Кристина Дод
Такава, каквато си (21)

Глава 20

На сутринта Гризуолд стоеше в средата на спалнята и гледаше намръщено, прекрасен пример на арогантно мъжко раздразнение.

— Не искам да ходиш из града сама.

Абсолютно гола, без да показва капчица смущение, Хоуп застана пред него и повтори още веднъж:

— Трябва да отида на работа, след това на училище, а ти трябва да проявиш малко разбиране. Така, къде са ми дрехите?

— Ще те държа затворена тук, гола, докато не се вразумиш.

Което беше забавно, с изключение на това, че… той изглеждаше напълно сериозен.

Изглеждаше великолепно. Беше се събудил по-рано от нея и беше облякъл някакъв тъмен костюм и вратовръзка, които тя свързваше с бизнесмените и гробарите. С потъмнелия цвят на кожата си и с изсечените си черти той изглеждаше упорит и непреклонен, същински възроден проповедник, поел на мисия. Беше толкова висок и широкоплещест, а тя знаеше много добре, че всичко в това тяло беше едри кости и оформени мускули, и никакви подплънки.

Сега той използваше облеклото и ръста си, за да я сплаши.

Но вече беше твърде късно за сплашване. Ако искаше да я сплаши, той не трябваше да изслушва историята й без да потрепне, а после да й позволи да го използва, да го хапе, да го обича, връхлетяна от мъка и страст. Всъщност точно споменът от изминалата нощ, с великолепните й наслади, й позволи да му отговори учтиво и със спокойна настойчивост.

— Разумът ми си е на мястото. Така… сега бельото ми, ако обичаш. И дънките.

Двамата се изгледаха продължително, тъмният му поглед беше впит в упоритите й сини очи.

Най-накрая Гризуолд мълчаливо взе сутиена и бикините й от стола в ъгъла и й ги подаде.

— Благодаря.

Тя опипа финия памук, след което подръпна еластичната материя.

— Тези не са моите. — Нейните имаха еластан само на кръста.

— Вече са. — Той я наблюдаваше мрачно, сякаш тя се канеше да излезе навън и да направи някоя глупост, макар че единственото глупаво нещо, което бе направила от години, беше да се влюби в него — и то само защото не можеше да го превъзмогне.

Сутиенът беше нов и изглеждаше да е нейния размер. Тя го погледна и повдигна вежди.

— Къде са моите дрехи?

— На боклука, под утайката от кафето, и там ще си останат. Ако искаш да се облечеш, разполагаш само с това. — Той махна с ръка към купчината дрехи.

Които, забеляза Хоуп, все още носеха етикетите си.

— Откъде взе всичко това?

— Поръчах ги в магазина рано сутринта. Има по три от всичко. Ако нещо не ти стане, разполагаш и с други размери.

Тя дори не можеше да си представи да разполага с такива пари или с такава власт. Икономите наистина ли разполагаха с такова влияние?

— Но те не са мои.

— Вече са. — Когато Хоуп се накани да възрази отново, той я посочи с пръст. — Пускам те да излезеш, въпреки че според мен не е добра идея. Предлагам ти да не спориш заради някакви си гащички.

Тя погледна пръста му. Погледна и него. Отиде до купчината дрехи, награби всичко и се отправи към банята, затваряйки вратата зад себе си с крак. Тя се затръшна.

Хоуп знаеше, че наистина трябва да се ядоса заради своеволията му, но… толкова беше хубаво някой да се грижи за нея. И — тя докосна меката коприна — беше толкова хубаво да има нещо съвсем ново за пръв път от седем години. С тези дрехи щеше да й е топло, също както докато той я държеше в прегръдките си и проникваше в нея…

Тя се облегна на плота и затвори очи, припомняйки си удоволствието, което й беше доставил. И се изчерви, когато си спомни какво му беше причинила. Мили боже. Беше го хапала. Беше впивала ноктите си в кожата му!

Тя го обичаше.

Сигурно постъпваше глупаво, влюбвайки се в него, но точно сега това нямаше никакво значение. Цялата обич, която споделяше с абонатите, с мадам Нейнси, с госпожа Монахан, беше нищо в сравнение с това чудно, великолепно, изумително чувство, което бе обсебило сетивата й. И всичко беше заради Гризуолд. Той бе успял да открие в нея създание, за чието съществуване тя нямаше никаква представа, което поглъщаше страстта така, сякаш тя беше негово неизменно право. Всъщност тази сутрин тя не искаше да си тръгва. Искаше отново да пропълзи в голямото легло, да го привика с жест, да вкуси от него, да го гали, да му позволи да влезе в тялото и душата й.

Хоуп се изпъна. Не можеше да го направи. Любовта щеше да почака. Трябваше да работи. Трябваше да учи.

А и от вниманието й не беше убягнал факта, че той не й беше отговорил подобаващо. Не беше казал, че я обича.

Не я обичаше. Още не. Може би никога. Мъжът със студени очи бе потиснал всичко, с изключение на страстта.

Всъщност така беше по-добре. Тя можеше и да го обича, но не разполагаше с време, което да губи заради него и заради връзката им, а майка й беше казвала, че истинската любов черпи усилия и внимание. Така че Хоуп щеше да й се наслаждава, докато съществуваше. Нямаше да пита за бъдещето.

* * *

Когато Хоуп излезе от банята, облечена в новите си дрехи, Зак тихо въздъхна с облекчение.

Тя носеше онова, което й беше купил; дори се усмихваше.

— Е? — Момичето се завъртя.

Стратегията му беше добра. Той бе направил замени и подобрения, но само малко. Дънките бяха нови, светлосини и изтъркани, не твърде скъпи, не твърде евтини. Пуловерът беше обикновен, тъмносин от памук и вълна. Беше я принудил да приеме дрехите като по-малката от две злини, като знаеше много добре, че тайно в себе си тя ще бъде поласкана от направените от сърце дарове — въпреки недоволството му.

— Изглеждаш прекрасно. — Тя не беше казала отново, че го обича, и това го гризеше отвътре. Другите жени му го бяха казвали и го бяха повтаряли при всяка възможност. Другите жени лъжеха. Но не и тя и той искаше отново да го чуе. Искаше момичето да произнесе думите.

— Благодаря ти. И благодаря за дрехите. Толкова си добър с мен. Направи всичко това — тя посочи с жест облеклото си, — и снощи се погрижи за мен. Просто… благодаря.

Нервите му се изопнаха от гняв. Гняв от това, че малкото, което бе направил, я караше да изпитва благодарност. Гняв, че животът се беше отнесъл толкова жестоко с нея, че едно евтино, просто облекло я караше да сияе. Това бе жената, която беше впила ноктите си в самоконтрола му, докато не го разкъса на парчета, и бе ликувала под дивата му страст, подчинявайки се на нуждите му. Тя бе поискала всичко от него и той се бе раздал без задръжки. Споменът от изминалата нощ събуждаше в него желание да я съблече и отново да я вземе. И това да продължи докато изтрие от главата й всякакви мисли за напускането на дома му. Заради това, заради онази чиста страст, с която го бе дарила, той искаше да й даде… всичко.

Искаше да я облече в дизайнерски рокли.

А вместо това трябваше да се задоволи с дънки и пуловер.

Но синият цвят на пуловера придаваше на очите й цвета на любимото му яйце от лазурит на „Тифани“. Очите й… в които за пръв път не се забелязваше сянка.

Снощи я беше направил щастлива. В леглото, и което беше най-важното, реагирайки на разкритията за семейството й. На ярката дневна светлина събитията, които се бяха случили в Хобарт, Тексас, изглеждаха твърде драматични, за да са истина, но предишната вечер тя беше толкова разстроена, че той изобщо не се беше замислял върху това. Единственото, което беше искал, бе да я утеши.

Сега, пъхвайки ръцете си в джобовете, той се усмихна накриво.

— Ти си най-красивата жена на света.

Тя се засмя и на него му се стори, че смехът й звучи като звън на камбанки.

О, беше хлътнал здраво. Много здраво, но не му пукаше.

— Хайде, ще те откарам при мадам Нейнси.

Тя си пое дъх, за да възрази.

Той я погледна с присвити очи.

Тя бавно изпусна дъха си.

— Добре.

Когато излязоха от спалнята, той изстреля следващия куршум в кампанията за въвличането й в живота му.

— Ще се видим довечера.

Тя дори не забави крачка.

— Не си насилвай късмета.

* * *

Гризуолд паркира на улицата пред дома на мадам Нейнси, плъзна ръка по облегалката на седалката и придърпа Хоуп към себе си. Навеждайки се над нея така, че устните му почти докосваха нейните, той каза:

— Бих искал да вляза.

— Да не си си изгубил ума? Паркирал си неправилно.

— Не ми пука. — Той подуши вратлето й.

— Паркирал си неправилно пред полицейска кола. — Тя се изкиска и избута главата му настрани. — Трябва да работя, и въпреки нехайното ти поведение, ти също.

— Значи ще се видим довечера?

— Ако успея да намеря телефон, ще ти звънна след училище.

— Нямаш телефон? Не. Колко съм глупав. Разбира се, че нямаш. — Той бръкна в джоба си и извади един мобилен телефон.

Тя поклати глава, но взе телефона и сви пръсти около него. Това не беше същото като дрехите. Това беше нещо повече, телефон, по-скъп от всички, които би могла да притежава. Пъпна връв, която непрекъснато я свързваше с Гризуолд.

Той обхвана ръката й с телефона и каза:

— Моля те. Телефонът е мой и мога да правя с него каквото си поискам, а точно сега бих искал да го вземеш. Можеш да ми се обаждаш по всяко време на деня или нощта. Обещай ми, че ще го направиш.

Сериозните му очи я гледаха настоятелно, брадичката бе широка и твърда, но устните му… те се бяха разтворили умолително. Тя просто не можеше да му откаже. Неохотно прибра телефона във вътрешния джоб на новото си палто.

— Ще ми се обадиш довечера, след като се прибереш у дома.

— Да. — Основателна молба, особено след случилото се снощи, но тя знаеше, че с всяка своя отстъпка губеше частица от свободата си. Той разклащаше независимостта й, и ако не внимаваше, един ден щеше да се окаже, че живее с него, спи с него, той се е превърнал в целия й живот — а тя не можеше да си го позволи. Имаше други отговорности.

И сякаш прочел мислите й, той каза:

— Не се притеснявай. Ще намерим семейството ти.

Тя го погледна, неуверена в смисъла на казаното.

— Снощи, скъпа, ти най-после ме допусна в живота си. — Той внимателно потърка с палец устните й. — Каза, че ме обичаш.

— Да, но ние се познаваме едва от седмица. Малко повече, ако се смятат и разговорите по телефона.

— Значи… не ме обичаш наистина? Защото не се познаваме от достатъчно дълго време?

— Не, нямах предвид това. Но да се захванеш със задачите ми след толкова кратко запознанство…

— Значи ме обичаш?

— Да. Нали ти го казах.

Той се усмихна с една от своите криви, почни болезнено редки усмивки.

— Значи твоите проблеми са и мои проблеми. Разполагам с ресурси, които не можеш да си представиш. Ще намерим семейството ти.

Тя не знаеше какво да си мисли. Изпитваше благодарност, естествено. Вярваше му, да, но… да му довери най-важната си задача…

— Много си мълчалива. — Той я погали по косата.

— Нищо не мога да направя за теб. Не се сещам за каквото и да било. — Тя го погледна намръщено. — Не знам нищо за теб.

Той се усмихна бавно, със сексапилна усмивка, която я изкушаваше да се нахвърли върху него.

— Ела да ме видиш довечера и ще ти кажа.

— Трябва да уча.

— Ще ти разкажа всичко за мен. — Гласът му премина в шепот. — Всичките ми тайни. Обещавам ти, че ще си изумена.

— Това е изнудване. — Но тя едва не се разсмя. Гризуолд винаги получаваше онова, което иска.

— Това е отчаяние.

Беше я спечелил. Тя искаше да узнае тайните му.

— Добре, ще дойда. — Тя вдигна раницата си от пода и хвана дръжката на вратата. — Трябва да вървя. Закъснявам.

— Чакай! Забрави нещо.

Тя се обърна към него.

— Какво?

— Това. — Той я целуна продължително.

Целувката беше дива и страстна, сякаш той се опитваше да притъпи сетивата й, преди тя да си тръгне. Тя потвърждаваше всяко завоевание, което бе направил предишната нощ. Хоуп се потопи в чудесното усещане да е негова любима, убедена, че той я желае така, както не е желал друга.

Въпреки цялата си самоувереност, той беше самотен. С времето тя щеше да го научи да бъде с нея във всеки смисъл на думата — да споделя мислите си, страховете си, чувствата си, да повярва, че тя никога няма да го предаде.

Засега просто го прегърна силно и посрещна езика му, който нахлу в устата й, създавайки водовъртеж, който ги потопи в наслада.

Когато най-после я пусна, той се взря в нея.

— Ти си моя. Не го забравяй. Ще бъдеш моя завинаги.

— Завинаги. — Тя докосна влажните му устни с върховете на пръстите си. Той като че ли не осъзнаваше, че тези думи са предизвикателство, но като че ли се изненада, когато в отговор тя също го предизвика: — Ти също ще бъдеш мой завинаги.

Гледаше я с натежали клепачи и я прегръщаше така, сякаш никога нямаше да я пусне — но не каза нищо. И Хоуп наистина си помисли, че поне веднъж той просто не знаеше какво да отговори.

Клепачите й потрепнаха, докато се бореше да възстанови вътрешния си баланс и отново да поеме инициативата.

— И наистина те бива в целувките.

Той бавно я освободи от прегръдките си.

Хоуп се плъзна по седалката и слезе на тихата уличка. Искаше да се освободи от него поне за няколко минути, достатъчно, за да се опита да разбере какво се беше случило предишната нощ.

Той я гледаше така, сякаш разбираше безпокойството й — и скоро щеше да го прогони.

Когато колата се отдалечи, тя се спусна по стъпалата към вратата на мадам Нейнси. Като че ли днес сивото бостънско небе беше по-ярко, смръзнатият въздух по-топъл, и ако тя се заслушаше внимателно, щеше да чуе първото чуруликане на пролетните птички.

Да. Обичаше го. Дори повече, харесваше го. Помпозен, претенциозен, властен, арогантен…

Вратата на мадам Нейнси се отвори пред нея. Хоуп чу как жената изкрещя:

— Бягай, Хоуп, бягай! Дошли са за теб!

— Какво? — Хоуп погледна към униформения полицай, който държеше вратата.

— Госпожица Хоуп Прескът? — попита той.

Незнайно защо мислите й се насочиха към брата и сестрите й. Днес беше ден за чудеса. Дали някой не ги беше намерил? Тя нетърпеливо прекоси прага.

— Да?

— Аз съм полицай Агилар. — Той посочи полицайката, която стоеше до бюрото на господин Уилауърт. — Това е полицай О’Донъл. Госпожице Прескът, ще трябва да дойдете с мен в участъка. Имам заповед да ви арестувам.