Юси Адлер–Улсен
Жената в капан (22) (Първия случай на комисар Карл Мьорк)

20

2007 година

— И сега какво ще правим, Маркус? — заместникът го изгледа с вид на човек, току-що разбрал за пожар в къщата си.

— Сигурен ли си, че журналистите няма да склонят да разговарят с мен или с шефа на пресцентъра? — попита с надежда Якобсен.

— Изрично поискаха да вземат интервю лично от Карл. Пив Вестергор ги насочила към него.

— Защо не го изкара болен, зает или каквото и да било друго? Трябваше да измислиш нещо. Знаеш ги журналистите… яко ще го подхлъзнат.

— И още как!

— Нужно е да го накараме да откаже, Ларс.

— Ти ще се справиш по-успешно с тази задача.

След десет минути Карл се появи на вратата на кабинета му със сърдит вид.

— Някакъв напредък? — попита началникът.

— Бак няма никаква представа от случая „Люнгор“; това само за твое сведение — отбеляза Карл.

— Аха. Интересно… А ти? Докъде стигна?

Карл влезе в кабинета и рухна върху свободния стол.

— Не очаквай чудеса.

— С други думи, по случая няма никакво развитие.

— Още не.

— Значи, мога да предам на журналистите, че е прекалено рано за изявления?

— Нямам никакви намерения да се разправям с журналисти.

Маркус усети как облекчението, плъзнало по цялото му тяло, разтегли устните му в прекалено широка усмивка.

— Напълно те разбирам, Карл. Разследването, по което работиш в момента, изисква пълната ти отдаденост. Ако ти бяхме възложили да разследваш престъпление, случило се наскоро, щеше да се налага да разговаряш с медиите, за да осведомяваш обществеността за новостите, но дела от мащаба на „Люнгор“ изискват спокойствие. Ще предам на журналистите, че не желаеш да даваш изявления.

— Ще ми изпратиш ли документите за назначението на Асад?

Само това остана! Да се превърне в секретарка на подчинените си!

— Разбира се, Карл — отговори на глас той. — Ще помоля Ларс да се погрижи. Доволен ли си от помощника си?

— Рано е да се каже. Но засега да.

— Не го посвещаваш в сведения, представляващи следствена тайна, надявам се.

— Надявай се — по лицето на Карл се изписа лукава усмивка.

— Да разбирам ли, че го приобщаваш към разследването?

— Да не забравя, в момента Асад е в болницата при Харди и му чете документи по случая. Нали нямаш нищо против? Знаеш колко прозорлив е Харди. Неведнъж ни е скривал топката с идеите си. Пък и ще се поразсее малко.

— Не, нямам нищо против.

„Дали?“ — усъмни се Карл, а началникът продължи:

— Как е Харди?

Карл сви рамене: все така потиснат. Кимнаха си. Съвещанието приключи.

— А, и още нещо — Карл спря на вратата. — Когато даваш интервю за медиите днес, не споменавай, че в новия отдел работи човек и половина. Асад ще се засегне, ако го прочете. Той и онези, дето са отпуснали парите.

Маркус въздъхна. Карл имаше право. В каква каша само се набъркаха!

— И, Маркус…

Якобсен огледа хитрата физиономия на Карл с вдигнати вежди. Сега пък какво?

— Когато видиш новата кризисна психоложка, кажи й, че Карл Мьорк се нуждае от помощта й.

Маркус погледна „проблемното дете“ на Управлението. Карл определено нямаше вид на човек пред нервен срив. Усмивката му никак не се връзваше със сериозния тон на разговора.

— Мъчат ме кошмарни спомени за смъртта на Анкер. Вероятно защото виждам Харди почти всеки ден. Надявам се Мона Ибсен да ме посъветва как да се справя с тях.