водата в лицето му, за да го освежи като внезапен летен дъжд, или да я излее насила между стиснатите му зъби, между които се процеждаше слабо съскане като от духало.

— Да, благодаря, Мортен — едва промълви той.

Беше готов и на жертва, стига да се помирят.

След като Карл се поокопити в най-удобния ъгъл на дивана, у изплашения Мортен надделя прагматизмът. Щом такъв спокоен мъж придружаваше извиненията си с толкова тежка криза, явно наистина съжаляваше за стореното.

— Добре. Предлагам да заровим томахавката, а, Карл? — предложи смутено той.

Карл кимна. Беше готов да се съгласи на всичко, само и само да си осигури малко спокойствие и мир, преди Мона Ибсен отново да разрови душата му.