Кристина Дод
Такава, каквато си (20)

Глава 19

Хоуп го обичаше. Обичаше Гризуолд. Затова беше дошла тук. Защото бе усетила близостта на смъртта и сега знаеше, че трябва да бъде с него.

Това откровение я разтърси из основи, но тя не помръдна, не изрече нито дума… и той като че ли не забеляза, че целият й свят се беше преобърнал.

— Разкажи ми за сестра си — промърмори той с кадифен и подканящ тон.

Тя трябваше да поеме този риск. Трябваше да повярва, че той никога няма да я предаде.

Хоуп си пое дълбоко дъх и каза:

— Имах сестра. Две сестри. И брат.

Още едно мъничко късче информация за нея. Тя толкова рядко си позволяваше да изпусне по нещичко, че Зак се чувстваше така, сякаш копае за злато, безценно и неуловимо. Момичето очевидно се чувстваше неудобно, защото погледът му шареше настрани, затова той леко се отдръпна, освобождавайки й малко пространство.

— Имала си… две сестри и брат. А родителите ти… са починали при катастрофа.

— Когато бях на шестнайсет. — На лицето й се сменяха тъгата от спомените и гняв, и точно този гняв той не можеше да проумее. Точно причината за него искаше да разгадае.

— Сигурно ти е било трудно. — Сигурно разрушаването на живота й е източникът на невероятната й сдържаност. — Всички са загинали?

— Не. Сестрите ми и брат ми не са мъртви. Поне доколкото знам. — Тя го погледна и присви очи.

Преценяваше го. Искаше му се да скочи върху нея, да настоява веднага да му разкаже всичко, да го допусне в светинята на съзнанието си. Но покрай работата си той се беше научил да цени изчакването. Никога да не разкрива нетърпеливостта си.

Нещо в неподвижната му фигура като че ли й подейства успокояващо — или може би просто бе започнала да му се доверява.

Поне на него му се искаше да е така.

Тя се вгледа в лицето му и каза:

— Когато родителите ми загинаха, те бяха изоставили вкъщи мен, сестрите ми и доведения ми брат, и бягаха към мексиканската граница с парите на църквата.

След това зачака. За какво? Да види шока и ужаса му?

Той реагира инстинктивно.

— Глупости!

Напрежението й се засили.

— Не са глупости. Това обявиха властите.

Той я беше слушал по телефона дълго преди да я срещне, и беше опознал всяка сричка и интонация. Равнодушният й тон криеше море от болка.

Зак протегна ръка към нея.

Тя се отдръпна назад, сякаш очакваше да я удари.

Мили боже, какво се беше случило с тази жена? Той прецени разстоянието между тях. Малко повече от половин метър. Може би ако се изпъне край нея, ако главата му се намира по-ниско от нейната, тя ще се почувства по-спокойно и ще му разкаже… всичко. Той бавно се плъзна до нея.

— Та какво казваш се случи?

— Не знам. — Лицето й запазваше безизразното си изражение, но нервните й пръсти приглаждаха и разрошваха бретона й. — Не знам. Знам само, че родителите ми бяха добри хора. Те вярваха в благотворителността, в честността, в братството на хората, и учеха нас, децата си, на същото. Баща ми беше пастор и водеше проповедите си от сърце. Мама се грижеше за хората. Вършеше доброволческа дейност в училищата и бедните квартали. На четирийсетия й рожден ден се стекоха хора отвсякъде… — Хоуп вирна брадичка. — Не знам какво се случи.

— Но властите са казали, че те са ограбили църквата и са изоставили децата си? — Той не се и съмняваше, че е извършено престъпление. Но срещу кого? И защо?

— Първо взеха доведения ми брат. Изпратиха го някъде и не ни казаха къде. След това взеха бебето. Кейтлин беше толкова сладка. Пъплеше наоколо. Щом ме видеше, лицето й грейваше. — Пръстите на Хоуп трепереха, докато масажираше челото си. — Пепър пищеше, когато я отведоха. Пищеше и се държеше здраво за мен. Наложи се да я дърпат. — За миг Хоуп изгуби контрол над гласа си. Когато се поуспокои, продължи да говори по-ниско, дрезгаво, с демонична нотка: — Помогнах им да я вземат, защото си мислех… не можех да повярвам, че е завинаги.

— Кои са тези те?

— Хората от паството на татко. Хора, които ни познаваха. Които бяха приятели на родителите ни.

Да, определено в онова малко тексаско градче се беше случило нещо съмнително.

— За подобни неща си има закони. Братя и сестри не могат да се разделят.

През лицето й премина сянка на досада.

— Очевидно могат, защото това се случи с нас.

— Не. — Осъзнаваше ли Хоуп колко необичайно беше това? — Това вече не може да се случи.

Престореното й безразличие започна да се разчупва.

— Не мога да повярвам, че някой може да постъпи толкова жестоко с нас.

Долавяйки отчаянието в гласа й, той се пресегна, за да я прегърне, да я утеши.

Тя го отблъсна.

— Не, не мога… ако ме докоснеш, повече няма да мога да промълвя и дума. Затова недей… Ще ти разкажа. Позволи ми да ти разкажа.

Той искаше да разбере. Да, искаше. Но не осъзнаваше колко ще го заболи да я гледа как се мъчи. Никога досега не се беше чувствал така; толкова силно свързан, че да чувства болката й като своя. Искаше му се да застреля някого. Да се разкрещи на някого, докато нещата не бъдат оправени. Но нищо нямаше да помогне, затова той просто гледаше и страдаше. Когато реши, че момичето вече може да говори, той попита:

— Значи си останала сама и си била отведена… къде?

— В Бостън. Те ме изпратиха колкото се може по-надалеч.

Ако го питаха дали има въображение, той щеше да отговори отрицателно. Но сега знаеше как трябва да се е чувствала тя, изпратена от малкото градче в големия метрополис. Да се прехвърли от топлината на Юга в студенината на Севера. Да премине от семейство си във…

— В приемен дом ли отиде?

— В приют. — Безизразният поглед излъчваше студенина, сравнима с нощния хлад навън, и тя го гледаше, наклонила глава, произнасяйки отчетливо всяка дума. — В онези години все още бях глупава. Наистина вярвах, че хората са добри. Родителите ми твърдяха така. Затова когато едно от децата ме попита защо съм там, аз му отговорих, разказах му. И до края на деня всички останали знаеха.

— И?

— И те… не се държаха много мило.

— По дяволите. — Разбира се, че нямаше да се държат. Една непозната, която попада в тяхната среда, уязвима и объркана… а на земята няма по-жестоки същества от група подрастващи, които са намерили нова мишена на своето презрение.

— Имената, с които ме наричаха… дори не знаех, че подобни думи съществуват. Те се присмиваха на акцента ми. Питаха ме дали съм спала с брат си. Аз плачех… плачех всяка нощ. Плачех, докато гласът ми прегракна и очите ми се подуха ужасно, почти се затвориха. Те ми се присмиваха, защото изглеждам странно. Защото звуча странно.

— Гласът ти… затова звучи така. Сякаш си пушила през целия си живот.

— Никога не съм пушила.

— Убеден съм в това. — Малката Пепеляшка. — Някой в приюта държеше ли се добре с теб?

— Никой. Всички бяха нещастни и си го изкарваха на който им попадне под ръка. Дори когато отидох в гимназията, нещата не се оправиха. Учителите веднага научиха за мен, затова заключваха бюрата си, когато бях наоколо. — Дори сега Хоуп изглеждаше леко объркана. — Нямаше да имам нищо против, но това беше общинско училище. Бях най-малкият им проблем, но бях толкова неразумна, толкова неопитна, че лесно можех да бъда нарочена.

— Колко време изкара там?

— Три години. Завърших гимназията — едва успях. Изгубих всичките си амбиции. Не виждах причина да си губя времето в борба със системата, която беше настръхнала срещу мен. — Тя затвори очи и отметна глава назад. — Всъщност не беше точно така. В началото се опитах, но това не ми помогна по никакъв начин. Бях записана в клас с деца, които не можеха да четат, а аз бях чела Енциклопедия Британика на родителите ми. Мислех си, че познанието е хубаво нещо. А се бях озовала на място, където знанието не означаваше нищо. Всъщност беше по-малко от нищо. Важно бе кого познаваш и колко силно можеш да удряш. Всеки път, когато нещо изчезнеше, от ученик или учител, обвиняваха мен. Биеха ме или ме наказваха.

Той не вярваше, че има нещо, което може да го шокира, но ето че се намери.

— Биели са те?

— Не ме съжалявай — рече рязко тя. — Научих се да отвръщам.

Той погледна към носа й с издайническата неравност.

— Биели са те. — Точно в този момент му се искаше да убие някого.

— Исках само да се върна в Тексас веднага щом завърша. Излязох в широкия свят и възнамерявах да намеря семейството си. Затова тръгнах обратно към Тексас. Нямах никакви пари, но си помислих, че мога да поработвам, докато пътувам из страната. Мислех си, че решителността може да ме отведе навсякъде. Колко ли е трудно да работиш като сервитьорка? Или в „Уол Март“? — Тя се изсмя горчиво. — Толкова е трудно. В края на деня не можеш да стоиш изправена и минута още, а в края на месеца не ти е останало достатъчно, за да си платиш наема и да се нахраниш. Ако се разболееш, можеш да умреш, защото не можеш да си позволиш да си купиш сироп за кашлица. Бог знае, че не можеш да си позволиш доктор, а на света няма и един човек, на който да му пука за теб.

Значи затова не се грижи за себе си. Затова говори с такова разбиране за бедността. И сега беше бедна, но настоящото й положение изобщо не можеше да се сравнява с миналото.

— След като една година работих и се борих, и пътувах с автобус, успях да стигна едва до Синсинати.

— Синсинати? — Той се опита да разбере стимула и отчаянието й, но не можеше. Нищо в живота му не можеше да се сравни с това. Нищо. — Това е в Охайо.

— Много добре. Учил си по география. — Тя приглади завивките с дланта си и продължи да бъбри с изкуствено развеселен глас. — Повечето хора не го правят. Американците са незапознати със собствената си страна, а когато стане дума за останалия свят, нямат никаква представа. Жалко, защото положението в света може да се подобри с малко повече разбиране.

— Абсолютно съм съгласен с теб. — Той улови шарещата й ръка и я подръпна, докато тя не го погледна. — Хоуп, как се върна в Бостън?

— Изживях един от онези моменти като на Скарлет О’Хара. Единственото, за което мечтаех онези две години, бе да се върна в Тексас. В Синсинати срещнах един човек. Държеше сервиза, в който работех. Стори ми се мил. Като че ли не искаше нищо, а ме научи да работя по колите, разговаряше с мен… Почувствах се комфортно. — Устните й се разтеглиха в пародия на усмивка. — И за пореден път постъпих глупаво.

— Разказала си му за родителите си?

— О, да. А той ми каза, че трябва да преспя с него или ще каже на ченгетата, че съм го ограбила.

Като че ли не беше очаквал да чуе точно това.

— Ударих го по главата с каната за чай, вдигнах юмрук към небето и се заклех, че един ден ще стана някой. Ще получа добро образование, ще намеря семейството си и никога повече няма да се разделим.

— Обзалагам се, че си била безстрашна.

— Сигурно. Той се престори, че е изпаднал в безсъзнание, а аз отворих касата и взех парите, които ми дължеше.

Зак се изсмя.

— Напомни ми да бъда малко по-внимателен, когато се боричкаме.

— Няма да е зле. Мразех Бостън, но навсякъде другаде беше по-зле, затова се качих на един автобус и се върнах тук. Обикалях по улиците, докато не си намерих работа да чистя две къщи — от това се изкарват прилични пари — и кандидатствах в общинския колеж, за стипендия и награди. Когато срещнах мадам Нейнси в обществената пералня, това беше първият ми пробив. Тя ми предложи работа и беше толкова мила с мен. Намира ми разни дребни работи от време на време и това ми помага. Тя доказа, че наистина съществуват добри хора. Просто трябва да ги потърся. Бог да я благослови.

Той не се беше замислял досега, но как живееше Хоуп? Зак никога не беше оставал без шофьор, камо ли без храна. Разказът на момичето го беше разтърсил из основи — а тя дори не беше имала подобно намерение.

— След двете години в колежа, с отличен успех, ще си взема теста SAT и ще се запиша в университет, сигурно в Масачузетския университет, тук, в Бостън.

— А защо не Харвард?

— Защото няма да ме приемат. — Гласът й беше натежал от сарказъм. — Последните ми две години в гимназията бяха пълна бъркотия и нямам никакви връзки.

Добре, обаче аз имам.

— Но мадам Нейнси не плаща чак толкова добре. Дори с допълнителната работа как успяваш да преживяваш?

— Евтино. — Тя се усмихна и заприлича поне донякъде на онази Хоуп, която познаваше. — Не се притеснявай за мен. Ще се оправя.

Но онази Хоуп, която познаваше, всъщност носеше маска. Под приветливата външност една страхотна жена се стремеше към почти непостижима цел. Тя искаше да намери семейството си. Дори повече, искаше да го събере.

— Трябва да изчистиш имената на родителите си.

— Да, но това не е толкова важно, колкото да намеря сестрите и брат ми. Бебето вече е на осем години, почти девет. Тя е добре. Сигурна съм, че е добре. Както каза господин Кънингам — гласът й се промени, придоби южняшки акцент, противно сладък и злобен — „все някой ще осинови малко момиченце“. Кейтлин не ни помни — сигурна съм — нито мама или татко, нито някой от нас, но това не е проблем. Наистина. За нея е по-добре да не помни.

— Сигурно си права. — Но докато Хоуп твърдеше, че няма нищо против, по всичко си личеше, че не е така.

— Пепър винаги е била трудно дете. Вре се навсякъде, пакостлива е, шумна. Мама казваше, че е способна да изкара и светец от кожата му. Сега Пепър е тийнейджърка, живее с непознати или в приют. Ами ако някой я нарани? — Хоуп стисна ръката му силно. — Вярвах, че ако съм достатъчно добра, ще съумея да запазя семейството си. Пепър беше по-наясно и демонстрираше неудоволствието си по единствения начин, който познаваше. Просто се надявам, че не е… надявам се, че не е научила по трудния начин, че не трябва да избухва толкова често. Приемните семейства невинаги са мили.

— Не, аз… но някои са. Може да е извадила късмет.

Хоуп се усмихна машинално и кимна, потвърждавайки думите му, признавайки важността им.

— Брат ми — взехме го, когато беше на дванайсет. От него знам за приемните домове и колко зле може да бъде. Гейбриъл беше уплашен и подозрителен, и често криеше храна, защото не вярваше, че ще го храним редовно. Мама каза, че е като диво зверче, и ние трябва да го опитомим. Тъкмо се беше научил да ни вярва, когато го отведоха. Никога няма да забравя изражението на лицето му. Нощем все още го виждам. — Тя освободи ръката си и притисна юмруци към очите си, сякаш искаше да прогони видението от съзнанието си. — Провалих се в онова, което желаех най-силно. След като родителите ми починаха, моя беше отговорността да се грижа семейството ни да остане заедно.

— Не можеш да си мислиш такива неща! Била си дете. Нямала си друг избор.

— Не бях дете. — Хоуп го погледна и едва сега той разбра причината за гнева, който я изпълваше и нуждата, която я подтикваше да действа. Тя се гневеше на себе си, разкъсваше я вина, бореше се да поправи нещо, което смяташе, че е сбъркала. — Бях на шестнайсет. Можех да ги взема. Щяхме да избягаме. Бихме могли да отидем в Хюстън. Бихме могли да избягаме в Мексико. Щяхме да живеем някак си, но не. Аз си мислех, че обществото ще постъпи както трябва. Сега, като се огледам, си мисля — обществото никога не постъпва правилно. Понякога хората вършат добрини. Понякога един човек може да промени нещата. Но цивилизацията има своите правила и аз съм ги научила добре — никога не оставай безпомощен, никога не се разболявай, никога не бъди беден. — Тя се загледа разсеяно в нищото, сякаш виждаше нещо, което той не можеше да си представи. — Затова съм готова да правя всичко, за да имам пари. Ще притежавам власт и ще събера семейството си. Нищо няма да ме спре.

Тя не го знаеше, но вече беше намерила парите, беше намерила властта — чрез него.

Той щеше да намери сестрите и брат й.

По дяволите. Щеше да се наложи да купува одеяла за Армията на спасението и да ги отнесе със собствените си ръце. Честно казано, все още не му пукаше за безличните бедни хорица, но той беше дълбоко загрижен за Хоуп. Досега никога не беше изпитвал такива чувства към жена.

Тя беше мила, нежна, тя беше щедра и деликатна… беше чувствена и земна, имаше глас, който гъделичкаше сетивата му, и го беше приела безрезервно в тялото си… но нито едно от тези неща не го беше накарало да… да си създава грижи заради нея.

Той не се безпокоеше за жените, но Хоуп се беше настанила в мислите му и той искаше да я направи щастлива. Усещането беше адски странно, но той получаваше всичко, което поиска — значи тя щеше да е щастлива, в това беше сигурен.

Ръката й докосна неговата. Той се сепна и видя как дланта й се плъзга по ръката му, а погледът й напрегнато я следи. За миг не можа да разбере — след това, когато стигна рамото му, тя се взря в очите му. Тогава разбра.

Тя го желаеше. Искаше го яростно, страстно, безрезервно. Искаше го в този момент.

— Непрекъснато си ги спомням — родителите ми, сестрите ми, брат ми. Сънувам ги през нощта. — Хоуп изговаряше внимателно думите. — За няколко минути, само за няколко минути, бих искала да ги забравя. — Пръстите й се заровиха в косата му. — Ти можеш да ме накараш да ги забравя.

В този миг тялото се надигна, за да посрещне предизвикателството й.

Погледът й се плъзна към скута му, а след това и към лицето му.

— Видя ли? — Ръката й се спусна към слабините му. — Знаех си, че можеш да ме накараш да забравя.

Той улови ръката й. Изгаряше за нея. По начина, по който се чувстваше сега, той бе готов винаги да гори за нея, и тази мисъл го плашеше.

Завинаги. Вечно.

Зак Гивънс се гордееше със своята самодисциплина, която сдържаше емоциите му. Познаваше се добре и ако сега пуснеше страстта си на свобода, щеше да я вземе без финес, като жребец на полето — или като обсебен мъж.

С прегракнал от желание глас той каза:

— Мога да те накарам да забравиш. Но това е нещо ново за теб. Ще бъда бавен и нежен…

Тя притисна устни към рамото му и го ухапа. Силно.

Той подскочи и само за миг целият му самоконтрол се разпадна. Прехвърли я в скута си, с лице към него, така, че гърдите й да се притискат в неговите, а краката й да обхванат хълбоците му.

— Вземи ме. — Зъбите й проблеснаха в усмивка, присмиваща се над контрола му. — Искам… теб.

А той искаше да бъде в нея. Веднага.

Но не можеше. Пое си дълбоко дъх. Абсолютно не можеше. Тя не знаеше какво иска. Трябваше да бъде подготвена с целувки и милувки.

Не можеше да я вземе като някой викинг.

Все още не.

— Забави малко — промърмори той. — Разполагаме с цялото време на света.

— Не, не е така. Времето никога не стига. Утре вече може да те няма.

— Няма да те изоставя. — Как изобщо можеше да си помисли такова нещо, сега, когато членът му докосваше овлажнената й същност, и той се чувстваше така, сякаш никога досега не се бяха любили.

— Времето никога не стига — повтори тя. Хвана главата му с ръцете си и смело го целуна. Плъзна езика си в устата му настойчиво, сякаш искаше да го погълне.

И на него му хареса. Досега никоя жена не беше проявявала такава настойчивост. Неговият плам винаги е бил по-големият. Винаги се беше налагало да се въздържа. Но с нея… тя искаше и ясно заявяваше желанията си.

Скоро, някоя нощ, щеше да я вземе бързо и твърдо — но не тази вечер, и мисълта за това изобщо не му помагаше. Членът между краката й пулсираше с болезнена твърдост.

Той отвърна на целувката й. Заигра се с езика й. Докосна гладкия ръб на зъбите й. Засмука долната й устна.

Хоуп изръмжа като разгорещен вълк и звукът на този несдържан животински звук почти го докара до ръба. Почти.

Тя беше опасна. Тя беше експлозивна.

А Зак не можеше да си спомни какво представлява предварителната любовна игра. Похотта пулсираше в пламналата му глава.

Той зашари с ръце по гърба й, наслаждавайки се на сатенената й кожа. Обхвана задничето й.

— Да — изпъшка тя. — Искам пръстите ти в мен.

— Така ли? — Той плъзна пръстите си в нея и откри, че е готова за него.

Тя дишаше накъсано, хълбоците й се притиснаха към него.

— Да — прошепна тя. — Още. — Захапа устните му, вплела пръсти в косата му.

Той стисна зъби, напомняйки си за недостатъчния й опит. Тя не осъзнаваше какъв звяр призовава с това си поведение. Не можеше да си представи, че въздържанието му, обикновено трудно преодолимо, бе на косъм да се разпадне пред усещането на тялото й до неговото, при слабия аромат на мандарина от косата й, пред шепота на гласа й в ухото му.

Той масажираше отвора в тялото й, опитвайки се да я подготви.

Тя галеше ушите му с палци, докосвайки чувствителните гънки.

Пръстът му хлътна в нея.

Дъхът й секна, краката й обвиха кръста му. Откъсвайки устните си от неговите, тя го погледна и големите й сини очи плуваха във влагата на отчаянието.

— Моля те. Направо ме подлудяваш. — Гласът й трепереше. — Не знам колко още мога да чакам.

— Докато реша, че си готова.

Тя искаше да спори. Видя го в очите й. Но палецът му леко я масажираше, повеждайки я към кулминацията, и тя просто забрави за думите. Беше чувствителна. Дотолкова, че всяко негово докосване я овлажняваше все повече, правеше я по-отзивчива.

Слава богу. Защото през цялото време членът му пулсираше настоятелно.

Пръстите й се впиха в раменете му. Гърбът й се изви в дъга и тялото й се притисна очаквателно към неговото.

В стената на самоконтрола му се появи нова пукнатина. Тя може и да беше неопитна — но бе изпълнена с ярост. Знаеше какво иска и инстинктът я водеше.

Целуна веждата му, брадичката, бузата.

— Толкова си горещ — прошепна тя в ухото му. — Стопли ме отвътре. — И захапа леко ухото му.

— Ти! — Прехвалената му самодисциплина се срина и той я сграбчи. Повдигна я, прехвърли краката й през ръба на леглото, стъпвайки на пода, и потъна в нея. Посрещна го мокър рай.

Тя изкрещя, но не от болка, а защото бе достигнала до кулминацията, внезапна, неустоима. Отмятайки глава назад, момичето се сгърчи в ръцете му.

Той не спираше да прониква в нея, довеждайки я отново до оргазъм.

— Това достатъчно ли ти е? — попита я предизвикателно.

— Не още. — Тя опря краката си в матрака зад гърба му и се надигна над него. — Не още.

Той я сграбчи за хълбоците и я придърпа надолу. Тя отново изпищя, оргазмът й го всмука още по-навътре в нея. Той се изгуби в нея, изоставил всякакво желание да излезе навън.

Тя отново се стегна и се повдигна.

И той отново я привлече към себе си.

Леглото се разклати. Тя се бореше с него. Впи пръсти в кожата му.

Той беше правил секс и преди. Това не беше секс. Това беше борба за надмощие и двамата печелеха.

Очите й бяха отворени, вперени в неговите с бясна настойчивост. Той отвърна на погледа й невъзмутимо, показвайки й чрез движенията си какво иска, карайки я да се съобразява с желанията му.

Напрежението в тестисите му нарастваше, движенията му ставаха все по-обезумели. Пот се стичаше и от двамата и се смесваше върху кожата им в аромат на предизвикателство, на страст, на Хоуп и Зак. Писъците й преминаха в стонове, щом атаката му отслабна. Дишането му се ускори, докато той тласкаше с бедрата си все по-бързо и по-бързо. Вложи цялата си сила в повдигането й. Накара я да влезе в ритъма му, принуждавайки я отново и отново да се спуска към него. Вагината й пулсираше около члена му. Обвитите й около кръста му крака трепереха от напрежение. Тя беше стиснала зъби, лицето й бе почервеняло, а очите й започнаха да се затварят.

— Не. Погледни ме! — нареди й той.

Клепачите й рязко се вдигнаха.

— Кажи ми — рече той. — Кажи ми истината. Кажи ми как се чувстваш.

Тя се съпротивляваше. Той виждаше как се бори срещу неизбежното.

— Кажи ми. — Той искаше да чуе думите.

— Обичам те. — Оргазмът я връхлетя отново. — Обичам те.

Триумфът го изпълни. Знаеше си. Знаеше, че тази жена нямаше да му се подчини, освен ако не го обичаше. И точно така беше правилно.

— Да. — Той отново се притисна към нея, за да удължи удоволствието й. — Да!

Кулминацията го връхлетя и изгуби всякакъв контрол. Свърши с такава сила, че не знаеше дали изпитва болка или облекчение. Знаеше само, че иска да се зарови целият в нея.

Никога не беше копнял за нещо с такава сила или настойчивост. Никога нямаше да спре да я желае.

А Зак Гивънс винаги получаваше онова, което иска.

* * *

Без да сваля поглед от изморената, спяща фигура на Хоуп, Зак отиде до телефона, вдигна слушалката и набра един номер.

От другата страна се чу ядосаният глас на Гризуолд.

— Знаете ли кое време е?

— Време е да забравиш за почивката. Искам да отидеш в Тексас и да провериш някои неща.