Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изгубено тексаско сърце (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just the Way You Are, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 65 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
papi (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Автор: Кристина Дод

Заглавие: Такава, каквато си

Преводач: Мирела Стефанова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „ЕРГОН“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-021-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1980

История

  1. — Добавяне

Глава 23

Зак стоеше спокойно, докато около него цареше хаос.

— Обадете се в полицията! — каза доктор Къртис с целия си авторитет на хирург.

— Изтичах вътре и съобщих в участъка — каза господин Блоджет. — Крал Янек живее извън града и не попада в тяхната юрисдикция. Казаха да се обадя в Бруклин. Но когато се опитах да съобщя там, те ми се изсмяха.

— Кралят им плаща — каза госпожа Монахан. — Всички го знаят.

— Това е възмутително!

— Обадете се на ФБР!

— Не, на ЦРУ!

— Не…!

Докато Зак ги слушаше, ръцете му бяха спокойни, сърцето му биеше в нормален ритъм, умът му беше ясен и той хладнокръвно обмисляше ситуацията.

Мадам Нейнси се срина във фотьойла си и, поклащайки се напред-назад, избухна в сълзи.

— За всичко съм виновна аз. Аз й предложих да работи с онзи злодей, онзи Уилауърт. Той измами Крал Янек, а всички знаят, че той е бандит, и сега моята бедна Хоуп е в ръцете му.

Сара се отпусна до нея и я потупа по ръцете.

— Вината не е ваша. Хоуп не би искала да мислите така.

Дълбоко в съзнанието си Зак знаеше, че Хоуп е затворничка в ръцете на един бандит, известен с безпощадността си. Но освен това знаеше, че паниката няма да му помогне да я спаси. Някой трябваше да вземе нещата в свои ръце. И то веднага. С жест, който обхвана цялата стая, той извика:

— Достатъчно!

Настъпи пълна тишина. Всички го погледнаха.

— Оставете младия човек да говори. — Госпожа Монахан се изправи, облегната на ходилката си, и се отправи към средата на стаята. Чантата й висеше от кошничката. — Той има план.

Зак наистина имаше план, но той бе абсурден, от онези идеи, които зависеха изцяло от куража и късмета, и накрая всичко можеше да завърши с наранявания и смърт. Погледът му се плъзна по лицата, които се бяха обърнали очаквателно към него.

— Ще се обадя на кмета на Бостън. Ще задвижа няколко връзки — но през официалните канали ще отнеме часове — а Хоуп може и да не разполага с часове. Значи мога да отида при Крал Янек. Мога да му кажа, че Хоуп е моя и да настоявам да ми я предаде.

— Да не сте полудял? — попита невярващо господин Блоджет. — Знаете ли кой е Краля?

— Да. — Зак отвърна на погледа му. — Знам.

Господин Блоджет заекна:

— Тогава… тогава знаете, че това няма да се получи.

— Подозирам, че усилието ще е безполезно, да. Затова бих могъл… да заплаша Краля с моята банда. — Погледът на Зак отново се плъзна по присъстващите.

— Вие нямате банда — отбеляза Сара.

Мадам Нейнси захълца още по-силно.

— Бих могъл да имам.

Хората в стаята бавно започнаха да разбират. Те се спогледаха, след което огледаха преценяващо Зак.

Той леко кимна.

— Може да се окаже много опасно за всички, които участват.

Госпожа Монахан се изкиска.

— Имаш кураж, момче. Брой ме и мен. — Тя се усмихна студено на изненаданите им погледи. — Довери ми се. Ще имаш нужда от мен.

— И от мен — каза доктор Къртис.

Господин Шепард изпъна тесните си рамене.

— И от мен.

Телефонното табло изжужа. Сара скочи, за да се обади, но лицето й бързо посърна, когато разбра, че е просто обикновено обаждане.

Нечии стъпки прозвучаха отвън.

Всички се напрегнаха, вперили погледи във вратата. Тя се отвори и един висок чернокож здравеняк влезе в стаята, носейки куфар за виолончело.

Групата отстъпи назад с колективна въздишка.

Госпожа Монахан посочи с треперещ пръст куфара.

— Какво има вътре?

Младият мъж изглеждаше объркан и стреснат от враждебността, с която беше посрещнат.

— Едно… виолончело? Вие какво си помислихте? — Той се огледа и срещна присвитите очи на Зак. Обръщайки се към него, той рече: — Казвам се Кийт Мънди. Хоуп ме нарича господин Чело. Аз съм един от абонатите. Дойдох, защото научих, че е в затвора и исках да помогна. Вижте. — Той отвори куфара и показа на всички красиво изработения инструмент.

— О. — Господин Блоджет се потупа по гърдите, за да успокои разтупканото си сърце.

— А вие какво си помислихте, че е? — попита Кийт.

— Едно време гангстерите са носели оръжията си в куфарчета за инструменти. — Зак измъкна мобилния си телефон. Нямаше време за губене. — А вие ми дадохте друга идея.

* * *

Хоуп стоеше в кабинета на Крал Янек, изправена срещу самия него.

— Трябва да ти счупя всичките пръстчета. — Краля беше нисък, набит и пуфтеше като парна машина. Освен това живееше в голяма къща, разположена в ограден двор, в който обикаляха въоръжени с пушки мъже.

Но точно сега Хоуп не беше впечатлена. Беше ядосана. Тя се облегна на бюрото, взря се в големите му кафяви очи и каза:

— Наели сте счетоводител, за който сте знаели, че е лежал в затвора за измама, и се изненадвате, че е откраднал парите ви? Що за тъпотия?

— Знаеш ли, Кралю, тя е права. — Краля и Хоуп се обърнаха едновременно към госпожа Янек — поне Хоуп си помисли, че е госпожа Янек. Дамата беше висока, закръглена и красива. Седеше на перваза на прозореца, слънцето проблясваше в русата коса и перленобелите й зъби, а тя четеше списание и от време на време подхвърляше по някой коментар.

— Не се меси в това, Бъни. — Краля носеше прилепнал син костюм с жилетка в съответстващ цвят и розова риза, а когато посочи с пръст Хоуп, той трепереше от ярост. — Ако Станфърд беше проявил малко повече акъл, нямаше да ми открадне парите, а ако ти беше достатъчно умна, нямаше да му помогнеш, защото никой не се подиграва с Крал Янек.

— Очевидно не си чак толкова страшен, колкото ти се иска да мислиш, защото той се подигра с теб — а аз не съм. — Денят, който бе започнал толкова добре, се беше превърнал в същински ад и на Хоуп й беше писнало от него, от Крал Янек, от всичко в скапания й живот и тя беше решила, че ако ще потъва, то ще го направи с фойерверки.

— Уилауърт каза, че ти си била мозъкът на операцията.

— А аз пък ти казвам, че в такъв случай никога нямаше да ни хванат!

Краля прокара пръсти през оредяващата си коса. Хоуп скръсти ръце на гърдите си и впери поглед в него. Тя стоеше в кабинета на престъпника, обвинена в престъпление, което не беше извършила, и беше изправена съвсем сама пред лицето на смъртта, без нито един приятел до себе си. Ако това бе наградата за съчувствието и милосърдието й, то по-добре да се превърне в буйстваща кавгаджийка. И тя се превърна.

— Ако си мислиш, че съм мозъкът на операцията, защо ме отвлече? Много умна постъпка. Накара да ме отмъкнат направо от улицата, точно пред полицейското управление, посред бял ден, и то изпрати хора, които всички могат да разпознаят…

Кралят отново прокара пръсти през косата си.

— И когато аз изчезна, всички ще разберат, че ти си ме убил и си хвърлил тялото ми в реката!

— Не се каня да те убивам — промърмори Краля.

— Тогава каква е целта на това упражнение? — Хоуп вече викаше и за нейна голяма изненада това й носеше абсолютно удоволствие. — Защото, трябва да ти кажа, че аз уча компютърни науки и пръстите на ръцете ще ми трябват, за да пиша на клавиатурата с тях, и живея в Мишън Хил, така че пръстите на краката ще ми трябват, за да мога да тичам, и ако възнамеряваш да ми отрежеш нещо друго — не, не трябваше точно сега да губи дъх — това пак няма да ти върне парите, защото те не са у мен!!!

— Разбира се, че не са! — Той също се развика и очите му изпъкнаха от усилието. — Вече си ги похарчила!

— За какво?

— Ами носиш нови дрехи.

Хоуп го зяпна и внезапно се зачуди дали може да повърне върху персийския му килим. Донякъде се надяваше да успее. Той беше забелязал, че е облечена в нови дрехи, дрехите, които Гризуолд… не, господин Гивънс… й беше дал.

Бъни хвърли настрани списанието си.

— Скъпи, тя изглежда малко странно. — След което се обърна към Хоуп и попита: — Добре ли си? Защото изглеждаш малко странно.

Гаденето й премина, по дяволите, и с безжизнен глас Хоуп отговори:

— Добре съм. Получих дрехите от един, с когото спах.

— Скъпа, можеше да измислиш нещо по-добро от това — каза Бъни. — Дрехите не са чак толкова хубави.

— Значи се опитваш да ми кажеш, че си проститутка? — изсумтя Краля. — Я стига! Ти приличаш повече на проповедник, който ръси огън и проклятия.

— О, благодаря ви, господин Янек. — Макар бащата на Хоуп да не беше от типа пастори, които ръсеха огън и проклятия, той все пак щеше да бъде впечатлен от комплимента.

Краля опря дланите си върху бюрото и разпери обсипаните си с пръстени дебели пръсти.

— Значи твърдиш, че Станфърд е откраднал парите.

— Нищо не твърдя. — Защото тя беше абсолютно уверена, че Краля иска да отреже някому нещо.

Мъжът сви ръката си в юмрук и удари силно с него по бюрото.

— Тогава кой ще плаща?

Хоуп също удари с юмруче по бюрото.

— Ти! Вече си го направил.

За миг тя си помисли, че той ще я фрасне. Ще я запрати в другия край на стаята.

Но Бъни извика:

— Спокойно, Кралю, спокойно!

Интеркомът изжужа.

Лицето му постепенно изгуби моравия си цвят. Той се наведе напред, без дори да отмести поглед от лицето на Хоуп, и натисна един бутон.

— Какво?

— Някакви хора са дошли да ви видят. — Гласът приличаше на Франк, най-младият и определено най-глупавият от похитителите на Хоуп. Сега той говореше много бавно, сякаш предварително обмисляше какво да каже. — Твърдят, че са дошли за Хоуп Прескът.

Хоуп чу нечий глас да се обажда отблизо.

— И никой не иска проблеми, най-малкото те — изрецитира Франк.

— Франки. — Краля звучеше нетърпеливо. — Кои са те?

— Бандата Гивънс.

Хоуп се вцепени.

Острите очи на Краля засякоха реакцията й и на него сигурно му хареса видяното, когато каза:

— Разбира се. Претърси ги и ги пусни. — После се облегна назад в скъпия си кожен стол и се заклати напред-назад. — Знаете ли нещо за тази банда на Гивънс, госпожице Прескът?

— Не. — Нито пък можеше да си представи какво ли крие в ръкава си Закарая Гивънс, щом е дошъл тук и настоява да бъде освободена.

Пискливият глас и безизразното лице на Бъни несъмнено прикриваха способността й на бързи умозаключения, защото тя каза:

— Оу, скъпи, това сигурно е мъжът, който й е купил новите дрехи.

Хоуп рязко завъртя главата си към нея.

— Да, по всичко личи, че я закова точно. — Краля звучеше така, сякаш е доволен от себе си. Рязкото почукване на вратата го накара да извика: — Влез!

Вратата се отвори.

Хоуп се стегна за първата си среща със Зак след случилото се, но нищо не можеше да я подготви за начина, по който изглеждаше той, когато влезе в стаята. Все още носеше черния си костюм, бялата риза и червената вратовръзка. Но лицето му бе абсолютно безизразно, косата му бе зализана назад и носеше очила.

И по никакъв начин не отбеляза присъствието на Хоуп.

Спря се на две крачки от бюрото и зае поза с леко разкрачени крака, скръстил ръце на гърдите си. Изглеждаше като изсечен от камък и нищо не можеше да го помръдне от мястото му.

Петима души, облечени в еднакви черни костюми, бели ризи и слънчеви очила, застанаха в редица зад него. Четирима от тях бяха непознати, една жена и трима мъже. Те носеха куфари за музикални инструменти. За голяма изненада и ужас на Хоуп най-отзад се появи госпожа Монахан, колелцата на ходилката й проскърцваха, огромната й чанта бе увиснала от кошничката, аха да падне.

— Хей, хей, хей! — Краля се изправи и разпери ръце. — Франки, какви са тия цигулки?

Франк влезе вътре.

— Хм, само в единия има цигулка. Останалите са чело, кларинет и фагот. Видях ги. — Затваряйки вратата зад гърба си, той застана мирно до нея. Забелязвайки съмнението на лицето на Краля, той додаде: — В тях има цигулка, виолончело, кларинет и фагот. Наистина!

Краля вирна брадичка към Зак.

— Да не се опитваш да ме сплашиш?

— Дойдох да ти посвиря малко.

Гласът на Зак беше толкова тъп и монотонен, че по гръбнака на Хоуп плъзнаха тръпки. Тя никога не го беше виждала в ролята му на господин Гивънс, леденият похитител на корпорации, но държането му и мъртвите черни очи бяха достатъчно заплашителни и без думи, без жестове.

Позата му и неподвижността му бяха отразени съвършено от всеки един от бандата му. Дори госпожа Монахан вече не приличаше на сладка, немощна старица. По-скоро се беше превърнала във възпитателка с намръщено лице, която беше дошла, за да накаже краля парвеню.

Не че Краля изглеждаше изнервен. Той просто седна и махна с ръка сърдечно.

— Седнете. Дошли сте за Хоуп Прескът? Сигурен съм, че ще успеем да се спогодим.

Зак не помръдна от мястото си.

— Не сключвам спогодби.

— Тя е приятелката ти, нали? Ти си й купил тези хубави дрехи, нали? Нали си Зак Гивънс, голямата корпоративна важна клечка? Можеше да й купиш нещо по-добро от това! Сядай! Ще говорим.

Зак остана на мястото си. Останалите също не помръднаха.

Хоуп разпозна пурпурната вълна, която се надигаше над якичката на Краля. Зак не бе избрал подходящия подход. Превръщаше това в състезание, докато Краля искаше да се пазарят и сега започваше да се ядосва. Някой щеше да пострада. Несъмнено тя. И може би госпожа Монахан.

Имитирайки позата на Зак, тя каза:

— Никъде не отивам с него. — Посочи го с палец и говореше напълно сериозно.

Краля веднага усети шанс за безопасно измъкване от ситуацията, затова удари с юмрук по бюрото и изкрещя:

— По дяволите, жено, ще отидеш където ти кажа!

Зак пристъпи напред.

Както и бандата му.

— Какво? — Кралят разпери ръце с дланите нагоре. — Не искате да крещя на тази жена? Как да не го направя? Тя е същински трън в задника!

Ако този негодник посегнеше на Хоуп, Зак щеше да го убие.

— Предай ми я.

— Как ли пък не. Тя ми открадна парите.

Краля блъфираше, Зак беше сигурен, но това бе опасният момент в преговорите. Краля имаше своята гордост. Трябваше да защити репутацията си. И в отчаянието на Зак той бе открил шанс да се докопа до богатата корпорация Гивънс.

Това в никакъв случай нямаше да стане.

— Не, не е. Станфърд Уилауърт открадна парите ти. Тя просто бе твърде тъпа, за да разбере какво подписва.

Хоуп посочи Зак и заговори на Краля.

— Сега разбирате ли защо не искам да тръгна с него? — Обръщайки се към бандата, тя каза: — Отивайте си вкъщи. Мога да се измъкна от това. Справях се отлично, докато не се появихте.

За пръв път, откакто бяха влезли в стаята, жената до прозореца пропя:

— Е, скъпа, ако искаш моето мнение, ти беше на път да си спечелиш яко сритване в задника.

Хоуп и Краля едновременно й се сопнаха:

— Млъквай, Бъни!

Жената се сви на перваза на прозореца, но помаха с пръсти на госпожа Монахан.

— Здрасти, Мамче, радвам се, че си навън.

Мамче?

Погледът на Краля скочи към възрастната дама. Огледа лицето й, плъзна се към чантата, след което отново се върна към лицето.

— Да, Мамче, радвам се, че излезе, преди да си пукнала. Чух, че си била много мила и кротка през последните няколко години.

— Излизам само когато нещо наистина важно трябва да се свърши. — Госпожа Монахан посочи към Хоуп. — Тя ми е приятелка, нали знаеш.

— Не, не знаех. — Краля седна обратно на стола си, истинско въплъщение на спокойствието, но пръстите му нервно барабаняха по облегалката.

Зак чу потракване зад гърба си. Обръщайки се, той видя как госпожа Монахан отваря ципа на чантата си. През дупката се появи черна стоманена тръбичка. Или по-скоро… дулото на пистолет. Дълъг, изключително сериозно изглеждащ пистолет. Поглеждайки към Зак, възрастната дама рече извинително:

— Прощавай. Изплъзна ми се от чантата.

Зак не можеше да реши дали тя ще ги спаси или ще ги прецака, но таеше подозрението, че жената знае какво прави много по-добре, отколкото бе предполагал.

Краля гневно избухна.

— Мамка му, Франк, прегледал си инструментите, но не си проверил чантата на Мамчето?

Франк протегна шията си, за да хвърли един поглед.

— Тя е просто една възрастна дама!

Прехвърляйки вниманието си към Зак, Краля каза:

— Всички в бандата ти ли са от същото място като Мамчето?

— Ние я наричаме госпожа Монахан. — Зак замълча за известно време, оставяйки го да вникне в думите му. — И да, всички сме от същото място. — Какво място? Краля да нямаше предвид… затвора?

— Ти не си. — По кожата под оредялата коса на Краля изби пот. — Никога не съм чувал подобно нещо за теб.

— Може би не си чак толкова добре информиран, колкото би трябвало. — Очевидно същото се отнасяше и за Зак.

Краля огледа стаята.

— Дявол да го вземе, човек се старае, пази се чист, прави си бизнеса, не нарушава законите, и какво се случва? Някакъв си мошеник и това момиче се възползват от това. — Той повиши глас. — След това човекът се опитва да си върне част от собствеността и какво става? Цяла банда с музикални инструменти и Мамчето Монахан нахлуват в кабинета му и го заплашват. — Водата във вазата на бюрото му вибрираше. — Добре тогава. Ако всичко, което казвате, е истина — ако тази Прескът наистина не е откраднала парите ми — значи тя може да си върви. Махайте я оттук. Отведете я, господин Гивънс, и никога не се връщайте.

Зак не се поколеба нито за миг. Преди Хоуп да успее да възрази отново, той пристъпи към нея, вдигна я във въздуха и я преметна през рамо по пожарникарски маниер.

Без да обръща внимание на изпискването й, той излезе от стаята.