Кристина Дод
Такава, каквато си (17)

Глава 16

— Сър, дошла е една млада дама, която търси господин Гризуолд. — Помощник-икономът Ленърд стоеше на прага на кабинета на Зак.

— Млада дама? — Зак вдигна глава от документите. Мислите му веднага се насочиха към Хоуп, но тя нали беше казала, че има за учене. Дали не преливаше от страст към него?

Не. Не и Хоуп. Тя беше решителна и упорита като жените от неговото семейство. Зачуди се откъде ли си е навлякъл това проклятие.

Ленърд пристъпи от крак на крак. Той беше висок, кльощав мъж, с ужасно бледа кожа, изпъкнали очи и нервно държане, което дразнеше Зак.

— Сър, тя не пожела да ми каже името си, но аз си помислих… Мисля, че това е младата дама, която забавлявахте миналата седмица.

Значи наистина беше Хоуп… и кога Ленърд беше успял да я зърне?

А най-важното бе защо е дошла, след като толкова упорито настояваше, че ще бъде заета?

Зак скочи на крака и се устреми към вратата.

— Благодаря ти, Ленърд. Ако ми потрябваш, ще те повикам.

Ленърд се отдръпна от пътя му тъкмо навреме.

Зак очакваше да бъде посрещнат от обичайната широка усмивка. Вместо това Хоуп не беше свалила палтото, шапката и ръкавиците и стоеше като безстопанствено животинче във фоайето, навела глава, обгърнала тялото си с ръце. Изглеждаше така, сякаш бе изхабила цялата си енергия, за да дойде дотук, и сега не можеше да помръдне и на сантиметър.

Зак се приближи забързано до нея.

— Какво се е случило?

Тя не помръдна.

— Хоуп, какво има? — Той се наведе над нея и се вгледа в лицето й.

Момичето като че ли осъзна, че Зак се намира до нея. Тя повдигна глава, големите й сини очи се разшириха и омагьосващо сладката усмивка докосна за миг устните й.

— Гризуолд? Имах наистина отвратителен ден.

На бузата си момичето имаше червена следа; той прокара пръста си по нея, достигайки до плетената й шапка. Свали я нежно и там, на слепоочието й, забеляза разреза. Не особено дълбок, но дълъг поне три сантиметра и от него сълзеше кръв.

Разрезът не беше случаен. Направен беше от нещо остро, може би бръснач. Обхвана го студена ярост.

Някой беше наранил умишлено Хоуп. Зак пусна шапката, погали я по бузата и попита с нежен глас, който изобщо не беше в тон с напиращия в гърдите му гняв:

— Кой ти причини това?

— Кое?

Кожата й беше студена и лепкава.

— Раната.

Тя отмести поглед.

— Той не ме поряза — избъбри момичето. — Беше просто глупаво недоразумение. И вече ще знам да не вървя из квартала, без да внимавам. — Хоуп сви рамене, но залитна настрани, сякаш изгубила равновесие. Сякаш тялото й отказваше да функционира.

Шок. Тя беше в шок. Зак трябваше веднага да разпознае симптомите. Той я взе на ръце и тръгна към стълбището.

— Къде отиваме? — Хоуп се вкопчи в ръцете му. — Не може да ме носиш горе!

— Стига глупости. Мога да те нося където си поискам. Няма нещо, което да не мога да направя.

Облегнала глава на рамото му, тя му се усмихна.

— Моят герой.

Опитваше се да се държи нормално, да го закача, но слабият й глас и тъжното изражение на лицето накараха сърцето му да се свие. Тя беше студена, облечена с тънкото си палто и избелели дънки, а влагата от мокрите й задни части се просмукваше в ризата му. Докато минаваше по коридора към кухнята, Зак зърна Ленърд, който се мотаеше наоколо, очевидно с надеждата да научи някоя клюка. Е, той щеше да му осигури достатъчно. Гласът му прозвуча като плясък на камшик:

— Изпрати горе поднос, какъвто носиш, когато ми гостува майка ми.

Ленърд, който тъкмо се канеше да изчезне, кимна и преглътна.

— Да, сър. Веднага, сър.

— И цветя. Украса от цветя.

— Да, сър!

Зак си напомни да поговори с Гризуолд относно Ленърд, но бързо забрави за това. Той се изкачи, трополейки, по стълбите и се отправи към спалнята си. Докато вървяха по коридора със сводестите му тавани и проблясващи портрети по стените, Зак изрече с най-сдържания си тон:

— Хоуп, първото нещо, което трябва да направим, е да те стоплим.

— Ти си топъл. — Тя се сгуши в него и внезапно потрепери.

С още по-нежен глас той й каза:

— Кажи ми сега. Изнасилиха ли те? Трябва ли да се обадя в полицията?

— Какво? Не! — Хоуп изглеждаше изпълнена с негодувание, сякаш Зак беше казал нещо безумно. — Той само се опита да ме ограби.

— Само. — Вратата на стаята му беше отворена той връхлетя вътре и нощните лампи автоматично се включиха.

— Когато не му позволих да вземе учебниците ми, той ме подгони и ме заплаши.

— С нож. — Тя все още не осъзнаваше, че е ранена.

— Ами… да. — Хоуп вдигна ръка, сякаш за да докосне слепоочието си, но бързо я свали. — Но онзи другия му каза, че се намирам под покровителството на Мамчето и двамата побягнаха. Според теб какво би трябвало да означава това?

— Означава, че повече няма да живееш в онзи апартамент.

— Стига глупости. Че къде другаде ще живея? — Тя огледа огромната стая с голямо легло и елегантна мебелировка. — Тук ли?

— Това е добра идея.

— Не трябва да сме тук.

Без да й обръща внимание, Зак я внесе в банята. И тук осветлението се включи автоматично и той натисна с лакът копчето на инфрачервената отоплителна лампа.

— И тук не трябва да бъдем. — Той я пусна да стъпи на пода, но продължи да я притиска към себе си. Не беше сигурен дали момичето ще успее да се задържи на крака, а и изобщо не му се искаше да се отделя от нея. — Това е най-голямата вана в къщата. — Личната му вана от черен мрамор, с хидромасаж, дузина дюзи на душа и плъзгаща се стъклена врата, която я обграждаше от три страни. Той й сложи запушалката, пусна водата и я посипа със соли за вана. Когато във въздуха се надигна пара с аромат на цитруси, Зак каза: — Трябва да легнеш и да се стоплиш. — Той свали палтото й и хвърли невзрачния парцал на пода. Гордостта й да върви по дяволите. Повече няма да го носи. Пуловерът й беше достатъчно дебел, но беше ужасно раздърпан и покрит с онези малки, мъхести топчета, които се получават при много пране. — Вдигни си ръцете.

Тя ги вдигна и той издърпа пуловера през главата й. Дрехата се озова на пода при палтото.

Хоуп се прокашля.

— Ъъъ, не мисля, че трябва да ме събличаш.

Той погледна тениската й; дълги ръкави, изтъркана дотолкова, че беше станала почти прозрачна — и отдолу не носеше сутиен.

— Не си достатъчно силна, за да се съблечеш сама.

Гърдите й бяха малки, твърди и красиво оформени, а зърната й изпъкваха през плата.

Той плувна в пот.

— Нали?

— Искам да кажа, че изобщо не трябва да се събличам пред теб. — Бузите й леко се зачервиха. — Аз не…

Искаше му се да изругае. Той рече ядосано:

— Не ме интересува какво искаш. Нападнали са те. Ти си в шок. Дойде тук, за да ти помогна и точно това смятам да направя. — Той разкопча дънките й и рязко ги свали надолу.

Бельото й се свали заедно с тях. Зак възнамеряваше да й даде известно време, за да свикне с голотата си, но не се получи и тя изхлипа, прикривайки се с ръце.

— Не съм от мъжете, които се възбуждат от уплашена, болна млада жена. — Но пък беше от мъжете, които щяха да отидат в ада заради лъжите си. — И няма да ти позволя да ти стане още по-зле заради някаква си фалшива скромност. — Тя беше негова и той щеше да я защити, независимо дали това й харесва.

— Свали си ботушите.

Тя ги свали.

— Не съм болна.

— Значи можеш да спреш да се притесняваш. — Той се опита да не гледа, но не успя. Заради непрекъснатото ходене тя имаше дългите, мускулести крайници на чистокръвен бегач. Бедрата й бяха тесни, коремът плосък, а косъмчетата между краката й бяха тъмнокафяви и къдрави. Знаеше, че е отвратителен звяр, но единственото, което му се искаше в момента, бе да коленичи пред нея, да я отвори и да използва езика си, докато тя не закрещи от удоволствие.

Зак погледна Хоуп, а тя стоеше пред него със затворени очи и се олюляваше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Така че той превъзмогна похотта си, коленичи пред нея и й помогна да запази равновесие, докато събуваше дънките й първо от единия, а след това и от другия крак.

Над ваната се вдигаше пара, върху водата се беше натрупала ароматна пяна.

Зак изрита настрани обувките си, вдигна я и бавно влезе във ваната.

— Дрехите ти! — каза тя.

— Майната им на дрехите ми. — Той бавно се потопи във водата, без да я изпуска. — Сега нека да те стоплим. — Облегна момичето върху гърдите си и се потопи в загряната вода колкото може по-надълбоко.

— Нали не е много горещо?

— Идеално е. — Гласът й все още беше слаб, но в него се долавяше изненада. — Много е приятно.

Той я остави да лежи върху гърдите му, надявайки се, че телесната му топлина ще я затопли, а водата ще я успокои.

Минутите минаваха. После тя попита:

— Сигурен ли си, че господин Гивънс няма да ти направи проблеми?

— Абсолютно. — Той притисна леко пръст към сънната й артерия. Пулсът й беше ускорен и едва доловим, но равен. — Успокой се. Няма да те изпусна.

— Знам. Дойдох, защото исках да те видя. — Тя си пое дълбоко дъх. — При теб се чувствам в безопасност.

Когато казваше такива неща, на него му се искаше да забарабани с юмруци по гърдите си и да изреве като Тарзан. Когато се сещаше, че тя е наранена от ножа на някакъв нападател в квартала й, Зак искаше да го намери и да го убие. Без милост; бандитът не заслужаваше никаква. Той беше заплашил жената на Зак и заслужаваше да умре.

На следващия ден щеше да я разпита. Да събере всички факти. Щеше да спипа нападателя. Но засега…

— Имаш ли позиви за повръщане?

— Знаеш ли, Гризуолд, винаги знаеш точно какво да кажеш.

Той погледна надолу към главата й, която се поклащаше върху гърдите му.

— Имаш ли?

— Не. По-добре съм, наистина. Просто съм уморена. — Хоуп продължи с тих глас: — Започвам да си мисля, че твоят господин Гивънс не съществува.

— Наистина ли? — По дяволите. — Защо? — Макар че и за двамата щеше да е по-добре, ако тя научеше истината.

А може би през цялото време я беше знаела.

Той отново погледна към нея. Може би знаеше… но не. Хоуп не лъжеше. Не крадеше. И дори да изпитваше нужда от нещо, тя никога не би го използвала.

— Нито веднъж не го видях, а ти като че ли правиш каквото си поискаш. — От гърдите й се откъсна тих смях. — Но предполагам, че тази къща и онази огромна сграда в центъра са достатъчно доказателство за съществуването му.

Зак въздъхна с облекчение и я прегърна още по-силно.

— Съществува си, но няма да ни притеснява. — Тази вечер ще я остави да си мисли каквото си иска; изповедите можеха да се направят и утре. Сега щеше да я държи в прегръдките си. Тя беше почти гола. А той се притесняваше за раната на главата й.

Е, притесняваше се предимно за това. Хоуп като че ли не усещаше ерекцията му, която подпираше задничето й, но нищо чудно и да не се досещаше. Все пак беше дъщеря на пастор.

Но пък нима не четеше дори „Космополитън“?

Той се засмя на непоследователността си. Харесваше му, че момичето не беше докосвано, а в същото време му се искаше да го усеща. Да усеща тялото му. Да усеща ерекцията му, невероятните й размери и твърдост.

Тялото му невинаги бе тъй настоятелно. Не и с другите жени. Не и до такава степен. Хоуп беше събудила звяра в него и той се гордееше с великолепната си ерекция.

Която успяваше напълно да контролира.

По дяволите.

Да, тази вечер успяваше да се контролира… както и предишната.

Зак внимателно отмести Хоуп от гърдите си и я плъзна във водата. За пръв път, откакто я беше внесъл тук, той видя лицето й. То бе възвърнало нормалния си цвят, очите й бяха сънени и челюстта й вече не беше стисната здраво от паника и студ. Тя му се доверяваше и това го изпълни със задоволство. Преди да приключат, тя щеше да му даде всичко. Доверието си, добротата си… цялата си любов.

Той се изненада, че иска всичко това. В обичайните си връзки с жените той се интересуваше само от една определена телесна част. Сега копнееше за тялото на Хоуп, но желаеше страстно и ума й.

— Усмихваш се. — Тя извади ръката си от водата и прокара пръст по устните му. — Защо се усмихваш?

Той почувства как сапунените мехурчета се стичат по брадичката му.

— Просто си мислех… Никога през живота си не съм къпал жена.

— Това ме прави много щастлива. — Тя очевидно нямаше никаква представа в каква посока текат мислите на Зак, или как му се отразява признанието й.

И все пак, помисли си той, сега не е моментът да й го показва.

Въпреки това Зак не беше свикнал да се ограничава. Когато искаше някоя жена, тя му се предлагаше. Мразеше да има ограничения. А още повече мразеше сам да си ги налага.

Той се пресегна и взе шампоана.

— Колко ли трудно би могло да бъде? — Тя се опита да се надигне, но се плъзна обратно във водата. — Позволи ми. — Той постави главата й в сгъвката на лакътя си и я потопи бавно, докато над водата остана само лицето й. Намокри косата й, след което я повдигна достатъчно, за да втрие шампоана. Първоначално Хоуп не се поддаде на удоволствието от лекия масаж на пръстите му върху скалпа й. Но след това очите й се затвориха и тя отново се отпусна.

— Хубаво мирише — каза момичето. — Мандарини?

— Да, така мисля. — Само една жена може да забележи нещо подобно в такъв момент. Докато той я държи в ръцете си и тя е облечена само с една проклета мокра тениска, която трябва да свали, за да може Зак да я изкъпе.

В главата му отекна гласът на здравия разум. Той му казваше, че не е нужно да я къпе. Достатъчно е да я извади от ваната, да й навлече някой от пуловерите си и да я сложи да си легне, без да я изтърква от главата до петите с ръце и калъпче сапун.

Той пренебрегна гласа. Целия си живот бе живял разумно и му беше писнало от това. Тя беше тук. Тя беше негова. Тя имаше нужда от грижи — а той искаше да я докосва. Не можеше да я люби сега. Не и след като е била нападната. Не и след като е преживяла такъв шок. Но можеше да я накара да се чувства по-удобно, а той да остане доволен и точно така щеше да постъпи.

Зак пусна отново водата и използва слушалката на душа, за да й изплакне косата. Намаза я с малко балсам, изплакна и него. Изми лицето й с гъба, като изключително внимаваше да не засегне раната.

А в гърдите му се натрупваше онова мъчително чувство на безсилие.

— Имаш нужда от нов дом. Ела да живееш тук.

Тя се изкиска и отвори очи.

— Дори господин Гивънс да е толкова мил, както твърдиш, според мен ще възрази срещу намерението ти да приемеш наематели тук. Две години живях добре в моя квартал. Ще се оправя.

Той се опита да нагласи силата на струята и накрая я опръска в очите.

Тя започна да плюе вода, да търка лицето си и рече обвинително:

— Нарочно го направи.

Не беше нарочно; просто не беше свикнал, но въпреки това рече подигравателно:

— Защо да го правя нарочно? Просто не се вслушваш в гласа на здравия разум. Ако не искаш да се преместиш тук, ще ти взема друг апартамент. На някое безопасно място.

Тя не отговори на предложението му, пренебрегвайки го с кралско достойнство.

— Имах нужда нещо да ме поразбуди. И го получих.

— Ти си най-упоритата жена, която съм срещал. — Не знаеше по какъв начин да я убеди. Не разполагаше с морков, който да разклати под носа й. Не притежаваше нищо, което тя да пожелае.

— Не съм аз неразумната. — Тя се размърда мудно, отслабена от топлината на водата, и се потопи по-дълбоко. Пяната по повърхността се беше разтворила и той можеше да види дългите й крака. Тениската й се беше повдигнала нагоре, разкривайки бедрата, корема, дори кръста й пред погледа му.

Ерекцията опъна ципа му, толкова голяма и твърда, че дори търкането в бельото му беше болезнено. Искаше му се да разкъса дрехите си… вместо това я повдигна и съблече нейните.

Очите й се разшириха, когато той издърпа тениската през главата й, оставяйки я абсолютно гола под тънкия слой мехурчета.

— Ти… не трябваше… — Тя се вкопчи в тениската.

— Малко късно е да ми казваш какво трябва да правя. — Зак дръпна рязко тапата на ваната. Докато водата се изтичаше в канала, той затвори стъклените врати и пусна душа. Фина мъгла изпълни тясното пространство, превръщайки го в тропическа джунгла.

Нивото на водата постепенно спадна. Хоуп напразно се опитваше да се скрие под повърхността й, а накрая и под кърпата за тяло.

Тя се опитваше да се скрие от него. Не знаеше ли, че вече цялата му принадлежеше?

— Малко късно е за това. Не си първата гола жена, която съм имал привилегията да видя.

С типичното си хапливо нахалство тя му отвърна:

— Да, но ти си първият мъж, който получава привилегията да види мен!

Така. Тя беше потвърдила всичките му подозрения. Ерекцията му достигна гигантски размери, пулсирайки настойчиво. Той разкопча мократа си риза и я хвърли настрани.

Хоуп го наблюдаваше с нарастваща тревога.

— И нямам никакво желание да виждам и теб гол.

— Нима? — Той я погледна в очите. — Наистина ли?

Хоуп се извърна настрани. Не му отговори.

Изпълни го задоволство. Тя го желаеше и не можеше да го отрече.

— Ние трябва… — Гласът й потрепери. — Трябва да си вървя.

— Дори не си го помисляй. — Той си събу чорапите. — Тук си в безопасност. Няма да правя любов с теб… точно сега. Трябва да съм пълен простак дори да си го помисля — а мислите ми доказват, че съм простак. Освен това доказват, че притежавам въздържанието на будистки монах. — Коланът му… ох, какво пък. Имаше и други кожени колани. Не смееше да го свали, защото се страхуваше, че панталоните му ще се свлекат под тежестта на водата. Бельото му щеше да отиде заедно с тях и той беше абсолютно сигурен, че ще увиснат точно под талията му. Освен това знаеше, че Хоуп не беше подготвена за шока, който щеше да изпита. Достатъчно замаяна бе и от гледката на голите му гърди.

Зак се наведе и я изправи на крака. Положил ръце на раменете й, той се взря в очите й.

— Миришеш ми на страх и пот.

С крайчеца на окото си той видя как тя бързо си пое дъх. Видът на меките копринени гърди, увенчани с щръкнали зърна, направо го подлудяваше.

Всъщност лудостта обясняваше всичко. Вманиачаването му по Хоуп, по гласа й, безопасността й, същността й. И лъжата му. Той не трябваше да забравя лъжата. Да. Хоуп наистина го подлудяваше.

Потрепервайки леко, той я увери:

— Кълна се, че няма да те нараня.

Веднага забеляза как настроението й се променя; ъгълчето на устата й се разтегли в подигравателна усмивка и тя изстреля:

— Тук не става въпрос за доверие, а за голота.

— Съвсем недостатъчна.

— Не знам как мога да стана още по… О. — Тя се усмихна широко, с онова веселие, което толкова силно го очароваше. — Твоята голота. — Погледът й се плъзна по тялото му веднъж, още веднъж. — Мисля, че си достатъчно гол.

— Бих могъл да поспоря.

Тя вдигна ръка и я притисна към гърдите му, върху разтуптяното му сърце.

— Знаеш ли защо дойдох днес тук?

— Защото си била нападната?

— Защото се чувствах самотна. Всички, които познавам, си имат някого. Абонатите в телефонната служба; всички те са щастливи. Обаждат ми се и споделят живота си с мен. — Тя се засмя на глас. — Днес помогнах за раждането на едно бебе, но когато пристигнаха парамедиците, всички забравиха за мен.

Той не знаеше как да я утеши. Използва напълно тривиални думи, за което се проклинаше на ум:

— Но те всички те обичат.

— Не знам. Да, сигурно. По свой си начин. Но аз не им принадлежа. С теб имам чувството… — тя погали тъмните косъмчета по гърдите му, — че съм на мястото си.

Тя го беше казала. Беше признала, че му принадлежи.

Гърдите му се повдигаха и спускаха под ръката й, докато се опитваше да си поеме дъх. Беше трогнат. Беше гневен. Всички хора, на които беше помагала, я бяха оставили да се прибира у дома сама. Да бъде нападната. И той не беше по-добър от тях. Умът му беше в съвсем други неща. В поглъщането. В леля му. Освен това кроеше тайни планове за Хоуп. Знаеше, че е неопитна, и въпреки това вложи целия си чар, всичките си умения в съблазняването й. Не й се беше обадил, защото знаеше, че тя ще го очаква. Ще се чуди дали е харесал целувките им. Дали се е ядосал, че снощи си е тръгнала толкова бързо.

Водата ги обливаше. Зак насапуниса ръцете си и ги плъзна по гърба й.

— Тази вечер няма да те оставя сама.

— Това е всичко, което искам.

Всичко, което иска?

— Искаш твърде малко. — Би трябвало да иска същото, което искат и останалите жени — да му стане съпруга. Все пак тя може и да го смята само за иконом, но той знаеше, без да се самозалъгва, че е доста привлекателен. Сигурно знаеше, че има пари, или поне повече пари от нея. Защо да не иска да го запази за себе си завинаги?

Той си помисли… стори му се… че тя може и да го получи. Завинаги.