Кристина Дод
Такава, каквато си (7)

Глава 6

— Сър, прибирате се рано. — Гризуолд бързо облече сакото си и оправи ръкавелите.

Зак хвърли зимното си палто в ръцете му и тръгна към кабинета си.

— Вземи си почивка за тази вечер.

— Сър? — Гризуолд звучеше ужасено.

Зак се спря.

— Ако обичаш, Гризуолд, вземи си почивка за тази вечер.

— Но, сър…

— Виж какво. — Зак се обърна и погледна иконома си. — Прибирам се рано. Пипнал съм някаква проклета настинка и трябва да помисля за някои неща. Тази вечер не ми трябваш и искам да остана сам.

Гризуолд зае възможно най-изпълнената си с достойнство поза.

— Уверявам ви, сър, че ако искате да прекарате известно време сам, аз мога да не ви се пречкам, без да напускам къщата.

— Господи, човече, някога не ти ли се иска да свалиш тази твоя жилетка и да излезеш някъде на танци или нещо такова?

Гризуолд изсумтя с оскърбено достойнство.

— Сър! Всяка седмица почивам по две вечери и ги прекарвам в доста по-полезни занимания.

И отново Зак щеше да докаже на отсъстващата Хоуп — и своя обичащ басовете приятел Джейсън — че е любезно, внимателно човешко същество.

— Наистина ли? Как?

— Бостънското генеалогично общество разчита изключително много на помощта ми.

— Тогава отивай там. Опитвам се да се държа вежливо. Помогни ми малко.

— Както желаете, сър. Ще напусна къщата, сър. Господинът ще желае ли вечерята му да бъде сервирана от някой прислужник?

— Сър? — завърши вместо него Зак. — Сам ще си приготвя нещо. Наистина, Гризуолд, всичко ще бъде наред.

Гризуолд изгледа работодателя си така, сякаш виждаше нещо изненадващо, след което кимна с достойнство.

— Помощник-икономът, един прислужник и една камериерка остават в къщата тази вечер. Ако имате нужда от нещо или промените мнението си за вечерята, те с радост ще ви обслужат.

Думите му накараха Зак да се сети нещо.

— Всъщност колко прислужници работят тук?

— Двама домашни прислужници на пълен работен ден, две камериерки на пълен работен ден, готвач, чистачите, които идват всеки ден, и аз.

— Сбъркал съм — произнесе Зак на глас. — И какво от това?

— Сър?

— Нищо. Ще се видим утре. — Зак влезе в кабинета си и затвори вратата зад себе си. Когато съблече сакото си и разхлаби вратовръзката, той погледна с очакване телефона. Тя разстрои живота му, нали? Разбута съвестта му, нали? Животът му беше уреден много добре. Той бе един от капитаните на финансовия свят, също както баща му преди него, дядо му преди това, прапрадядо му… Хоуп нямаше право да го изпраща в Човешки ресурси тъкмо навреме, за да види как дъртия Люис опипва Мередит, докато тя се опитва да вземе чека със заплатата. По дяволите, щеше да се наложи да уволни Люис, да каже на Мередит да се върне на следващия ден и да нареди на помощник-мениджъра на Човешки ресурси — жена, която очевидно таеше дълбока неприязън към него — да започне да проучва колко ще струва отварянето на детска забавачница в сградата. Предполагаше, че може да й даде поста на Люис, макар тя да беше в детеродна възраст и сигурно щеше да му се отплати с бременност и период на кърмене. Той отиде с широка крачка до телефона, вдигна слушалката и натисна бутона за автоматично набиране на телефонната служба на мадам Нейнси.

Отговори му непозната жена. С акцент като от някой филм за Джеймс Бонд тя попита:

— Какво мога да направя за вас, господин Гивънс?

Той присви очи. Що за номер беше това?

— Къде е Хоуп?

— Днес е почивният й ден. Аз съм мадам Нейнси. С удоволствие ще ви предам съобщенията ви.

— Не! — Той затръшна слушалката. След това набра отново номера и когато мадам Нейнси вдигна, той попита: — Кога ще се върне Хоуп?

— На работа е утре вечер. — Мадам Нейнси също имаше чудесен глас, младежки, но точно сега му беше леко сърдита.

Не му пукаше.

— Къде е тя?

— Ходи на училище, но не и тази вечер. Днес почива. Поканих я да остане на вечеря, но не, каза тя. Имала някаква друга работа. Каква, питам аз? Не ми каза, но тя никога не си взема почивни дни. Така че сигурно отдъхва.

Той започваше да харесва мадам Нейнси.

— Звучите ми като здравомислеща жена. Знаете ли колко са опасни онези квартали, в които има филиали на колежа?

— Казах й. Тя не ме слуша. Упорита е, решена да завърши образованието си и да изкара много пари.

— Тя иска пари? — Малко му беше трудно да свърже образа на търсачка на пари с онази Хоуп, която познаваше.

— Повече от всичко.

— Защо?

— Не ми каза защо. Много е потайна относно намеренията си. — Мадам Нейнси звучеше развеселено. — Но въпреки това омайва всички вас, нали?

На Зак не му хареса да бъде слаган в групата на останалите, които зависеха от милосърдието на Хоуп.

— Не съм омаян. Недоволен съм.

— От Хоуп? — Гласът на мадам Нейнси придоби бизнес нотки. — Моля ви, сър, аз съм собственикът на този бизнес. Кажете ми — какво е сторила, за да сте недоволен?

— По-умна е, отколкото е добре за нея. — Той отново затвори телефона и забарабани с пръсти по бюрото. Хоуп не си беше взимала почивка, откакто беше започнал да се обажда. Той беше предположил, че винаги е на работа. И какво трябваше да прави тази вечер без топлия й, съблазнителен глас? Как щеше да изкара дългата вечер, болен и нещастен?

Чу се входният звънец. Той не му обърна внимание, сигурен, че някой ще отвори. Та нали винаги имаше кой. Но звънецът продължи да звъни и тогава той си спомни, че беше дал почивен ден на Гризуолд. И въпреки това някой от слугите щеше да отвори. При четвъртото позвъняване Зак се изправи и излезе от кабинета си. Фоайето беше празно. Не се виждаха никакви прислужници, така че Зак направи немислимото.

Отвори собствената си входна врата.

На прага стоеше една жена. Висока около метър и седемдесет и две, облечена с топло палто, шал и ръкавици, тя притискаше към гърдите си запечатан пластмасов контейнер, сякаш беше представител на съседската общност, дошъл да го поздрави. И какво лице. Високи скули, остра брадичка, широка уста, усмихната и чувствена. Веждите й бяха извити нагоре, а очите й… най-големите, сини и изразителни очи, които беше виждал в живота си.

— Да? — Гласът му прозвуча дрезгаво, затова той се прокашля. — Мога ли да ви помогна?

— Гризуолд? — рече тя с неуверен глас. — Вие ли сте?

Гласът. Топъл, дрезгав, ритмичен. Той веднага разпозна този глас.

Това беше Хоуп и за пръв път от доста време той се изпълни с надежда.