Кристина Дод
Такава, каквато си (12)

Глава 11

Неравността на пътя й седеше в офиса си, доуточнявайки последните подробности по закриването на компанията на Колин Бакстър и за последен път разговаряше с някогашния си приятел.

— По дяволите, човече, дай ми още малко време. — Бакстър беше уплашен, опитваше се да се измъкне от ъгъла, в който го бяха заклещили. — Ние сме приятели.

— Не. Не сме. — Зак смяташе Бакстър за безмилостен кучи син. Което не беше проблем. Все пак, според Джейсън, всяка сутрин Зак бръснеше лицето на друг безмилостен кучи син. Проблемът беше, че Бакстър беше егоист, който си мислеше, че може да прави каквото си пожелае, въпреки порицанията на неговия борд на директорите и задълженията към акционерите му.

— Всичко беше просто бизнес — рече умолително Бакстър.

— Не, не беше бизнес. Беше глупост. — А нищо друго не обиждаше Зак повече от това.

Бакстър се ядоса. Нищо чудно. Когато пречеха на плановете му, Бакстър винаги се ядосваше.

— Това е отмъщение. Отмъщение за това, че не минах някакъв си тест за лоялност към великия, страхотен Закарая Гивънс. Нека ти кажа, Зак, че никой никога няма да мине този тест, само за да ти угоди. Всеки гледа себе си и няма да е зле да спреш да търсиш онази истинска връзка, защото никой няма да те хареса толкова, колкото ти се харесваш.

— Достатъчно — отсече Зак.

— Някога те слушах как хленчеше, че всички се отнасят с теб по различен начин, защото си богат, и си мислех, на кого му пука? Но слушах и кимах, и се преструвах, че ме интересува…

— Сбогом, Бакстър.

— Не ми затваряй телефона!

Зак спокойно остави слушалката на мястото й. После отиде до умивалника на барчето, плисна си няколко пъти вода на лицето и когато се обърна, видя Мередит на вратата.

— Какво има? — сопна й се той.

Това като че ли не й правеше впечатление. Вече не. Със спокойствие, придобито след срещата с предишните му избухвания, тя каза:

— Леля ви Сесили е на телефона. Каза да се обадите или ще купи още картини, които ще трябва да окачате.

— Добре, ще говоря с нея. — Той отиде до телефона и докато вдигаше слушалката, каза на Мередит: — Преди да си тръгнеш, бих искал да ми дадеш един съвет.

Мередит отвори уста да попита какъв, но бързо я затвори, кимна и излезе, затваряйки вратата зад гърба си.

Зак вдигна слушалката и рече сопнато:

— Какво има, лельо Сесили?

— Така ли поздравяваш своята възрастна, скована от артрита леля? — Тя звучеше твърде весело.

Изпълнен с подозрение, той отвърна с преувеличена загриженост:

— Радвам се да те чуя, лельо Сесили. Как е възрастното ти, сковано от артрита тяло?

Тя се засмя.

— Доста добре, всъщност, или поне ще бъде след около три седмици, когато се озова на Карибите и се опъна на топлия шезлонг под чадърчето.

С раздразнено любопитство той попита:

— На почивка ли отиваш? Сама?

— Много си проницателен. Наистина отивам на почивка и няма да съм сама. Това отговаря ли на любознателните ти въпроси?

— Не съвсем. — Майка му беше права. Леля Сесили сигурно имаше любовна връзка.

— Много лошо. Защото друго няма да научиш. — След това закачливо побърза да промени темата. — Познай какво направих снощи.

Той се прегърби в луксозния си кожен стол.

— Щом ти не отговаряш на въпросите ми, защо аз трябва да отговарям на твоите?

— Колко невъзпитано. Това не подхожда на важен човек като теб. Отидох да се абонирам в телефонната служба.

Това вече не го очакваше. Изпъна гръб и попита настоятелно:

— На мадам Нейнси? Ходила си при мадам Нейнси?

— Колко телефонни служби има в Бостън? Разбира се, че отидох при мадам Нейнси.

Той потъна в стола си и впери поглед в телефона, сякаш по някакво чудо успяваше да види там лицето на леля си.

— Видя ли я? Видя ли Хоуп?

Леля Сесили се изкиска.

— Видях я.

Зак плувна в пот.

— Мили боже, какво й каза за мен?

— Истината.

— Не. — Леля Сесили го беше издала?!

— Да. Казах й, че Зак Гивънс ми е племенник. — Жената го остави да се гърчи в агония няколко съдбовни секунди. След това додаде със саркастичен тон: — Обаче Хоуп не се интересува от Зак Гивънс. Намира за интересен само иконома му Гризуолд.

— Аааа. — Той си отдъхна. — Ти си любимата ми леля.

— Този път ласкателството няма да те спаси. Кажи истината на момичето.

— Да. Трябва да го направя. — Но на него му харесваше как Хоуп се грижи за него. Сякаш беше мъж като всеки друг, а не ходеща кредитна карта.

— Не съм наясно с делата ти, момчето ми, и не искам да знам нищо за тях, но ме поправи, ако греша — това момиче не е твое, че да го загубиш.

— Не е… все още.

— Закарая Гивънс, какво си мислиш ти? — Гласът на леля Сесили се пречупи, когато го извиси в нотка на възмущение. — Че ще опустошиш тази абсолютно прекрасна млада дама, която е преживяла толкова несгоди…

Той застана нащрек.

— Какви несгоди?

— Не ми каза, но е сираче и е бедна. А ти смяташ да я вкараш в леглото си, а после ще й кажеш: „Между другото, аз не съм онзи, за когото ме мислиш“?

Той се успокои.

— Страхотна е, нали?

— Очарователна е, а ти избягваш въпроса ми.

— Ще ти отговоря, ако ти отговориш на моя. С кого ще ходиш на Карибите?

Леля Сесили надменно го пренебрегна.

— Хоуп не само ще ти донесе много повече проблеми, отколкото си свикнал да се оправяш, а е и много по-мила от всичките жени, с които спиш. Остави я на мира.

Да остави Хоуп на мира? Да я остави беше все едно да изостави задълженията си в Гивънс Ентърпрайсис. Гивънс беше част от него, а Хоуп… е, тя не беше. Никоя жена не беше. Но момичето определено беше привлякло интереса му, а това бе достатъчно.

— Мередит ми казва, че имам друго обаждане. — Това не беше истина, но той не искаше да говори повече с леля Сесили за Хоуп. — Ще кажа на майка, че отиваш на Карибите. С мъж. Очаквай разпит. — Той затвори, преди да чуе възраженията й, след което се обади на лекаря си и с няколко стегнати изречения, повечето от които включваха номера на сметката му, уреди госпожа Монахан да бъде оперирана.

Така. Това успокои донякъде надигналото се чувство за вина, което леля Сесили беше успяла да пробуди у него.

След това се обади в дома си.

— Домът Гивънс — отвърна Гризуолд, сякаш беше кралски глашатай.

Зак бе избрал по-величествен тон, когато разговаряше с Хоуп.

— Гризуолд, изпращам те на почивка.

— Господин… Гивънс? — Гризуолд звучеше озадачено. — Вие ли сте това? Добре ли сте?

Зак отвърна с раздразнен тон:

— Разбира се, че съм добре. Звучиш така, сякаш никога не ходиш на почивка.

— Разбира се, че ходя, сър. Но на вас не ви харесва. Не обичате промените.

Зак се ухили противно.

— Променям се.

Гризуолд опита друг номер.

— Ще трябва да оставя Ленърд за мой заместник, а вие знаете, че не го харесвате.

Зак се намръщи. Това си беше чистата истина. Така и не бе успял да хареса помощник-иконома, нервен, сервилен мъж, който никога не поглеждаше Зак в очите.

— Ще оцелея. Върви някъде. Направи някакво генеалогично изследване или нещо друго… До довечера да те няма.

— Довечера? — Задъхвайки се от негодувание, Гризуолд обяви: — Сър, това е възмутително.

— Аз ще платя почивката.

— За колко време? — попита свадливо Гризуолд.

— Две седмици ще свършат работа. — След две седмици Хоуп щеше да се намира в къщата му, в леглото му, той щеше да е разкрил измамата и тя щеше да му е простила.

Гризуолд въздъхна.

— Ще ви оставя номера на мобилния ми и когато ви омръзне, можете да ми се обадите.

— Добра идея. Благодаря, Гризуолд. Ще се видим, когато се прибереш.

— Да, сър. И, сър? Госпожица Хоуп се обади да търси… мен. — Гризуолд говореше отмерено, показвайки пълното си неодобрение. — Казах й, че ме няма вкъщи.

— Уф. — Зак се беше надявал, че Гризуолд няма да открие какви ги върши. Но той нямаше да разпитва как икономът му беше успял да открие измамата. Прислугата винаги знаеше всичко, а Гризуолд знаеше дори повече. На всичкото отгоре той беше със Зак от толкова дълго време, че можеше да си позволи да покаже неодобрението си, а Зак не беше в настроение да чува какъв е задник. Затова рече презрително: — Благодаря ти, Гризуолд. Ще й се обадя.

Той затвори, преди Гризуолд да каже още нещо и си пое дъх с облекчение. С молив в ръка си отбеляза дните от почивката му. Следваща по ред беше Мередит. Той й позвъни по вътрешната линия.

Консервативно облечената му секретарка се появи веднага с бележник в ръка и се настани на стола пред бюрото му, готова да приеме задачата си.

— Довечера смятам да готвя вечеря — каза той. — За една жена.

Мередит вирна изненадано глава.

— Така. Ще поръчам вечерята и ще скрия кутиите.

— Направо ще се хване.

Ако не му трябваше помощта й, досега да я беше уволнил за втори път. Но му оставаха само още десет дни до завръщането на госпожа Фаръл и не му се искаше да се занимава с нова секретарка. Освен това Хоуп би казала, че трябва да е благодарен, че Мередит се е успокоила достатъчно, за да започне да прави саркастични коментари.

— Смятам да сготвя… — той се поправи, — тоест да поръчам лазаня и искам да предложа червено вино. Не от най-лошите, но по-евтино от онези, които обикновено красят масата ми. Надявам се да ми помогнеш.

Тя се усмихна.

— Бих могла. Добро на вкус вино, но не скъпо? Колко искате да похарчите?

Той се опита да си спомни какво има в избата си и колко е похарчил за него.

— Не повече от петдесет долара за бутилка. — Зак търпеливо я изчака да спре да се смее и когато вдигна ръка, да избърше очите си, той попита: — Според теб какво би означавало скромна цена?

— Някои хубави вина струват по-малко от десет долара бутилката. — Тя се поколеба, сякаш се притесняваше да продължи.

— Продължавай — окуражи я той.

— Честно казано, когато аз мога да си позволя вино, избирам Ситра. Това е червено трапезно вино от Италия, продават го в бакалиите и е доста добро.

— Ситра. — Той си го записа.

Тя се размърда неспокойно на стола си.

— Вижте какво, господин Гивънс, това не беше добро предложение. Да опитаме нещо друго.

— Защо не Ситра?

Тя изглеждаше… не виновна, а смутена.

— Продават го в големи бутилки.

— Колко големи? Галон?

— Един номер по-малки. И струва — тя потрепна, — седем долара.

— Но на теб ти харесва. Добре. Благодаря. — Значи остава Ситра. Той погледна към менюто. — Имам също салата и квасен хляб със зехтин, плюс зелен боб алмандин. Сещаш ли се какво друго ми трябва?

— Десерт?

— Забайоне с малини. — Той очакваше жената да възкликне ентусиазирано.

Вместо това тя го гледаше така, сякаш никога не беше чувала за това.

— Нали се сещаш — яйца, захар, вино Марсала, разбити заедно и охладени… — Тя наистина изглеждаше озадачена и той се намръщи. — Ти какво би предложила?

— Сър, надявам се да ми простите, но аз навлязох в ритъма на офиса и говорих с горкото момиче от телефонната служба, и мисля, че знам с кого е срещата ви и не смятам, че е редно, но ако искате да е нещо по-прилично, предложете й шоколад.

Той не можеше да реши дали да реагира на критиката срещу лицемерието му, или срещу избора му на храна.

Мередит не изчака да разбере.

— Тоест опитайте с вашето забайоне. Има жени, които не обичат шоколад, но повечето от нас го обожават.

— Какъв шоколад?

— Шоколадов мус, шоколадов пай, шоколадова торта… — Очите на Мередит бяха притворени, сякаш си припомняше екстаза. — Когато излизах с моя съпруг, той ми купи вкусна храна и накрая имаше шоколадова торта с шоколадов мус и шоколадова глазура. Мислех си, че ще умра от радост. — Тя се изправи. — И не забравяйте цветята.

— Да, цветя. — Той си отбеляза. — Каква е тази история с жените и цветята?

— Повечето от нас нямат достатъчно красота в живота си. Има ли нещо друго?

— Това е всичко. — Той посегна към телефона и в главата му толкова ясно прозвуча гълчащият глас на Хоуп, че той едва не се огледа, за да провери дали не е тук. Не беше, но той така или иначе се подчини. — Благодаря ти за помощта, Мередит.

— Пак заповядайте, но… според мен е много гадно, че не сте казали истината на това момиче.

С многозначителен поглед той каза:

— Мередит!

Тя хлъцна и избяга от стаята.

Той я изпрати с поглед. Знаеше, че постъпва гадно, като не казва на Хоуп истината, и колкото повече отлагаше, толкова по-трудно щеше да е признанието. Но той беше планирал точно момента. Наистина. Щеше да изчака, докато тя лежеше гола в прегръдките му. Ако й го кажеше тогава, докато тя бе податлива и задоволена от ласките му, щеше да му прости, без да мърмори. Почти можеше да си го представи…

— Здрасти, приятел! — Джейсън Урбано удари по рамката на вратата, когато влизаше в стаята. — Случайно напоследък да си причинявал сърдечен удар на някого?

Зак подскочи и впери поглед в него, замаян от фантазията си и зашеметен от рязкото й прекъсване. Изведнъж се притесни, защото беше убеден, че похотливите му мисли са изписани на лицето му.

— Какво? Не!

— Тогава за какво си мислеше? Изглеждаш адски виновен.

— За нищо. Просто размишлявах. — Зак се зарови из документите и се намръщи упорито.

Което не заблуди никого, защото Джейсън се настани на стола, разположен вдясно от бюрото на Зак и се намести по-удобно.

— Може би си мислиш за доо… вечера. — Той провлече думата. — Може би си мислиш за люу… бов. — Джейсън се ухили нагло и Зак разбра, че е хванат на местопрестъплението.

— Мислех си за работа — каза той с унищожително презрение.

— Да бе, вярно. — Джейсън се наведе към бюрото. — Когато се хванах на бас с теб, че няма да можеш да се държиш мило повече от десет дни, никога не съм си помислял, че ще го вземеш толкова на сериозно, че да завъртиш любов с някаква готина мацка от телефонната служба.

— Тя не е готина мацка. Всъщност готина е, но е… — Зак се оплете в описанието си на Хоуп пред ухиления си другар. Той добави намръщено: — Мередит ще си го получи.

— Не. Подслушвах на вратата. — Джейсън изимитира Мередит с фалцет: — Не забравяйте цветята.

Подигравките на Джейсън прогониха всякакви мисли за честност от главата на Зак.

— Скоро ще ми дължиш сто долара, приятелче.

Джейсън се подсмихна.

— Малко вероятно. Чух, че преди два дни си уволнил госпожа Спенсър.

— Върнах я обратно — рече надменно Зак.

— Но си се държал гадно. Печеля.

Зак хвърли на масата своя коз.

— Извиних се.

Джейсън ахна в преувеличено изумление и притисна длан към гърдите си.

— Ти? Извинил си се? Направо да се уплаши човек. Наистина си способен на всичко, за да спечелиш баса. Добре. Разминаваш се на косъм. Но само този път, защото да не се лъжем, до хокейния мач в неделя — който ще гледаме у нас, не забравяй — има достатъчно време, за да съсипеш нечий живот. — Той се подсмихна. — Никога няма да успееш.

— Ще успея.

— Никакъв шанс.

— Ще успея — повтори Зак. Докато беше с Хоуп, нищо нямаше да се обърка.