Кристина Дод
Такава, каквато си (4)

Глава 3

Господин Гризуолд прекъсна връзката, и Хоуп седна пред старомодното телефонно табло с неговите лампички и жакове с усещането, че се е случило чудо. Тя го харесваше, и то много. С неговата отсечена бостънска интонация и неговата лоялност към работодателя му той изглеждаше привлекателен мъж. Хоуп лениво се чудеше на колко ли години е и как ли изглежда.

После смъмри себе си, че това всъщност няма значение. Между училището, работата и следването тя едва имаше време да диша, какво оставаше за срещи — за голям ужас на мадам Нейнси. Въпреки това й беше приятно да си поговори с мъж, който не споделя незабавно всичките си проблеми.

Тя направи гримаса и нагласи слушалките на главата си.

Всички й се изповядваха за своите проблеми. Тя явно страдаше от някакъв дефект в характера си.

Връхлитайки през вратата заедно с поток от студен въздух, мадам Нейнси попита:

— Кой беше това?

Оставяйки след себе си изумителния аромат на парфюм „Джорджо“, мадам Нейнси допря бузата си до тази на Хоуп и заприказва, без да изчака отговора й:

— Там навън има свирепа снежна вихрушка, ще трябва да пропуснеш часовете и да останеш за вечеря, че е глупаво да излизаш навън в такова време.

Мадам Нейнси беше собственик на телефонната служба открай време, и обитаваше денонощно апартамента в сутерена, който използваше и за свой офис, в Ямайка Плейн, необичаен квартал в центъра на града с разнообразие от етнически и сексуални малцинства. Силният източноевропейски акцент на мадам Нейнси я правеше да звучи като карикатурен руски шпионин, и тъй като тя отказваше да признае възрастта си, Хоуп я приемаше за около шейсетгодишна. Шейсетгодишна, която отчаяно се бореше да бъде на трийсет. Носеше имитация на кожено палто и копринен шал на черни и златисти райета. На пръстите й имаше изкуствени маникюри с изрисувани по тях клавиши на пиано, птици или миниатюрни планини, а на ушите й висяха монети.

Хоуп я обожаваше.

— Не мога да пропускам часове тази вечер — каза Хоуп. — Възникнаха проблеми с чертежа ми и имам нужда от помощта на Шели Дроутър.

Сваляйки яркорозовата си, мъхната шапка, мадам Нейнси отиде до огледалото и оправи заскрежената си руса коса.

— Той преподавател ли ти е?

— Тя е една от студентките. Преподавателят всъщност не е много добър в чертежите.

Това беше основният проблем на държавните колежи. Учителите не само че не бяха експерти, но често дори и не бяха истински учители. Обикновено апаратурата се оказваше остаряла, и разписанието беше невъзможно. Но момичешките мечти на Хоуп бяха умрели на самотното тексаско шосе през лятото на шестнайсетата й година, и в нейната болка и обърканост тя се беше превърнала от най-умното и популярно момиче в гимназията в самотна изгнаница в непознат град. Сега се бореше да си даде възможностите, които някога беше смятала за гарантирани — и понякога, само понякога, й се струваше, че може и да успее.

Мадам Нейнси й беше помогнала, като й бе дала работа, когато тя още нямаше необходимия опит, и майчинска привързаност, когато светът й се беше струвал твърде суров и самотен.

Слагайки ръце на хълбоците си, мадам Нейнси каза:

— Снегът се трупа по улиците, колите се хлъзгат, автобусите са спрени. В колежа ти може да отменят часовете. Мислила ли си за това?

— Ако случаят е такъв, ще остана тук — каза Хоуп разсъдливо.

Мадам Нейнси мразеше петъчните вечерни часове на Хоуп и правеше всичко възможно, за да ги саботира, но въпреки че Хоуп беше готова на какво ли не, за да угоди на работодателката си, по този въпрос беше непреклонна. Просто щеше да вземе часовете, необходими й, за да има право да влезе в Бостънския университет. Щеше да изкара научна степен по компютърни науки. Щеше да има високоплатена работа в тази доходна област. И ако дотогава все още не попаднеше на никаква следа от семейството си… е, тогава щеше да има възможност да наеме частен детектив, който да ги намери вместо нея. Някъде там бяха сестрите й — Пепър, сега тийнейджърка, Кейтлин, на осем години, и приемният й брат, Гейбриъл. Всички те бяха разделени помежду си от седем дълги години. Никое от телефонните обаждания до приемните семейства не й беше донесло никаква информация, а бившите й съседи й затваряха телефона. И макар болката от липсата на брата и сестрите й да беше намаляла, решителността й да ги намери само се беше увеличавала. Тя не си позволяваше и най-малкото съмнение. Щеше да го направи, и часовете изискваха цялата й концентрация, цялата й интелигентност, и поглъщаха цялото й време.

— Обади се. Обади се в училището си. — Мадам Нейнси започна да я побутва към комутаторното табло.

В този момент телефонът иззвъня. Тя погледна кой се обажда и веднага вдигна слушалката.

Доктор Къртис и колата й бяха затънали в снежна пряспа — отново. Хоуп й даде номера на пътна помощ и я инструктира да се обади отново, когато се прибере вкъщи.

Телефонната служба имаше четирийсет и седем абонати, и сякаш всичките имаха проблеми във връзка със снега. Отец Бекет имаше около двайсет и пет бежанци в епископския приют, които се нуждаеха от одеяла. Хоуп намери близък универсален магазин, склонен да дари одеялата, и уреди доставянето им, с надеждата, че ще го направят. Господин Шепард беше блокиран в офиса си, жена му беше сама вкъщи, и очакваше да роди всеки момент. Хоуп издири съсед, който да остане с нея, и обеща да я проверява всеки ден, докато бебето се роди. Хоуп се погрижи и да се увери, че госпожа Монахан е в безопасност вкъщи.

Чу тропането на съдове, докато мадам Нейнси шеташе в мъничката си кухня, а след по-малко от петнайсет минути се разнесе аромата на агнешко с чесън.

Кухнята беше старомодна, също като телефонното табло, с половинвековна газова печка, която отказваше да излезе от строя, с шейсетгодишен хладилник с наклонен таван и миниатюрна камера, евтина бяла мивка и оранжеви пластмасови плотове. В малката баня нямаше и инч свободно пространство — там бяха наблъскани тоалетна, мивка и вана в пространство колкото за един килер. Навсякъде в спалнята и във всекидневната мадам Нейнси беше украсила с болана^[1] — изтърканите места по канапето и креслото бяха покрити с пурпурнозлатисти кръпки болана, върху балатума имаше голям цветен мъхнат килим, високите прозорци, гледащи към тротоара, бяха украсени със златисти пердета с ресни. Ъгловата маса с лампа на стойка би изглеждала по на място в магазин за старинни мебели, а върху масичката за кафе имаше шахматна дъска. Бюрото, върху което стоеше телефонното табло, беше от талашит с покритие „Формика“. Масата за хранене беше разположена между кухнята и телефонното табло, така че мадам Нейнси да може да скача и бързо да отговаря, когато телефонът звънне по време на ядене, което нямаше как да не се случва.

И все пак, въпреки нейната бохемска разпуснатост, мястото беше пропито с личността на мадам Нейнси, и излъчваше топлота и добрина, и Хоуп се чувстваше тук като у дома си, което никога не се беше случвало в собствения й празен апартамент.

След като проведе още два разговора и научи, че часовете й наистина са отменени, тя отиде в кухнята, като отмести розовата завеса встрани.

— Сара не може да дойде на работа тази вечер. Тя е блокирана в къщата на приятеля си.

Мадам Нейнси изцъка с език.

— Какво прави там? Тя е добра в работата си тук, не толкова добра като теб, но все пак добра, а прахосва времето си с този безполезен бакалин.

Хоуп нямаше намерение да влиза в дискусия относно морала на Сара. Тя й беше добра приятелка, само две години по-голяма от нея, със силен апетит към мъжете. Сара се отнасяше много сериозно към отговорностите, които имаше като по-голяма от двете. Хоуп, под ръководството на Сара, пазаруваше в магазини за намалени стоки евтини и хубави дрехи, и беше научила от нея, че при необходимост екстракт от ванилия може да мине като заместител на парфюм. Периодично Сара отделяше време, за да ходи с Хоуп на кино за един долар, и говореше с поразителна откровеност за мъже, секс и връзки. Сара беше толкова добра приятелка, че нямаше нищо против да променя графика си, за да може Хоуп да присъства на часовете си.

— Ако остана, ще трябва да уча след вечеря.

— Да, разбира се. — Мадам Нейнси я щипна по бузата. — Искам само най-доброто за теб, Хоуп.

„Понеже разводът ви приключи, и сега сте самотна.“

— Знам, че е така.

Това беше вторият развод на мадам Нейнси, откакто Хоуп беше дошла да работи при нея преди три години, и общо шестият й развод, за който тя си признаваше.

— Завърши ли работата, която ти намерих? — попита мадам Нейнси.

— Да, направих нов уебсайт на химическото чистене, и те ми платиха. — Хоуп се усмихна топло на мадам Нейнси, която често й намираше работа, която да може да върши в свободното си време и да си докарва по няколко допълнителни, скъпоценни долара. — Благодаря ви, че ми казахте за тях. Парите бяха добри.

— Ще ти намеря друга работа. Не твърде тежка, и за още по-добри пари.

— Това би било чудесно.

Мадам Нейнси не искаше Хоуп да забележи, но тя наблюдаваше скъпото дете, докато Хоуп събираше сребърните прибори и чиниите от масата. Хоуп беше добро момиче, прекрасно момиче, което някой беше научил да помага винаги, когато е възможно. И Хоуп помагаше. Тя помагаше на всеки. Всички абонати я боготворяха, а ако някога я видеха, щяха да започнат да я боготворят още повече.

Защото Хоуп беше красиво момиче, много по-красиво, отколкото мадам Нейнси бе била в младостта си, а мадам Нейнси тогава беше красавица. Ала Хоуп… първото нещо, което всеки забелязваше в Хоуп, бяха очите й. Големи и сини като полиран тюркоаз, те се открояваха върху лицето й. Което всъщност беше доста обикновено — слабо, с остра брадичка, безцветни бузи, чип нос и красиви устни. Възголямо, но с хубави черти. Само да си слагаше понякога и червило!

Сещайки се за едно от дребните неща, които я дразнеха, мадам Нейнси погледна намусено масата и застана с ръце на кръста, наблюдавайки как Хоуп сгъва салфетките и реди сребърните прибори.

— Защо не носиш грим? Как очакваш да си намериш мъж, ако не полагаш усилия да си красива за него?

Хоуп погледна развеселено мадам Нейнси с огромните си сини очи.

— Правилният мъж за мен ще вижда през износените ми дрехи и безцветното лице и ще ме обича заради моята интелигентност.

Мадам Нейнси изсумтя.

— Има си причина мъжете да харесват красивите момичета повече от умните момичета. Мъжете виждат по-добре, отколкото предполагат. — Тя се върна при тигана си, разбърка агнешкото, после дойде обратно на масата. — И косата ти! Винаги я изтегляш силно назад. Слагаш фиби в нея. Режеш си сама бретона, и той става неравен.

Хоуп сви рамо.

— Ножиците ми не са много добри.

— Ако оставяш косата си пусната, ще е дълга. И къдрава. Има хубав цвят. Мъжете биха я харесали.

— Тя е кафява — рече Хоуп прозаично. — И ми пречи, когато е пусната. Има ли нещо за салата? Аз ще я направя.

— В хладилника. — Дори без грим и със силно опъната назад коса, Хоуп се държеше с хората по начин, който караше жените да искат да си говорят с нея, а мъжете — да искат да легнат с нея.

Тя си говореше с всички. Но не си лягаше с никого — и по мнението на мадам Нейнси досега никога не го беше правила.

Хоуп беше твърде слаба. Мадам Нейнси все се опитваше да я угоява, но какво очакваше това дете, след като прекарваше цялото си време приведена над книгите, и учеше, сякаш животът й зависи от това? Всичките й пари отиваха, за да плаща за уроците си, и за още уроци, докато живееше в пълен с хлебарки едностаен апартамент в Мишън Хил. Мадам Нейнси потрепери, когато си помисли за това момиче, крачещо по улиците нощем след часовете си. Беше се опитала да убеди Хоуп да се премести в нейния сутерен, но Хоуп твърдо беше отказала. Каза, че не иска да се натрапва на мадам Нейнси. Добави още, че никой не я притеснява по улиците.

Това беше самата истина. Сякаш я пазеха ангели. Мадам Нейнси, Бог й е свидетел, всяка вечер му се молеше да е все така бдителен.

Тя смяташе, че Хоуп е издигнала стена между себе си и света, и не допуска никой през нея. Разбира се, момичето никога не даваше информация за детството си, независимо колко умело мадам Нейнси я подпитваше. Единственото, което знаеше за миналото на Хоуп беше, че родителите й са починали и тя е живяла в сиропиталище някъде наблизо. И няколкото пъти, когато заради снега Хоуп беше оставала да спи тук, тя се беше будила с писък от кошмарите си.

Да, някога някъде нещо много лошо се беше случило с Хоуп.

Мадам Нейнси разбърка хубаво гъбите, после изсипа в гозбата една кутия с крем супа от целина.

В Хоуп мадам Нейнси виждаше сродна душа, защото изражението в красивите очи на момичето беше на стар, тъжен и самотен човек. Мадам Нейнси беше изгнаник от собствената си родина, и знаеше, че по някакъв начин и Хоуп е такава.

Така че мадам Нейнси каза:

— Днес срещнах един красив младеж.

Хоуп погледна одобрително към кухнята.

— Чудесно! Трябва да се срещнете отново.

— Не, имах предвид за теб!

Хоуп тихо изстена. Мадам Нейнси непрекъснато се оглеждаше за мъже за нея, и когато намереше някого, Хоуп неизменно изживяваше някои ужасни моменти.

— Аз мога и сама да си намеря някой младеж — каза тя.

— Но не го правиш. — Мадам Нейнси се взря в нея с леко изпъкналите си сиви очи. — Трябва да помислиш за бъдещето си.

— Мисля за бъдещето си. Не ми трябва мъж в него.

— Не знаеш какво означава самотата.

„Напротив. Знам.“ Ала Хоуп не каза нищо и продължи да изцежда юфката.

— Най-малкото не си от онези безсрамни момичета, които правят… сещаш се… с мъж преди сватбата.

Хоуп знаеше, и трябваше да положи усилия, за да сдържи кикотенето си.

— Всичките ми приятелки са правили… сещате се… и казват, че не си струва притесненията.

Изправяйки широките си рамене, мадам Нейнси отбеляза:

— Тогава не са го направили с правилните хора.

Хоуп избухна в смях.

Засегната, мадам Нейнси рече:

— Ти нямаш семейство, и трябва да ми се довериш. Взела съм присърце благополучието ти.

След няколко неуспешни опита Хоуп успя да поукроти въодушевлението й.

— Да, госпожо Нейнси.

— Бракът е това, което създава… сещаш се… незабравимо преживяване. Когато си омъжена, това не е просто прибързано, жалко преживяване.

Хоуп отново избухна в смях.

Мадам Нейнси се облегна на плота и изчака Хоуп да приключи.

— Спомни си какво казвам винаги… — Тя поклати пръста си с дълги стави. — Първо халката. После в кревата. Ти си морално момиче. Знаеш това.

— Аз съм уморено момиче. Нямам достатъчно време, за да си позволя халката или кревата.

— Което ме довежда до господин Джоунс.

Хоуп изрече бавно и отчетливо:

— Нямам време за срещи, а и последният мъж, който ми намерихте, беше на шейсет и две и толкова широк, колкото и висок.

— Е, теглото му не беше много наднормено.

— Именно.

Той стигаше до брадичката на Хоуп.

Мадам Нейнси изучаваше дългурестата фигура на Хоуп.

— Ти си висока.

— Знаехте това, преди да ми уредите среща.

— Имаш дълги крака. — Мадам Нейнси сипа юфката в две купи и я засипа с вареното.

— Трудно си намирам дънки за тях.

— Но имаш тънък кръст. И красиви гърди. Можеш да спечелиш доста от тях.

Хоуп остави върху масата купите, от които се вдигаше пара.

— Две са ми достатъчно.

Мадам Нейнси се намръщи, сякаш се мъчеше да разбере за какво става въпрос, после се намръщи още повече.

— Шегувай се ти, но тази среща е с красив млад мъж… — Тя седна и зачака Хоуп да отговори на телефонно обаждане.

Беше мадам Шах, която каза:

— Кон на Ф6.

— Добре. Ще ви се обадя за отговора.

Хоуп отиде до шахматната дъска и премести хода, после се върна на масата.

Мадам Нейнси продължи да говори, сякаш нищо не ги беше прекъсвало.

— Той си има работа. Има си къща. Има си котка.

— Не.

Ябълката, която Хоуп беше изяла на закуска, отдавна вече не й държеше сито и храната беше чудесна.

— Какво? Само защото не е бездомен или отчаян, няма да му дадеш шанс? — Мадам Нейнси махна с ръка към телефонното табло. — Достатъчно е всеки един от абонатите ни да си каже проблемите, и ти веднага започваш да се грижиш за него. А те всички имат проблеми.

— Няма значение. Нямам време за срещи.

Мадам Нейнси започна да се храни с удоволствие.

— Трябва да се срещнеш с Джейк. Джейк Джоунс. Той е много привлекателен, с тъмна коса, мургава кожа, малко по-млад е от теб, може би, но си има свой собствен бизнес — прави разни неща за корабоплаването.

— Неща?

Мадам Нейнси сви рамене, довършвайки вечерята си.

— Той ми обясни. Не го разбрах. Но няма да спра да ти натяквам, докато не се съгласиш да се срещнеш с човека.

Пускайки лъжицата си в празната си купа, Хоуп беше застигната от вдъхновение.

— Добре! Ще ви кажа истината. Вече имам уговорена среща. За следващата събота. — Хоуп претърси кътчетата на ума си, и триумфално попадна на име, което мадам Нейнси не знаеше. — С господин Гризуолд.

— Господин Гризуолд. — Мадам Нейнси изглеждаше изпълнена с подозрения. — Кой е господин Гризуолд?

— Той е икономът на господин Гивънс. Говорих с него тази вечер, и звучеше толкова… — Изправила се, Хоуп събираше чиниите от масата. — Забавен е, знаете ли? В началото беше по-скоро рязък, но мисля, че може да ми помогне да намеря за госпожа Монахан ходилка втора употреба.

Мадам Нейнси я последва в кухнята.

— И този господин Гризуолд те покани на среща по време на първия ви разговор по телефона?

— Ъхъ. — Хоуп грижливо избягваше да среща погледа на мадам Нейнси.

— И ти прие?

— Харесах го — отвърна Хоуп простичко.

Явно нещо в усмивката й беше убедило мадам Нейнси.

— Не си виждала този мъж. Може да се окаже трол.

— Или козел, но външният вид няма значение. — Хоуп започна да мие чиниите. — В един идеален свят.

Винаги упорита, мадам Нейнси каза:

— Ако е ужасен, ще се срещнеш ли с господин Джоунс?

Хоуп се предаде.

— Ако е ужасен, ще се срещна с вашия господин Джоунс. — Но той нямаше да се окаже ужасен, защото тя нямаше време за истинска среща, никога нямаше да види господин Гризуолд, и щеше да му измисли описание, което да задоволи дори мадам Нейнси, въпреки че Хоуп всъщност не беше много добра в лъжите, защото където и да отидеше и каквото и да направеше, винаги щеше да си остане дъщеря на свещеник.