Кристина Дод
Такава, каквато си (26)

Глава 25

Уважаеми господин Гивънс,

Благодаря ви за новия компютър, принтера и монитора. Макар че сигурно би трябвало да ви ги върна, възнамерявам да ги приема с голяма благодарност, защото те ще улеснят търсенето на семейството ми. Вие, разбира се, вече знаете колко съм ви благодарна за новите дрехи, които ми дадохте, но въпреки това искам да ви благодаря още веднъж. И последно, но не на последно място, искам да ви благодаря за усилията, които положихте, за да ме спасите от господин Янек. Макар да смятам, че и сама се справях добре, може да съм се надценила, и наистина ценя помощта ви.

Искрено ваша

Хоуп Прескът

П. П. Моля ви, престанете да ми изпращате цветя

Зак се взря в приповдигнатите фрази, написани на гърба на картичката, и със злобна ругатня я запрати в кошчето за отпадъци до бюрото му.

Обърна се към компютъра и се приготви да напише в отговор язвителен имейл с надеждата, че тя ще се ядоса достатъчно, за да му отговори, и то влагайки поне някакви искрени чувства, вместо онези скучни, обидни писания.

— Сър! — Мередит се спря до вратата на офиса му. — Какво правите?

— Според теб какво правя? — изръмжа той. — Пиша имейл.

За жена, която бе свикнала с работата и се справяше добре с нея, тя оставяше впечатление за искрено объркване.

— Но вие не обичате компютрите.

— И най-големият глупак може да напише имейл.

— И аз така казвам, сър. Господин Урбано е тук, сър.

— О, по дяволите. — Точно от каквото имаше нужда. — Покани го.

Джейсън, разбира се, вървеше по петите на госпожа Спенсър.

— Каква мила покана. Чувствам се особено добре дошъл.

— Сядай. Какво искаш?

— Нося документите за поглъщането на Бакстър, които ми поиска. — Джейсън остави папката в ъгъла на бюрото на Зак и седна. — Всичко е наред. Бакстър е окошарен.

— Добре. — Ако зависеше от него, Бакстър щеше да се озове в някое доста по-горещо място за вечни времена, но засега федералният затвор щеше да свърши работа. Когато Джейсън продължи да седи на стола, без да проявява признаци, че се кани да си тръгва, Зак го погледна и забеляза развеселено потрепващите му устни. Сякаш Зак не беше очаквал, че точно това ще последва. — И?

— Просто исках да ти кажа, че ни беше много приятно да ни гостуваш в неделя и да ни развличаш с мрачния си хумор. Хокейният мач нямаше да е същият, ако те нямаше теб да се мръщиш в ъгъла.

Джейсън се размина на косъм от шамара, и то само защото Зак отново чу гласа на Хоуп, която го обвиняваше, че използва богатството си като щит.

Това го възпря. Винаги го възпираше.

— Като задник ли се държах?

— Не, не беше точно задник. Не съвсем. — Джейсън се почеса по тила. — Стана такъв чак когато след играта попита Селина как може да търпи, че е жена, когато жените са същества, създадени да изтръгват мъжките сърца и да ги изцеждат, докато се съсухрят.

Зак потрепна.

— Преди това беше просто депресиран.

— Може би съм пил твърде много — рече предпазливо Зак.

— Може би — съгласи се Джейсън. — Особено ми хареса да получа стотачката от собствените ти ръце, защото през целия си живот си се държал като магаре и заслужаваше да изгубиш облога.

— Можеш да ми върнеш парите още сега.

— Похарчих ги, за да изпратя на Селена цветя от твое име. Успя ли да си върнеш жената?

— Коя жена?

— Която те направи толкова мрачен, противен и твърде склонен към пиене.

Очевидно не беше нужно да разказва каквото и да било за Хоуп. Поведението му беше разкрило всичко.

— Не.

— Пфу. — Джейсън поклати глава. — От години се надявам да си паднеш по някоя жена, която да ти даде урок, но не съм предполагал, че ще получиш такова наказание.

— Хубаво е да разбера, че съм осигурил първокласно развлечение на приятелите си.

— Хубаво е, че ходиш на гости у приятелите си, за да могат те да се развличат. — Джейсън го погледна с топлота. — Липсваше ни, човече.

Зак призна неохотно:

— И вие ми липсвахте. Не го осъзнавах, докато…

— Докато тя те напусна?

— Държах се мило с нея само заради теб и проклетия облог.

— Значи вината за всичко е моя? Браво на мен. — Джейсън се изправи и се протегна — висок, едър, хитър кучи син, който бе по-добър приятел, отколкото Зак заслужаваше. — Ще дойдеш ли на партито изненада в неделя?

— Не мога да пропусна как остаряваш с още една година.

— Донеси малко вино. Чувам, че Ситрата е новият ти фаворит. — Джейсън се измъкна навън, преди Зак да успее да хвърли нещо по него. След това плесна с голямата си длан по касата на вратата и отново влезе в стаята. — Не е типично за теб да я оставяш да си отиде.

Джейсън продължаваше да говори за Хоуп.

— Не знам как да я накарам да се върне.

— Питай някой експерт. Нали знаеш. Сестра ти. Или майка ти. Или леля ти Сесили. Жените ги разбират тези неща по-добре от нас. Би могъл да поговориш със Селина, но тя е доста разстроена от думите ти, че изтръгва мъжките сърца. — Джейсън се ухили и белите му зъби проблеснаха на смуглото лице. — Трябва да решиш — доколко си отчаян? — После отново изчезна от стаята.

Зак изчака да чуе как той казва довиждане на Мередит, като през цялото време си мислеше: „Твърде късно е“. Фразата отекваше в главата му. Наистина беше късно. Трябваше да каже на Хоуп истината, докато все още имаше възможност, а не да чака онази гадина Бакстър да се погрижи за това. Бакстър щеше да прекара години в затвора, но как щеше да помогне това на Зак? Хоуп все още не беше негова.

Мередит звънна по интеркома.

— Сър, господин Гризуолд е на втора линия.

— Добре. — Бяха минали повече от четирийсет и осем часа от последния път, когато се беше чул с иконома си. Гризуолд тъкмо беше пристигнал в Тексас.

С изискания си английски акцент Гризуолд обяви:

— Сър, вече не съм в Хобарт.

— Защо не?

— Поканиха ме да напусна.

Зак се напрегна.

— Защо?

Гризуолд му обясни с присъщата си педантичност:

— Първо, отидох в съда. Сградата е нова, построена през последните пет години. Старата съдебна палата е изгоряла до основи. Казаха ми, че всички архиви, свързани със семейство Прескът, са били унищожени.

— И всички градски архиви заедно с тях?

— Не съвсем, но онези, които са били свързани със семейство Прескът, със сигурност. Съдебният секретар дори не трябваше да проверява за това. — Гризуолд замълча, оставяйки време на Зак да преглътне информацията. — По думите й никакви архиви не са били съхранявани на друго място и не са им правени копия.

— Някой ги държи у себе си.

— Във всеки случай не е склонен да ги сподели с мен. — В гласа на Гризуолд се промъкна иронична нотка. — Докато бях в съда, привлякох вниманието на шефа на полицията, който ми предложи да си гледам работата. Съгласих се, че това е добра идея и напуснах сградата на съда.

Зак почти можеше да види Гризуолд, учтив и изключително раздразнен, и още по-твърдо решен да разкрие истината.

— И после какво?

— Отидох в гимназията за досието на госпожица Прескът. Нямаше такова, но разговарях с нейната учителка по рисуване, някоя си госпожица Кембъл. Тя ми разказа, че към ситуацията на госпожица Прескът е било подходено по доста странен начин. Тя не разбираше защо е трябвало децата да бъдат разделени. Не й харесваше начинът, по който родителите са били неофициално обвинени в престъпление, без да бъде проведен процес или разследване. И не искаше да я виждат, че разговаря с мен.

— Мамка му.

— Да, сър. Тя ми каза, че издържа възрастната си майка и не може да си позволи да изгуби работата си. — Дълбокият, официален глас на Гризуолд не се промени, но Зак усещаше дълбокия му гняв. — Когато излизах от училището, шефът на полицията, който ме беше последвал, ми каза, че създавам неприятности и бях ескортиран извън града. Счетох за благоразумно да не се съпротивлявам.

— Браво на теб. Благодаря ти. Нямах представа, че така ще разбуниш духовете. — Нещо наистина се беше случило в Хобарт, нещо ужасно. — Има ли някакъв начин да разберем къде са отишли другите деца?

— Предусещайки следващата ви молба, аз пристигнах в Остин, Тексас. Използвайки лаптопа си и изследователските си умения от генеалогичните проучвания, успях със сигурност да установя местонахождението на едно от децата.

Зак се изправи толкова рязко, че блъсна стола си в стената.

— Кое?

— Осиновеният син. Той е бил изпратен обратно в приемно семейство, а тези архиви са публични. Израснал е в Хюстън, бързо постигнал успех и променил името си на Джейк Джоунс.

— Къде се намира сега?

— В момента живее в Бостън.

— Бостън!

— Предполагам, че може да е търсил следите на госпожица Прескът. Мисля, че той се опитва да я намери.