Кристина Дод
Такава, каквато си (9)

Глава 8

Зак остана доволен, когато видя как изумителните сини очи на Хоуп се разширяват. Добре. В тях проблясваше желание. Тя се преструваше, че няма нищо такова, но то определено беше там.

Дръпвайки рязко ръката си назад, момичето рече отсечено:

— Няма температура. — После се обърна и закрачи по коридора.

Хипнотизиран от полюляващото се стегнато задниче, Зак я следваше по петите.

Жените винаги казваха, че е горещ. Сгушваха се до него в леглото, благодарни за топлината му. Някои от любовниците му дори твърдяха, че когато е проникнал в тях, ги затопля отвътре.

Приятно ласкателство, може би, за което Хоуп щеше да разбере дали е истина, или не. Защото когато тя го докосна, той наистина пламна.

Сигурно се беше почувствала неудобно, усещайки го точно зад гърба си, защото се опита да го разсее.

— Извинихте ли се на секретарката си?

Той сви устни, спомняйки си реакцията на Мередит, когато я беше попитал дали иска да продължи работата в офиса му. Първоначалният прилив на гняв се беше отдръпнал. Тя беше осъзнала, че напълно е прекъснала връзките с единствения чек за заплата в домакинството. Беше избухнала в благодарствени сълзи и му се беше извинила.

Подобни несдържани емоции бяха достатъчни, за да накарат един мъж никога да не се поддава на импулсите си.

— Взех я отново на работа. — По дяволите, част от задълженията на секретарката бяха да държи емоциите си под контрол. Не му пукаше дали плаче, стига да го правеше далеч от него и след това да избърсваше всички следи.

Но тази вечер не му се налагаше да мисли за бъркотията в офиса. Тази вечер той имаше Хоуп.

— Надолу по стълбите — упъти я той и продължи да се наслаждава на вързаната й на конска опашка коса, която се подмяташе насам-натам, докато тя се спускаше към кухнята.

Жените, които познаваше, подстригваха косите си късо или ги оформяха в модни прически, поддържани от скрити фиби и лак за коса, а всеки паднал кичур беше винаги артистично подчертан. Те не позволяваха на кафявата си коса да се мята насам-натам както си иска и да проблясва с естествената си лъскавина.

— Ето, стигнахме. — Стълбището стигаше до ярко осветената кухня, която бе набързо опразнена от персонала. Телевизорът все още работеше, показвайки водещия на новините на фона на глух шум.

Веднага щом се озова в по-просторно място, Хоуп бързо се отдалечи от него.

Той не я последва. Нямаше да правят любов в кухнята. Някой от прислугата можеше случайно да се появи, а Зак нямаше да позволи Хоуп да се притесни. Самата къща я правеше неспокойна, макар да го прикриваше добре, а той… да, той определено я изнервяше и тя изобщо не можеше да го прикрие.

Щеше да я научи да се отпуска, да свикне с присъствието му, да реагира на докосванията му. След това… ах, след това щеше да й се наслади така, както един мъж може да се наслади на една жена.

Хоуп се огледа одобрително.

— Това е прекрасна кухня. Сигурно ужасно ви харесва да работите тук.

Кухнята беше идеална, както всичко останало в домакинството на Гивънс. Тя беше голяма, с кръгла маса в средата, направени по поръчка шкафчета от черешово дърво и съвсем нови уреди. Зак почти не й беше обръщал внимание; сега огледа бързо помещението и установи, че кухнята е доста приятно място.

— Не прекарвам много време тук.

— Сигурно. През повечето време икономът представя гости, нали?

Икономът… с какво се занимаваше икономът?

— Икономът наглежда домакинството. Някога имахме домакинка, но когато тя се пенсионира, Гризуолд пое и нейните задължения.

Хоуп се ухили.

— Харесва ми как използваш кралското ние и говориш за себе си в трето лице.

Трябваше да внимава.

— Седни и ще ти приготвя вечерята — каза тя.

Зак се настани на един от столовете край масата и започна да я наблюдава как обикаля наоколо, възкликва при вида на печката, намира тенджерите, разгадава как работи всичко.

Без да осъзнава какво е направила, тази жена бе нахлула право в бърлогата му — а той беше гладен. Умиращ от глад, макар да не го беше осъзнавал, докато не се беше появила на прага му.

Робин щеше да се размине с компанията му, поне засега.

Докато разкопчаваше горното копче на ризата си, той размишляваше върху привличането. Защото Хоуп не беше неговият тип жена. Носът й имаше некрасива издатина по средата, сякаш е бил чупен. Тя беше твърде слаба. Белите й чорапи бяха евтини, ластиците им едва ги държаха стегнати около глезените. Беше ужасно бедна — и не го криеше — и ангелски добра.

Но устните й караха мъжа да си мисли за греховни удоволствия. Щеше да му е приятно да ги вкуси. Всъщност щеше да ги вкуси. А преди да свърши, тези устни щяха да са вкусили тялото му.

Той се усмихна.

— Когато се усмихнете, изглеждате точно като акула, която се кани да се впусне в безумно пируване — отбеляза Хоуп.

— Нима? Чудно защо. — Досега никой не му беше говорил толкова откровено и това беше част от очарованието й. Тя се отнасяше с него така, сякаш той беше най-обикновен мъж, а в същото време бе и най-важният човек на света. Беше му — както бе заявила преди — приятелка, и може би не искаше да бъде нищо повече.

Но във връзките си, както и в бизнеса, важаха само неговите желания, а той я искаше цялата. Цялата тази искреност. Цялата радост. Цялата само за него. С цялата прецизност, която влагаше в сделките си, той щеше да я целуне, да я съблече и да направи живота й песен, а когато приключеше с нея, тя нямаше да съжалява за нищо.

— Готово. — Хоуп сложи супата пред него и сви пръстите му около дръжката на лъжицата, сякаш той беше някакво дете. — Това ще ви проясни главата и ще можете да спите спокойно.

— Така или иначе ще спя спокойно. — Винаги спеше добре, когато имаше някаква цел. Тя беше неговата цел. — Ти ли я направи?

— Да, но не се впечатлявайте особено. Лесна е. — Хоуп беше донесла купа и за себе си и я постави на масата на една ръка разстояние от него.

Значи не искаше да сяда твърде близо. Малка промяна след безгрижната фамилиарност във фоайето.

— Малко пилешки остатъци, малко бульон, каквито зеленчуци намерих и малко юфка. Хвърлих ги в тенджерата и воала! Пилешка супа. — Тя разгъна салфетката си. — Трябват ни кракери. Знаете ли къде ги държат?

Той поклати объркано глава.

— Сигурно за всичко си имате хора, щом не можете да се ориентирате в кухнята. — Тя се изправи, изприпка в килерчето с провизии и се върна с една зелена кутия, една жълта кутия и една червена кутия. — Това е страхотно. Там вътре имате всичко необходимо.

Той гледаше кльощавите й китки и тесните длани, докато тя изсипваше кракерите в една чиния.

— Вземи колкото кутии искаш — предложи той. — Там, откъдето ги взе, има още.

— Леле, колко щедро се разпореждате с кракерите на господаря! — Тя отново се настани до масата.

Той разбра, че тя ще изяде няколко, но няма да отнесе нищо. Хоуп беше странно същество, от онзи тип хора, каквито не предполагаше, че още съществуват. Служителите му вземаха моливи — а понякога и нещо повече. Прислугата открадваше това-онова от килера — а понякога и нещо повече. Не му пукаше; занимаването с тези неща щеше да е само загуба на време. Но да се сблъска с някой, който отказва да вземе предложеното, само защото няма право да го вземе… Хоуп беше различна. Очарователна. Уникална.

Внезапно той осъзна, че е гладен. От аромата устата му се напълни със слюнка и той внимателно сръбна от супата. Все пак беше свикнал да има майстор готвач в кухнята си. Но за негова огромна изненада, вкусът й беше невероятен, плътен и богат, с някаква есенция, която не успя да определи.

— Какво е това? — Той разбърка бульона и го погледна така, сякаш очакваше от него да разкрие тайните си. — Какъв е този… вкус? Като на… пръст или…

— Семена? — Тя се засмя.

Звукът на смеха й му достави по-голямо удоволствие, отколкото топлината или вкусът на супата.

— Сигурно е от магданоза. Обичам го и затова слагам много в ястията ми. — Тя се хранеше с апетит. — Мадам Нейнси ми даде половината от връзката си, така че е пресен. Тя излиза със счетоводителя, така че не готви толкова често. Жалко, защото е отлична готвачка.

Той не искаше да говори за мадам Нейнси. Искаше да разговарят за Хоуп и за него, и за супата.

— Супата е много добра.

— Това ще ви стигне ли? — попита тя. — Искате ли да ви сипя още?

С удоволствие би хапнал още, но Хоуп имаше повече нужда от нея. Подпря с престорена умора брадичка върху ръката си и рече:

— Не, довърши я ти. Апетитът ми нещо го няма.

— Не е заради супата ми, нали? — Тя го изгледа втренчено. — Не се преструвате, за да не се налага да я ядете, нали?

Той улови ръката й, повдигна я към устните си и целуна пръстите й в жест на екстравагантно преклонение.

— Съвсем не. Това е най-вкусната супа, която съм опитвал. Изобщо! Обожавам супата ти. Всъщност ми хареса толкова много, че дори изпитвам вина и ми се иска да ми позволиш да те изведа на вечеря. Утре вечер. Утре ще се чувствам по-добре.

Тя не му обръщаше никакво внимание. Погледът й беше вперен в екрана на телевизора.

Зак не беше свикнал да свири втора цигулка, особено след новините.

— Какво гледаш? — Той се извъртя в стола си и погледна към водещия местните новини, който разказваше историята на някакво семейство, разделено от развод и напускането на единия съпруг, което се беше събрало отново след трийсет години. Снимките, които проблясваха на екрана, показваха хора около петдесетте, братя и сестри, разделени от десетилетия, които сега се прегръщаха и плачеха.

С нетърпеливо движение Хоуп се изправи и издърпа ръката си от неговата. Отиде бързо до телевизора и го спря.

— Какви глупости.

Той я гледаше с вдигнати вежди как се връща при масата. Бузите и челото й пламтяха, а щедрата й уста бе горчиво свита.

— Определено не са глупости. Не и за това семейство.

— Казват, че агенцията по осиновяванията им помогнала да се намерят. Това са глупостите.

— Но такива неща се случват.

— В един идеален свят. — Гласът й преливаше от сарказъм.

За толкова нежна и мила жена поведението й изглеждаше… странно.

— Не си ли гледала досега подобни неща по телевизията?

— Нямам телевизор. — Хоуп все купичката си и я отнесе в умивалника. — Ще ми се да остана по-дълго, но имам доста за учене, а си обещах, че колкото и да ви харесам, когато ви видя на живо — тя му се усмихна, а единствените следи от напрежение си личаха в бръчиците край устата й, — ще трябва да се прибера у дома и да се преборя с проклетата физика.

Той искаше да я спре, да я накара да му обясни причината за внезапната си неприязън.

Но тя продължаваше да говори забързано, усмихваше се твърде широко и изглеждаше готова да излети през вратата при най-малкото предизвикателство.

— Има ли изобщо хора, които да харесват физиката? — попита тя. — И ако има, кои са те и от коя планета са дошли?

Той не разбираше какво се беше случило, но знаеше, че трябва да действа внимателно. Хоуп представляваше съвсем различно същество: мила, щедра, и въпреки това пълна с тайни и скрити дълбини. Тя изглеждаше твърде земна, но същевременно намекът за някаква странна загадка го подтикваше да разгръща пластовете й като подарък, да докосва тялото й, да научи тайните й. По някакъв енигматичен начин изпъкналите й мускули и мека кожа го заинтригуваха така, както никоя жена не беше успявала досега. Той си обеща, че преди момичето да си тръгне, ще се вмъкне толкова решително в мислите й, че тя няма да сънува нищо, освен него, а когато се събуди, той ще бъде първата й мисъл. Зак се изправи на крака. За пръв път в собствената си къща той взе купичката си и я отнесе до умивалника с бавна крачка, за да не уплаши тази жена, която внезапно се беше проявила като толкова плашлива.

— Аз харесвам физиката. Какво толкова?

— Харесвате физиката? Какво толкова? Сигурно се шегувате. Физиката е трудна; от нея ме боли мозъкът.

Тя изглеждаше наистина успокоена и той разбра, че е взел правилното решение. С топъл, приятелски глас Зак рече:

— Тогава защо я учиш?

— Трябва ми за степента ми по компютърни науки.

— Компютърни науки? — Той се облегна на плота, изпъвайки дългите си крака, като нарочно застана така, че тя да може да го огледа. — Мразя компютрите. Защо точно компютърни науки?

— Защото когато се дипломирам, ще направя много пари. — Тя го стрелна с поглед, погледна го отново и се размърда неспокойно. Въпреки това се опита да го погледне в очите. — Ще мога да си подбирам постовете и да работя онова, което е най-добре.

Тази невинна душица дори не осъзнаваше, че той я дебне, без дори да помръдва от мястото си.

— Какъв пост?

— Където се печелят най-много пари. — Тя го гледаше с хладнокръвния поглед на абсолютен скъперник.

— Толкова ли са важни парите за теб? — Мадам Нейнси го беше споменала; той не й беше повярвал напълно, докато доказателството не застана пред очите му.

— Парите са най-важното нещо в света. Вие ги имате, затова не осъзнавате, че без пари сте просто боклук на улицата. Без пари зависите от състраданието на другите, което и без това не е в излишък в този свят.

Какво ли се беше случило, за да я накара да изгуби вярата си в човешката доброта?

— Това е изключително циничен възглед от една жена, проявяваща такава загриженост за възрастната дама, която има нужда от изкуствена става.

— Ако госпожа Монахан имаше пари, тя нямаше да се нуждае от тази операция, а щеше просто да я направи. — Хоуп прекара пръсти през бретона си и косата й, която и без това бе подстригана доста неравно на челото, сега стърчеше. — Наистина трябва да тръгвам. Ученето ми…

Когато се обърна към стълбището, той я улови за ръката.

Тя погледна дланта му така, сякаш размишляваше дали да я отблъсне.

Той я изчака да види дали ще го направи. Това щеше да насочи тази връзка в съвсем различна посока.

— Мога да ти помогна с физиката.

Тя си пое дълбоко дъх и отново се превърна в жената, която познаваше.

— Сериозно ли говорите? Добър ли сте по физика?

— Оценката ми в колежа беше отлична.

Тя го огледа далеч по-заинтригувано и без капчица притеснение.

— Вие сте… добър по физика? И ще се… съгласите да ми помагате?

— Настоявам. — Досега никога не беше ухажвал жена, която бързаше да се махне от него. Никога. Освен това никога не беше използвал физиката, за да накара някоя жена да остане с него. — Но първо ще те заведа на вечеря… — Не, той не можеше да излезе с нея. Хората — метрдотели, редовни клиенти — веднага щяха да го познаят.

Ала Хоуп вече поклащаше отрицателно глава.

— Предполагам, че нямате предвид някое заведение за бързо хранене, а аз нямам какво да облека.

— Тогава ще ти сготвя вечеря тук. — Щеше да поръча да му я доставят. — Ще ти обясня физиката. Това ще помогне ли?

— Да, но… — Тя побутна с крак крака на масата. — Не обичам да приемам подаяния. — Погледът й отново срещна неговия. — А вие не знаете как да използвате компютрите, нали?

Той веднага усети капана, но не можа да го избегне.

— Нямам нужда от компютър. За нищо.

Тя издаде напред единия си хълбок и му се усмихна наперено.

— Щом вие ще ме обучавате по физика, аз ще ви науча как да работите с компютър.

— Компютрите не ми харесват. — Той видя, че тя не го слуша, затова произнесе думите бавно, използвайки заповеднически тон. — Не харесвам технологиите.

Тя знаеше, че го е хванала в капан.

— Аз не харесвам физиката.

— Но тя ти е необходима, за да завършиш.

— Вие имате компютри из цялата къща. — Тя посочи монитора, монтиран под шкафовете.

Така си беше. Гризуолд беше автоматизирал всичко в къщата. Зак беше одобрил разходите, по дяволите, не му пукаше какво правеха останалите, стига на него да не му се налага да пипа проклетите клавиатури.

— Те ме карат да се чувствам глупаво.

— Напълно ви разбирам — каза тя, наблягайки на думите. — Значи сключваме сделка. Аз ще ви науча да работите с компютър, вие ще ми обясните физиката.

— Не. — Не искаше да се занимава, а Зак Гивънс никога не правеше нещо, което не искаше.

— Заради шефа ви ли? Страхувате се, че той ще възрази? — Пред очите й той се превърна във въплъщение на гневен иконом.

— Не, няма да възрази. Той няма нищо против служителите му да подобряват уменията си. Господин Гивънс е щедър работодател.

— Тогава значи е решено. Ще дойда тук в… да видим — тя прегледа програмата си — четвъртък вечер, и тогава всеки ще обучава другия. Нали? — Гризуолд изглеждаше така, сякаш се канеше отново да възрази и тя подозираше, че този път ще е енергично. Всъщност по-енергично. Но тя имаше нужда от помощ, а не можеше да му позволи да й помогне, без да се реваншира. Затова потупа леко основата на гърлото му, където ключиците му се срещаха и оформяха едно U. — Трябва да увиете гърлото си с топло шалче.

Докосването й осигури тъй нужното отвличане на вниманието — и дори повече. Той улови ръката й, преди тя да успее да я отдръпне. Задържайки я върху кожата си, той се изпъна, пристъпи толкова близо, че Хоуп усети мириса на одеколона му, и преднамерено, тя бе сигурна в това, се надвеси над нея. Как успя да го направи? Да се превърне мигновено от раздразнения, официален иконом в чувствения мъж, който мислеше само за нея? Нейната милувка. Нейното тяло.

— Топло шалче? За да ми спре хремата?

— Не, за да мога да го използвам вместо турникет.

Заплахата й накара в очите му да проблеснат тъмни, развеселени пламъчета.

Хоуп измъкна ръката си.

— Разбира се, че за да спре хремата. — Можеше ли този мъж изобщо да се страхува? Винаги ли получаваше каквото иска? Той беше поразяващо красив, с широки рамене и много мускулест. От него бликаше самоувереност и самата му фигура я караше да е предпазлива. Някак си усещаше, че той е живял живота си по собствените си правила. Никога не е изпитвал жестокостта или милосърдието на обществото. Този мъж не знаеше да прави компромиси, и след като я гледаше по този начин, сякаш тя бе просто хапка, доставена за негово удоволствие, Хоуп осъзна, че се намира в опасност.

Трябваше още сега да откаже уроците. Повече не трябва да го вижда. И все пак… вече се чувстваше увлечена от него и не можеше да отстъпи.

— Знаеш ли колко време мина от последния път, когато видях жена да носи — той перна с ръка конската й опашка — косата си по този начин?

— Все едно щеше да ми пука. — Хоуп го изгледа с присвити очи. — Колко?

— От едно междучасие в четвърти клас. — Той сви озадачено връхчетата на пръстите си. — Как им викаха? Магарешки опашки?

— Конски опашки — поправи го тя.

— Магарешки — настоя тихо той и й се усмихна с цялото си обаяние на любовник.

В момента Хоуп нямаше време да мисли за този образ.

— Не съм аз магарето тук.

Той отметна глава назад и се засмя.

Тя го гледаше, наслаждавайки се на гледката на силната му шия, на потъмнялата от наболи косъмчета брада, на разгърдената риза и разкриващите се отдолу гладки, мускулести гърди.

Хоуп преглътна и наведе очи. Той бе ужасно сексапилен мъж и тялото й, забравено от толкова много време, веднага реагира. Само с няколко докосвания на китката, на косата — той бе успял да разбуди старите мечти и да зароди нови копнежи. Видът и смехът му бяха достатъчни, за да сгреят кръвта й, и когато стоеше толкова близо до него, усещаше топлината му и вдъхваше аромата му, единственото, което искаше, бе да се протегне и да го целуне.

Видът на този мъж караше гърдите да я болят. Очевидно си беше изгубила ума.

Когато осъзна, че той е спрял да се смее, тя го погледна стреснато. Не беше прочел мислите й, нали?

Пръстите му все още си играеха с косата й и той каза:

— Иска ми се да можех да те целуна.

Господи! Той беше прочел мислите й. И…

— Целуването влиза ли в служебните задължения на икономите? — изтърси тя.

Ръката му се спусна към тила й и той започна с леко притискане да масажира стегнатите й мускули.

— Не и когато икономът има настинка. Изобщо няма да е кавалерско от моя страна да ти прехвърля някой вирус, след като ти беше толкова мила да ми донесеш пилешка супа.

— Разбира се. Настинката. — Тя не се плесна по челото, макар да й се искаше. Все едно беше казала на мъжа, че иска той да я целуне. Повече нямаше накъде да се прави на недостъпна.

Нито на каквато и да било друга. Нямаше време за това. Трябваше да учи за изпити. Трябваше да се съсредоточи върху това, или да се сбогува с всички мечти, които я бяха поддържали през последните седем ужасни години.

— Добре, аз ще вървя.

Той я дръпна леко за опашката и тя залитна в ръцете му. Притисна я към гърдите си и я задържа там, за да чуе разтуптяното му сърце. След това облегна бузата си върху главата й и каза:

— Бъди сигурна — аз никога не боледувам дълго. — Гласът му се снижи в хищнически шепот. — Особено когато имам толкова добра причина да оздравея.