Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изгубено тексаско сърце (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just the Way You Are, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
papi (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Кристина Дод

Заглавие: Такава, каквато си

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „ЕРГОН“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-021-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1980

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Това беше старият познат сън, който Хоуп беше сънувала толкова много пъти. Намираше се у дома, Хобарт, Тексас, седеше до кухненската маса и хранеше Кейтлин със зърнена закуска направо от кутията. Бебето удряше силно с ръчички по таблата на високия стол, отваряше устата си и затваряше очи като малко птиче, и Хоуп чу един топъл, развеселен глас да казва:

— Това дете обожава тези неща.

Хоуп се обърна към печката.

Майка й стоеше до нея и се усмихваше. Висока колкото Хоуп, закръглена като възглавничка и мила. Много мила. Единственото, което искаше Хоуп, беше да отиде до нея, да потъне в прегръдките й и да чуе гласа й, казващ, че всичко ще бъде наред.

Но Кейтлин извика „Още!“ и мама рече:

— Иска ми се да беше научила друга дума. Вечерята е почти готова. — Тя махна с ръка към тенджерите, които къкреха на печката. — Ще повикам баща ти. — И се запъти към кабинета.

Хоуп искаше да й извика. Тя отиваше в погрешната посока. Татко беше навън, в работилницата си, и мама трябваше да остане тук. Те нямаше да бъдат заедно, ако мама не останеше. Но точно този сън държеше здраво Хоуп в прегръдката си и тя не успя да каже нищо на майка си, която изчезна през вратата.

Вместо това Хоуп изсипа една шепа хрупки на таблата и загледа как Кейтлин, с черната си, къдрава коса и ококорени сини очи, внимателно взима едно с пълните си пръстчета.

В този миг на вратата застана осемгодишната Пепър, сложила наколенка на единия си крак, с късо подстригана черна, къдрава коса, извита като кука на челото. Мама искаше да си я пусне дълга, защото беше много красива, но всеки път, когато се опитваха да я накарат, Пепър грабваше ножиците и я отрязваше. Вперила поглед в зърнената закуска, тя каза:

— И аз съм гладна. Защо не ми дават да ям?

— Когато дойде татко, ще ядем. — Хоуп вече можеше да говори, но гърдите й се свиваха в чувство на безсилие. Тя не можеше да стане от стола си, да обиколи къщата и да събере семейството си. Безупречната сънна логика й подсказваше, че ако всички се съберат и седнат да се хранят заедно, болката от раздялата най-после ще секне.

— Остани — помоли тя Пепър.

Но Пепър се засмя и излезе.

Татко отвори мрежата на вратата. Оредяващата му кестенява коса стърчеше в единия край, сякаш беше прокарвал пръсти през нея, а веждите му бяха покрити със стърготини. Отново беше творил нещо от дърво в работилницата. Така и не бяха успели да го видят, не знаеха какво беше, но мама казваше, че има твърде малко свободно време, за да се занимава с неща, които му харесват и затова децата не трябва да му досаждат.

Но те не й обръщаха внимание.

— Добре ли си, принцесо? — Той й се усмихна така, както се усмихваше винаги, сякаш видът й го правеше щастлив.

— Вечерята е готова — каза му тя.

— Но къде е бебето? — попита той.

Високият стол беше празен. Кейтлин беше изчезнала.

След това изчезна и татко.

— Това не е добре. — Гейбриъл се беше облегнал на кухненския плот и говореше с ниския си, гърлен глас, който използваше, когато се опитваше да я убеди в нещо. — Всички се пръснаха.

— Но аз дори нямам снимка — отвърна бързо тя.

* * *

Позвъняване я накара да вдигне глава от бюрото си. Погледна телефонното табло и примигна.

Тя имаше снимка. Беше най-ценното й притежание, поставена в сребърна рамка до леглото й. Всяка вечер и всяка сутрин я поглеждаше: мама и татко, прегърнати, заобиколени от четирите си деца.

И всеки път я разкъсваше болката от внезапната загуба на семейството й, а понякога, когато оставаше да работи до късно и сънят не й достигаше, те я навестяваха в сънищата.

Телефонното табло отново иззвъня.

Тя разтърка очите си с ръце, нагласи слушалките и микрофона и отговори.

— Уилауърт и съдружници, с кого да ви свържа?

В слушалките прогърмя грубоватият глас на господин Кинг Янек.

— Да, искам да говоря с Уилауърт.

— До утре няма да е в офиса. — „Все пак е седем вечерта и повечето офиси затварят още в пет.“ Тя погледна към бюрото на господин Уилауърт, което стоеше в ъгъла и изглеждаше като излязло от мебелната секция на „Уол Март“, и огледа с възхищение компютъра му, последен модел. Стисна химикала си и попита: — Да му оставя ли съобщение?

— Ами неговият партньор? Другият мъж от визитката, Прескът. Той там ли е?

Стресната, тя осъзна, че господин Янек говори за нея. Досега тя само се беше подписала при приемането на няколко доставки, а ето че най-големият клиент на господин Уилауърт си мислеше, че тя е партньор.

— Госпожа Прескът също си тръгна. — Тя си позволи да се подсмихне. Беше й приятно разни важни хора да питат за нея.

— Мамка му, да не би партньорът на Уилауърт да е жена? — изрева Янек. — Трябва да поговоря с момчето. Скоро ще поиска да разписва чековете му, а позволиш ли веднъж на жена да го прави, тя ще си помисли, че е шефът.

— Тя е шеф, господин Янек — отвърна Хоуп с хладен тон. — Тя е съдружникът в Уилауърт и съдружници.

— Да, да. — Тонът му се промени, стана по-приятелски. — Ами ти? Защо си още там?

— Имам малко работа, която трябва да довърша. — Занимаваше се с домашното си и вдигаше телефоните, докато Сара не пристигнеше в десет. Мадам Нейнси беше излязла на среща и един бог знаеше дали щеше да се прибере. В телефонната служба беше тихо, идеалното място за учене.

— Колко си съвестна! — каза Янек. — Бих могъл да използвам някой като теб в компанията си. Какво ще кажеш?

Хоуп се поколеба дали да се почувства поласкана, или обидена. Беше пределно ясно, че Янек говори за задължения, които нямаха нищо общо с вдигането на телефона, но го беше казал по начин, в който нямаше никаква откровена обида. С абсолютно официален тон тя отвърна:

— Напълно съм удовлетворена от работата си тук, но ви благодаря.

— Жалко. Жена с глас като твоя може да стигне далеч.

Тя не искаше да узнава какво е имал предвид.

— Има ли нещо друго, господин Янек?

За нейно голямо облекчение той каза „не“ и затвори.

Телефонното табло утихна. Тя заби поглед в учебника си, но колкото и да се опитваше да се съсредоточи, мислите й непрекъснато се отнасяха към Гризуолд. Беше му занесла пилешка супа. Голяма работа. Беше го правила и за други хора. Освен това се чувстваше малко виновна, че му се беше сопнала точно когато беше болен. Вината я беше отвела в голямата къща на Бийкън Хил.

Вината… и любопитството. Искаше да разбере как изглежда. Имаше нужда от лице, което да свърже с онзи глас. Той й говореше в съня й и утехата, която откриваше в дълбокия му глас, й помагаше да се събужда с подновен оптимизъм. Опитът я беше научил, че оптимизмът е опасна емоция. Той неизбежно водеше до разочарование и мъка. Затова беше решила, че ако го изхвърли от главата си, като се убеди, че Гризуолд е стар и скован, както предполагаше, това щеше да сложи край на увлечението й. Отново щеше да се съсредоточи върху семейството си.

При нормални обстоятелства това щеше да бъде изключително мъдър план. За съжаление Гризуолд изобщо не й помогна. Той се беше оказал… доста привлекателен. Много привлекателен.

Великолепен, невероятно красив.

Хоуп изстена и отпусна глава върху ръцете си. Не беше спряла да мисли за Гризуолд. Всъщност предишната вечер сънищата й преминаваха от черно-бели в цветни, от топли и утешителни в горещи и тревожни. За жена, която все още нямаше опит в секса, подсъзнанието й беше успяло да измисли няколко доста добри сценарии.

И той беше виновен за всичко. Би могла да преглътне всичко, с изключение на онази прегръдка. Тя притисна с ръка корема си. Когато я докосна, усещането беше като да се изкачи до най-високата точка на увеселителното влакче и оттам да се спусне право надолу. Беше едновременно плашещо и ужасно, и великолепно. След толкова много време отново да бъде докосвана, да бъде прегръщана — осъзнаваше ли той какво означаваше това за нея?

Не, разбира се, как би могъл.

Но тя не бе притискана силно от нечии ръце от последния път, когато бе видяла Пепър, и Пепър бе пищяла, когато я отведоха надалеч.

Само ако знаеше къде са сега Пепър и Гейбриъл, и бебето… ръката върху корема й се сгърчи. Тя искаше всички да са добре, да са щастливи. Хоуп преглътна, но сълзите, които се криеха зад очите й, не потекоха. Още преди години тя ги беше изплакала всичките.

Само ако знаеше къде се намират те. Как се чувстват.

Някаква линия иззвъня. Тя вдигна рязко глава и погледна към примигващата лампичка. Беше линията на господин Гивънс. Гризуолд… да, по-добре да мисли за него, отколкото за семейството си. За своя провал.

Но мисълта за Гризуолд отново я накара да си спомни за съня от предишната нощ, който се беше разиграл в топлата, осветена кухня и беше изпълнен със смях. Последван от удоволствие… И още удоволствие…

Дали Гризуолд знаеше? Разбира се, че не. Хоуп му приписваше сили, които никой човек не би могъл да притежава. Той нямаше представа, че тя има наситени съновидения като някой разгонен тийнейджър.

С отработеното движение на професионален телефонист тя го включи и изрече бързо:

— Как мога да ви помогна, сър?

Дълбокият, топъл глас на Гризуолд изпълни съзнанието й и накара пръстите й да омекнат.

— Хоуп. Хоуп, как е всичко при теб?

— Много добре. — Тя зачопли с пръст ъгълчетата на учебника си. — Господин Чело се обади. Мисли, че е намерил стипендия.

— Ами… Браво на него. Но аз имах предвид… как си ти?

— Аз ли? — Тя огледа обичайните си изтъркани дънки и провиснал пуловер. — Добре съм.

— Това е чудесно. — Тонът му прозвуча така, сякаш най-важното нещо в живота му е нейното добруване. — Притеснявах се за теб, когато тръгна да се прибираш съвсем сама.

— Не знам защо. Нали настояхте да ме откарате до автобусната спирка.

— Можех и до вас да те откарам. — Гласът му вече беше строг.

— Не беше необходимо. — В никакъв случай нямаше да му позволи да откара мерцедеса на господин Гивънс в нейния квартал. Щяха да го обезкостят още преди да е дръпнал ръчната спирачка.

Топлата, убеждаваща нотка се завърна в гласа му.

— Забравих да попитам — къде живееш всъщност?

Тя се засмя. Или поне се опита. Прозвуча повече като нервно кискане. Все едно щеше да му каже къде живее. Изпълни се с гордост от професионалния тон, с който му отговори:

— Съжалявам, сър, но тази информация е поверителна и не мога да ви я дам.

— Стига, Хоуп, знаеш, че можеш да ми се довериш. — Но въпреки това в гласа му прозвуча изненада, сякаш досега никой не беше поставял под въпрос почтеността му.

Всъщност това не беше намерението й, но Хоуп знаеше кога да отстоява мнението си.

— Мадам Нейнси настоява за стриктното спазване на това правило и аз нямам намерение да го нарушавам.

С тон, който не беше чувала от него досега — сигурно го използваше при общуването си с неизпълнителните прислужници — той каза:

— Хоуп, достатъчно. Искам да знам къде живееш. Ти ще ми кажеш.

Гърбът й се изви във въпросителен знак. Какъв арогантен мъж? Но отговорът й беше произнесен с покорен глас:

— Добре, ще ви кажа.

— Така е по-добре.

Може да е великолепен, но заслужаваше да бъде поставен на мястото си. Тя го остави да почака малко повече.

— Представете си мястото, където живеете вие. Сега си представете нещо абсолютно противоположно на него. Там живея аз. — Преди Гризуолд да успее да каже нещо, тя издърпа жака и се усмихна на телефонното табло. — Така ви се пада, господин Гризуолд.

Почукване по входната врата я накара да се обърне. Беше зима, това беше Бостън, беше нощ и кварталът, макар и по-приятен от онзи, в който живееше, не беше чак толкова добър.

Сара имаше ключ. Също и мадам Нейнси. Кой тогава чукаше по вратата в този час?

Хоуп стана, отиде до вратата и надникна през шпионката — и едва не падна по задниче.

Отвън стоеше една белокоса дама с щура прическа и най-мъдрите очи, които Хоуп беше виждала в живота си — и висок, мускулест млад мъж, който я държеше в обятията си.

Хоуп реши да рискува, измъкна ключа си и отвори вратата, пускайки вътре двамата непознати и поток от студен въздух.

— Мога ли да ви помогна?

— Да, благодаря ти. Навън е ужасен студ. — Дамата се притисна към широките гърди на младия мъж. — Не можех да сляза сама по стълбите, затова той трябваше да ме донесе.

За пръв път Хоуп забеляза кривите пръсти на дамата и начина, по който държеше главата си — леко наведена настрани, сякаш не можеше да я държи изправена.

— Разбира се! — Линията на Гризуолд изжужа, но тя не й обърна внимание. — Досетих се.

Дамата я погледна разочаровано и каза:

— Всъщност се надявах да си помислиш, че той ми е любовник.

— Абсолютно. Първо това си помислих.

Жената избухна в сърдечен смях. Когато най-после се поуспокои, дишайки тежко, тя попита:

— Ти ли си Хоуп?

Когато момичето кимна, дамата погледна за миг нагоре и Хоуп, която бе виждала достатъчно богомолци, можеше да се закълне, че жената говори с Бог.

Което я подразни, тъй като не можеше да разбере защо.

— Аз съм леля Сесили. — Леката усмивка не слизаше от устните й. — Зак предупреди ли те за мен?

— Зак? — Хоуп се престори на озадачена. — О, господин Гивънс. Не, все още не съм имала привилегията да разговарям с племенника ви.

Леля Сесили поклати глава и промърмори:

— Каква идиотщина.

Хоуп не се засегна. Леля Сесили очевидно говореше за племенника си.

— Няма ли да седнете?

— С удоволствие. — Високият, мълчалив, мускулест мъж постави леля Сесили върху един стол. Дамата нежно положи ръка върху ръкава му. — Това е Свен.

— Шегувате се. — Думите се изплъзнаха несъзнателно от устата на Хоуп.

— Все някой трябва да се казва Свен. — Леля Сесили се обърна към него. — Иди ми донеси ходилката, скъпи.

Той кимна учтиво на Хоуп и излезе.

Момичето го изпрати с поглед. Мускулите му изпъкваха дори под дебелото зимно палто, изключителна проява на мъжественост, и Хоуп просто не можеше да откъсне очи от него.

— Да — каза леля Сесили, след като момичето продължи да мълчи, и очите й проблеснаха развеселено. — Казвам му, че го държа при себе си само заради готвенето му.

— И той ви вярва?

— Едва ли, но няма как да знам. Той не говори много.

— На идеалния мъж не му се налага.

— Точно така. — Леля Сесили свали ръкавиците си и разхлаби шалчето. — Зак ме помоли да даря старата си ходилка на вашата клиентка, затова реших сама да я донеса.

— Ходилка? За госпожа Монахан? — Хоуп наистина не беше очаквала да се получи нещо от съвсем леките й намеци, и сега плесна с ръце. — Толкова сте мила.

— Идеята беше на Зак.

Да бе, да.

— Според мен е на Гризуолд.

Леля Сесили си пое дъх, за да каже нещо. После отново си пое дъх и бавно го изпусна.

— Племенникът ми е доста свестен тип.

Линията на госпожа Шепард иззвъня.

— Извинете ме — промърмори Хоуп.

Докато изслушваше оплакванията на госпожа Шепард, че все още не е родила, че глезените й са отекли и че бебето никога няма да се появи, тя чу как леля Сесили каза:

— Я виж ти. Звънецът те спаси.

Думите й изненадаха Хоуп. Защо леля Сесили ще иска да разговаря с нея за господин Гивънс? Тя не го познаваше и нямаше желание да го опознава. Когато Хоуп приключи разговора, леля Сесили я попита:

— Защо не харесваш племенника ми?

— Не мога да кажа, че не го харесвам. — Хоуп настръхна. — Просто никога не съм разговаряла с него.

— Ако е заради парите му, трябва да призная, че и аз имам пари.

— Знам.

Леля Сесили говореше с онзи отривист бостънски акцент, който звучеше като прегъване на чисто нова банкнота.

— Значи мразиш и мен?

— Никого не мразя. — Но Хоуп се извърна настрани. Знаеше, че не е хубаво да мрази. Вярваше в това с цялото си сърце. Но когато си спомнеше онова, което беше причинено на семейството й… когато си спомнеше болката от раздялата и самотата… и новинарската емисия от предишната вечер, в която показаха онези петдесетгодишни хора, които отново се бяха намерили! Ами ако не успее? Какво щеше да стане, ако намери сестрите и брат си чак когато станат на петдесет?

Какво щеше да стане, ако не ги намери изобщо?

Тя се беше опитала да прости на онези хора в Хобарт. Понякога й се струваше, че е успяла. После в късната нощна доба мислите отново я връхлитаха и тя не можеше да намери прошка в себе си. Просто не можеше. Преди две години дори беше проследила нахалната Мелиса Кънингам до един скъп дамски колеж в Джорджия. Беше й изпратила имейл. Не получи отговор. Затова използва толкова ценните долари, за да й се обади по телефона. Първото, което Мелиса каза, е, че не говори с престъпници. След като Хоуп не спираше да я моли — когато ставаше въпрос за семейството й тя нямаше никакъв срам — Мелиса й каза никога повече да не й се обажда. И накрая, с приглушен глас й беше казала: „Забрави за Хобарт. Забрави за семейството си. Не задавай никакви въпроси. Не разбуждай отново това гнездо на оси“. После беше затворила и отказа да разговаря повече с Хоуп.

Когато момичето си мислеше за хората, които бяха изтръгнали сестрите и брат й от ръцете й и я бяха прогонили в този странен свят, наречен Бостън, тя си спомняше, че те бяха богати хора. Които говореха престорено за великодушие и братска любов, но вътрешно бяха празни. Хора като Мелиса и родителите й.

Заради тях Хоуп също се чувстваше празна отвътре. Празна и изтерзана, и, о, изпълнена с такава решителност!

Вратата отново се отвори и с нов порив на студен въздух вътре влезе Свен. Внимателно, както обикновено се отнасят големите мъже с деликатните предмети, той отвори сгънатата ходилка и я постави на пода.

— О! — Хоуп я огледа от всички страни, възхищавайки се на лъскавия хром, кошничката, колелцата. — Идеална е. — После отиде при леля Сесили и я хвана за ръцете. — Ужасно много ви благодаря.

— Идеята беше на Зак — повтори леля Сесили.

Хоуп кимна, без да повярва и за миг, но разбираше, че понякога любящите роднини обичат да си мислят хубави неща за членовете на семейството.

Телефонното табло изжужа. Хоуп му хвърли един поглед и видя, че е госпожа Шах. Момичето я включи и каза:

— Дама на Д4. — И изключи.

Когато се обърна, тя видя, че леля Сесилия наблюдава със странен поглед и най-после си спомни какво изискват добрите маниери.

— Бихте ли желали чай или кафе?

— С удоволствие, скъпа моя. След това ще ти разкажа за племенника ми.

— Ще ми бъде приятно. — Вътрешно Хоуп изстена.

Но пък може би щеше да измъкне малко информация от леля Сесили — за арогантния, влудяващ, но толкова сексапилен Гризуолд.