Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изгубено тексаско сърце (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just the Way You Are, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
papi (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Кристина Дод

Заглавие: Такава, каквато си

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „ЕРГОН“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-021-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1980

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Гласът на Колин Бакстър прогърмя в ухото на Зак.

— Поканих те да купиш акции в компанията ми, за да изкараш малко пари, макар че един бог знае за какво са ти, а ти ми се отблагодаряваш по този начин? Прецакваш ме заедно със собствените ми акционери?

На Зак му се искаше да знае как да прехвърли разговора на високоговорител. Ако не на кръвното, разговорът поне нямаше да се отрази толкова зле на слуха му.

— Купих акциите заради измама. — Гласът му беше студен и ясен, без грам интонация, както обикновено говореше, когато беше ядосан. Когато откриеше, че е бил предаден. — Ти излъга в годишната си декларация. Направи да изглежда така, че компанията е на печалба.

— Тя беше на печалба.

— Ти подправи счетоводните книги. — Зак разтърка челото си. Беше настинал. Главата го болеше. Гърлото го болеше. И защо изобщо слушаше гневното избухване на Бакстър?

Зак беше обяснил болезнено ясно на Мередит, че няма да приеме това обаждане.

— О, по дяволите. — Бакстър изпъшка тежко по телефона. — Всички си подправят счетоводните книги.

— Аз не го правя. — Зак имаше много недостатъци, поне според сестра му, но нечестността не беше сред тях.

— Ти не го правиш. Проклетият по-голям светец и от папата Закарая Гивънс не си подправя счетоводните книги. Той се сдобива с печалба, без да си помръдне пръста. Компанията му е стабилна, от нея бликат пари. — Сарказмът на Бакстър отстъпи пред хленч. — Добре де, някои от нас не са извадили късмет с наследството и…

Зак мразеше да му хленчат.

— Бакстър, двамата израснахме заедно, забрави ли? Ти беше роден с цял сребърен сервиз в устата.

В гласа на Бакстър се промъкнаха нацупени нотки.

— Ти си по-богат.

Както обикновено, това беше проблемът. Когато някой от предците ти е бил магнат обирник през деветнайсети век и всеки Гивънс след това се е славел със способността си да печели пари, ти започваш с голямо богатство и го запазваш. Всичките ти приятели знаят колко си богат, и с изключение на малцината благословени, са готови по всяко време да те предадат. Всяка жена, с която се срещаш, те желае по една-единствена причина. Всички предателства бяха позволени, защото Зак беше богат.

Историята с Бакстър и компанията му доказа за пореден път лековерието на Зак — и разсъдливостта му. Той инвестира в компанията на Бакстър въз основа на препоръките му, но веднага щом забеляза несъответствията в годишната декларация, направи свой собствен анализ и скоро щеше да спаси компанията посредством доброто старо поглъщане, което щеше да лиши Бакстър от власт.

Жалко, че така изгуби поредната частичка от вярата си в човечеството.

— Никой не се и опитва да ме прекара, Бакстър. Не знам защо реши, че точно ти ще успееш да го направиш. — Зак затвори телефона и бавно разгъна пръстите си от слушалката. След това натисна бутона на интеркома и каза: — Мередит, ела, ако обичаш.

Тя влезе веднага и той разбра, че бе очаквала повикването му. Видимо трепереше и беше посивяла от страх.

Той действаше по този начин на секретарките.

— Не ти ли казах да не ме свързваш с Колин Бакстър?

— Да, сър, но той каза…

— Не ме интересува какво е казал. Ти работиш за мен.

Мередит продължи упорито:

— Той се обажда по два пъти на ден през последните три дни.

Все още раздразнен от лицемерието на Бакстър и собствената си лековерност, Зак заяви мрачно:

— Направо не разбирам защо госпожа Фаръл избра точно теб за своя заместница.

Мередит отвърна със същата упоритост:

— Господин Гивънс, аз знам как да си върша работата, а вие…

— Не съм дал ясни инструкции?

— Не. — Тя се изпъна и заяви със студен и ясен глас: — Щях да кажа, че сте твърдоглав. — После тръсна палм компютъра си на бюрото и продължи: — Плащате добре, но не достатъчно, за да търпя тези гадости. Вие сте груб, труден за работа и се съмнявам, че дори да ви покажа стъпка по стъпка как се налива чаша кафе, вие няма да се справите.

— Не е гадост да очаквам от вас да си вършите съвестно работата — процеди през зъби той и развали ефекта, като се издуха три пъти в носната си кърпичка.

Мередит го гледаше без капчица съчувствие.

— Само защото сте болен не означава, че можете да си изкарвате лошото настроение върху мен.

Леле, за такава треперлива малка мишка, тя можеше да изнесе страхотно изпълнение, когато се ядоса.

— Аз съм в лошо настроение не защото съм болен, а защото… — Той отново се изсекна, проваляйки ефекта от възражението.

— Знам защо сте в лошо настроение. Господин Урбано беше прав. Вие сте разглезен. Намерете си друга секретарка, ако можете. Грабнете някоя нещастница от секретарската гилдия и я измъчвайте. Аз напускам! — Тя вирна глава и излетя от офиса му.

Зак я видя през отворената врата как си взема палтото, слага си шалчето и си грабва чантата.

Той седна в стола си и подпря глава на дланта си. Госпожа Фаръл нямаше да е доволна от него.

Зак издърпа една носна кърпичка от кутията на бюрото си и си издуха носа. Наистина, какво очакваше тя, оставяйки го с тази идиотка? Разговорът с Бакстър беше много гаден, а секретарката му трябваше да го предпазва от подобни неприятности.

Разбира се — външната врата се затръшна толкова силно, че зъбите му изтракаха — сега той нямаше никаква секретарка. Имаше нужда и от някакви лекарства, а къде ги държеше госпожа Фаръл? Мразеше да е болен. Никога не боледуваше. Сега беше пипнал проклетата настинка, един мъж, когото някога бе наричал приятел, го беше измамил и на никого не му пукаше.

Изведнъж той се изпъна в стола. По дяволите, Джейсън щеше да бъде във възторг. Зак беше изгубил проклетия бас. Освен ако… той забарабани с пръсти по бюрото си.

Вдигна телефона и позвъни на администратора на първия етаж. Със сладък, търпелив тон той каза:

— Моля, изпратете веднага някой от секретарската гилдия. — Той изслуша въпроса на администратора и му се сопна: — Разбира се, че е господин Гивънс, кой друг би могъл да използва телефона му? — Затръшна слушалката и погледна към презрения уред.

Остана му да се обади само на още един човек. Той набра номера.

Отговори му безцветен женски глас.

— Телефонната служба на мадам Нейнси. На телефона е Хоуп. Как мога да ви помогна, господин Гивънс?

— Като използваш истинския си глас — изръмжа Зак.

— Гризуолд? — Тонът й омекна и се стопли, точно както беше поискал.

Косъмчетата на врата му настръхнаха. Усещането се спусна по гърба му и стигна до мястото, където му носеше най-голямо удоволствие. Хоуп просто си похабяваше дарбата в тази телефонна служба. Трябваше да предлага секс по телефона за двайсет и пет долара на минута. Бог му е свидетел, че щеше да плаща. Бог му е свидетел, че той нямаше да й го предложи — искаше я цялата само за себе си.

За себе си и за петдесетимата други абонати на услугите на мадам Нейнси.

Колко беше жалък — да желае Хоуп, жена, която никога не беше виждал и която можеше да бъде трийсетина години по-възрастна от него. Трябваше да изрови телефонните си номера и да се обади на Робин. Просто не знаеше защо не го е направил досега.

— Какво търсите в офиса на господин Гивънс?

Беше видяла, че обаждането не е от домашния телефон. Така че по-добре да й каже истината. Кажи й истината.

— Да не би дъртакът да ви кара да му отваряте и вратата на офиса? — попита весело тя.

Наглостта й го остави без думи. Да й каже истината ли? По дяволите, щеше да я уволни.

Хоуп сигурно беше усетила нещо в затаеното му дишане, защото каза:

— Съжалявам, това беше грубо. Вие сте лоялен към господин Гивънс и аз не трябва да се държа така. Искате ли да ви дам съобщенията за господин Гивънс?

Начумерен, Зак осъзна, че не може да я уволни. Точно в този момент тя бе единственият му приятел.

— Не.

— Тогава какво мога да направя за вас?

Той си призна с печален тон:

— Пипнал съм настинка.

— Горкото то. — Гласът й прозвуча развеселено, но някъде отдолу се усещаше топлата нотка на съчувствието й.

Зак се потопи в тази топлина.

— И секретарката ми току-що напусна.

— Имате секретарка?

Изненадата й го накара да се опомни. Тя го мислеше за Гризуолд. Затова се наложи да импровизира:

— Постът на иконом налага доста отговорности.

— Сигурно. — Тя изглеждаше впечатлена. — Защо напусна?

— Беше некомпетентна. — Ръмжащата нотка се завърна в гласа му.

— Хмм, това прозвуча така, сякаш наистина сте болнавичък.

— Естествено, че съм болнавичък! — Тогава се усети — тази думата се използваше за бебета.

Хоуп му се присмиваше.

— Когато дам някакви нареждания, очаквам да се изпълняват. — По дяволите, беше го ядосала! — И без това изобщо не е трудно да си секретарка. Отговаряш на няколкото телефонни обаждания, попълваш няколко досиета, оправяш се с няколко срещи…

Със сопнат глас Хоуп му каза:

— Разочарована съм от вас, Гризуолд. Точно вие би трябвало да знаете колко подценявани и важни са обслужващите позиции! Вашата секретарка е важна, иначе нямаше да имате нужда от нея. И ако този път се е объркала, може би има смекчаващи вината обстоятелства.

— Не ме интересуват смекчаващите вината обстоятелства. Плащам й за определена работа и очаквам от нея да я върши.

Хоуп пренебрегна избухването му, както би направила с раздразнението на някое дете. Попита го със спокоен глас:

— Обяснихте ли й ясно какво искате? Беше ли й познато или имаше нужда от обучение? Има ли деца и грижи ли се за тях?

— Има внуци и те не са моя отговорност.

— Какъвто шефът, такъв и икономът. — Гласът на Хоуп прозвуча напрегнато. — Знаете ли, че корпорацията Гивънс е сред онези с най-нисък рейтинг за работнически привилегии? Не плащат майчински, не предлагат забавачница, наемат колкото се може по-малко представители на малцинствата и инвалиди, и винаги се движат по ръба на закона, защото никога не назначават жени на ръководни постове.

— Жените забременяват. — Той примигна изненадано, когато чу думите, излезли от устата му. Баща му казваше подобни неща.

Хоуп го засипа със сарказъм.

— Гениално, Шерлок. Не се притеснявайте, можете да си наемете друга секретарка. Жените нямат насита на нископлатени служби.

— Моята секретарка не е нископлатена!

— Разбира се. Само защото вашият господин Гивънс е богат колкото Рокфелер, не означава, че раздава големи заплати. Нали? Кажете честно, нали?

— Плаща за онова, което получава. — Отново звучеше като баща си. Кога старецът беше успял така да обсеби ума му?

— Точно така. — В гласа й звънна задоволство. Променяйки тактиката, тя рече с твърд глас: — Подозирам, че се държите доста твърдо със секретарката си, нали?

— Ами… да… може би. — Той се намуси. — Но тази настинка е ужасна.

Гласът й омекна.

— Вие сте важен човек. Колко хора работят под ваше ръководство?

— Не знам. — Той се опита да си спомни колко прислужници беше виждал да се мотаят наоколо.

— Дори не знаете колко работници имате? — В гласа й прозвуча искрен ужас.

Хиляди. Той направи едно бързо предположение:

— Осем.

— Гризуолд, само защото имате лошо настроение, не може да си го изкарвате на подчинените си. Не е честно спрямо тях — и спрямо вас.

— На мен ми се струва честно — промърмори той.

Гласът й бе пропит от топла развеселеност.

— Да. Наистина ли секретарката ви беше толкова некомпетентна?

Не му се искаше да го признава, но Мередит сигурно беше най-компетентната заместничка, която госпожа Фаръл бе намирала досега.

— Ставаше.

— Тогава й дайте един ден да се успокои, обадете й се и се извинете.

Цялото му негодувание изригна на повърхността.

— Няма да го направя!

— Последствията от оставане без работа могат да са ужасни. — Нотката на упоритост отново се беше завърнала в гласа й.

— Ти си филантроп.

Повечето хора, които познаваше, щяха да отхвърлят думите му с ужас. Но не и Хоуп.

— Да — призна без притеснение тя.

— Къде се научи да манипулираш хората така?

Тя се засмя.

— Имате предвид да им обяснявам как трябва да постъпят правилно?

— Все тая.

Тя се умълча за дълго, и той осъзна, че се кани да разкрие нещо за себе си — което не беше правила досега, въпреки неуморните му опити.

Гласът й прозвуча едва чуто:

— Баща ми беше пастор.

Внезапно застанал нащрек, той попита:

— Беше? Да не се е отказал от църквата?

Отговорът й прозвуча просто, без цветисти изрази или нещо подобно:

— Той е мъртъв. Родителите ми са мъртви.

— Аз… съжалявам. — Недостатъчни думи за такава огромна загуба.

— Благодаря ви. — Тя продължи с по-нормален тон: — Вашият пастор ще ви каже да направите същото нещо, което ви казах и аз.

На неговия пастор нямаше дори да му хрумне да разклати лодката и евентуално да прогони най-големия дарител на паството му.

— Нали не искате да станете като господин Гивънс. Никога не знаете каква вреда нанасяте, когато не проявявате загриженост, никога не виждате доброто, което създавате, когато проявите малко любезност. Сега вървете и си легнете. Утре ще се почувствате по-добре.

Той чу звъна на телефон някъде отзад и се опита да намери начин да я задържи.

— Имам и кашлица. — Той се изкашля няколко пъти, за да подчертае думите си.

— Вземете сироп за кашлица. Търсят ме на другата линия. Чао-чао.

С тези безчувствени думи тя му затвори — на него, Закарая Гивънс IV — оставяйки го да гледа замаяно слушалката. Чао-чао?! Той си мислеше, че това е запазено за бебета и стюардеси. А Хоуп беше неприкрит либерал. Трябваше да стои колкото се може по-далеч от нея или тя щеше да го накара да започне да мисли като самата нея и като леля Сесили. Не можеше да си представи изражението на лицето на баща му, ако започнеше да го засипва с приказки от рода, че щастливият работник е лоялен работник… Телефонът, който държеше, иззвъня. Той започна да натиска бутоните.

— Ало? Ало? — Накрая улучи онзи, който примигваше.

— Ало? — Гласът на Хоуп прозвуча ясно в ухото му. — Имам часове, но исках да ви кажа…

— Часове?

— Уча в колеж, но исках да ви кажа…

— Колеж? Защо?

Сарказмът в гласа й едва не разтопи слушалката.

— Защото отдавнашната ми амбиция да стана оператор в телефонна служба е постигната. Сега ще млъкнете ли? — Той млъкна и тя си пое дълбоко дъх. — Исках да ви кажа, че дори да говорите грубо за работниците си, по сърце вие сте добър човек.

Наистина трябваше да й каже истината. За това кой беше всъщност.

— Хоуп…

— Да?

Той отново чу слабото звънене, което означаваше, че трябва да отговори.

— Хоуп… — Как точно да го каже?

— Знам. Смутен сте. Но вие наистина сте добър човек. Трябва да вървя. Ще поговорим довечера. — Тя отново му затвори.

Два пъти за по-малко от десет минути. Това сигурно беше нещо като рекорд за член на семейство Гивънс. Той бавно остави слушалката на мястото й.

Дъщеря на пастор. Това обясняваше много неща. Но в същото време защо говореше за себе си с такава неохота? Жената беше истинска загадка, която той копнееше да разгадае. Не беше толкова възрастна, колкото си мислеше, щом ходеше в колеж. Значи сигурно не беше омъжена и нямаше деца.

А той си беше изгубил ума, защото знаеше адски добре, че тя е чувствена жена. Трябваше да спре с тези фантазии за нея. Нямаше да слезе долу да я види. Щеше да се обади на Робин да си уреди среща. Веднага, щом се оправеше от тая настинка… и трябваше да направи нещо, за да оправи гафа с Мередит, преди Джейсън да е научил за него и да си е поискал парите.

— Имам време до хокейния мач — каза Зак на глас и натисна бутона за вътрешна връзка.

— Обажда се Черил от Човешки ресурси — обади се весел глас. — С кого искате да ви свържа?

Този път, без да опитва да модулира гласа си, той просто изстреля:

— Гивънс на телефона. Имаме ли детска забавачница в тази сграда?

Въпросът му породи кратко колебание, след което Черил каза:

— Не, сър, нямаме.

— Кой е вашият шеф?

— Господин Люис, сър.

— Той правил ли е проучване за изграждането на детски център в сградата?

Черил тихо изсумтя.

— Да бе. Кой се обажда всъщност? Марк, ти ли си? Защото нямам време да си играя игрички. Твърде съм заета да решавам дали да зашлевя дъртака Люис с дело за сексуален тормоз, или да слушам глупавите ти шегички.

Колкото и да не му беше приятно, Зак трябваше да признае, че Хоуп е права. Компанията му изобщо не предлагаше привилегии на работещите в нея и той смяташе да направи нещо по въпроса.