Кристина Дод
Такава, каквато си (25)

Глава 24

Хоуп мразеше това. Ненавиждаше унижението да бъде преметната на рамото на Зак като някоя торба. Ненавиждаше топлината на тялото му, която усещаше със своето. Мразеше мириса му, който й напомняше ясно, че предишната нощ го беше вдишвала дълбоко, докато есенцията му не се беше сляла с някаква важна част от съзнанието й, и сега й трябваше само да я помирише, за да го… пожелае.

А той беше като всички останали. Беше повярвал на най-лошите неща, които бе научил за нея.

Не, той беше по-лош от всички останали. Беше я излъгал.

Веднага щом Зак излезе навън, тя каза:

— Вече можете да ме пуснете на пода, господин Гивънс.

Без да й обръща внимание, Зак се обърна, разкривайки й зашеметяващата гледка към двора, ограден от огромната къща на Краля, помещенията на прислугата и високата каменна ограда, завършваща с железни шипове. По дяволите, ако питаха нея, по тези метални шипове сигурно течеше ток. Пазачите ги наблюдаваха от ъглите на къщата и откъм голямата електрическа врата. На кръглата алея пред дома беше паркирана голяма черна лимузина с отворени врати. Шофьорът, жена, стоеше и ги чакаше.

— Хайде, хора — подвикна Зак на онези, които го следваха, и ги поведе към колата. — Краля може да промени решението си.

— О. — Разбира се. Хоуп се досети, че все още бяха в опасност. Тя и Зак, и… кои бяха тези хора, които Зак бе събрал за своята банда? Тя познаваше госпожа Монахан. Другата жена и мъжете й бяха непознати, но сигурно бяха абонатите на мадам Нейнси. Да, и освен това бяха приятели на Хоуп.

Без да се церемони, Зак я метна на задната седалка на лимузината.

— Хоуп, дръпни се навътре. Колдфел, аз ще помогна на госпожа Монахан. Ти ни изкарай оттук.

Доволна, че се измъкнала от ръцете му, забързана да се махне от имението на Крал Янек, Хоуп пропълзя напред. Колдфел заобиколи и седна на шофьорското място. Бандата на Гивънс нахвърля вътре инструментите си и насяда където намери място.

Когато Зак настани госпожа Монахан, ходилката й и ужасно големия й пистолет на най-задната седалка и се вмъкна вътре, сърцето на Хоуп се блъскаше в гърдите й, а в колата цареше напрегната тишина.

Зак приклекна на пода, разпределяйки равномерно тежестта си.

— Колдфел, тръгвай!

Колдфел превключи на скорост и даде газ.

Никой не продума, докато се отдалечаваха от портала.

Зак погледна през задния прозорец, оглеждайки се за преследвачи. Всички бяха вперили погледи в него, в мъжа, който беше поел лидерското място, сякаш бе роден за това.

Което, призна неохотно Хоуп, си беше чистата истина. Той бе роден, за да ръководи. Роден, за да привлича погледите. И за нещастие беше привлякъл нейния.

След няколко пресечки той се обърна към бандата. Със спокоен, дълбок глас обяви:

— Чисто е.

Членовете на бандата Гивънс се спогледаха с изумени лица. Постепенно започнаха да се отпускат. След това един от мъжете възкликна радостно.

И като по сигнал всички започнаха да се смеят. Поздравяваха се, разменяха ръкостискания и бъбреха.

— Видяхте ли…?

— Мислех, че ще припадна…

— Толкова се уплаших…

Зак свали слънчевите си очила и огледа хората с лека усмивка, докато Хоуп наблюдаваше него. С пригладената си назад коса, с този лъскав черен костюм той беше олицетворение на безмилостен бизнесмен. Тя се зачуди как може да е била такава глупачка, за да си помисли нещо друго.

Той улови погледа й. Повдигна вежди, питайки я безмълвно какво си мисли.

Тя отмести очи.

Ако отказът й да го погледне го беше притеснил, той го прикри добре.

Челистът се обърна към Хоуп и разтърси ръката й.

— Аз съм Кийт Мънди, мъжът, на когото помогна да спечели стипендия. Исках да ти благодаря лично, но изобщо не съм си и представял, че ще бъде по този начин!

— Аз трябва да ти благодаря. — Хоуп стисна ръката му. — Да благодаря на всички вас. — Погледът й се плъзна по лицата им. — Никога не съм знаела, че имам толкова добри приятели.

— Ах, миличка, ние трябва да ти благодарим — рече госпожа Монахан. — Ти направи толкова много за всички ни.

Утвърдително мърморене изпълни колата.

Очите на Хоуп се напълниха със сълзи. Днес, в затвора и в дома на Краля, тя се беше почувствала толкова самотна. Но всъщност имаше приятели, истински приятели, които бяха готови да рискуват живота си за нея.

— Ти беше толкова смела. — Госпожа Монахан се ухили с порочна усмивка. — Не съм знаела, че го имаш в себе си, малка Хоуп!

— Нямах време да се страхувам. — Хоуп сама се чудеше на себе си и на глупавата си смелост. — Всичко се случи толкова бързо, а и господин Янек ме ядоса!

— Това спасяване беше почти толкова вълнуващо, колкото и соло изпълнение! — Очите на Кийт сияеха.

Хоуп наблюдаваше Зак с крайчеца на окото си. Той не се беше придвижил напред. Едва ли очакваше да седне до нея и да започнат да разговарят, сякаш нищо не се е случило. Или още по-лошо, да започне да й се обяснява, когато нямаше нужда от никакви обяснения. Хоуп вече разбираше всичко.

Един от по-възрастните мъже й протегна ръка.

— Аз съм Майк Шепард. Двамата с Шели решихме да кръстим бебето си на теб.

— Господин Шепард. — Той беше слаб и нервен, точно както си го беше представяла, и докато разтърсваше ръката му, Хоуп се изпълни с гордост. — Да кръстите бебето на мен? Това е толкова прекрасно. — Значи беше момиче — момиче, на което бе помогнала да се роди.

За нейно огромно облекчение Зак се настани на задната седалка до госпожа Монахан.

— Предполагам, че не трябваше да идвам, заради бебето и всичко, но Шели каза, че трябва да помогна и, човече, когато стигна до болницата и разбра, че дори не сме ти благодарили, направо побесня. — Господин Шепард кимна с новооткрита мъдрост. — Никога не противоречи на жена, която току-що е родила бебе. Прелива от хормони.

— Но пък има защо — промърмори Хоуп.

Зак седеше точно срещу нея, което бе почти толкова лошо, колкото да го усеща до себе си. Той я гледаше, предизвикваше я да отвърне на погледа му, и независимо накъде поглеждаше, тя винаги го усещаше.

— Аз съм доктор Къртис. — Ококорената жена се премести колкото можеше по-близо. — Ти си ме спасявала толкова много пъти, когато засядах в преспите, че поисках и аз да помогна в спасяването ти.

Хоуп беше очаквала доктор Къртис да е висока, слаба и по-възрастна, а не такава наперена червенокоска.

— Благодаря ви.

С доста по-професионално звучащ глас доктор Къртис каза:

— Освен това ако някой беше прострелян, хубаво щеше да е наоколо да има медицинско лице.

— Много добра мисъл — рече Хоуп.

— Освен ако простреляната не сте вие, доктор Къртис. — Най-възрастният мъж се намръщи. — Какво щях да правя аз, ако вие бяхте ранената? Ще ми бъде доста трудно да намеря друг лекар за приюта.

Хоуп веднага разпозна гласа и със задоволство си помисли, че поне той изглежда точно така, както тя очакваше да изглежда един свещеник — сериозен и около седемдесетте.

— Отец Бекет! Толкова се радвам да ви видя!

— И аз се радвам да те видя, дете. — Той се пресегна през купчината куфари и я хвана за ръцете. — Ти бе божествена светлина за малкия ми приют. Намираше ни походни легла, осигуряваше хранителни продукти. Намери ни доктор Къртис. Искам да знаеш колко съм ти благодарен, както и семействата, които идват при мен, за да се спасят от студа.

— Благодаря ви, отец Бекет. — Хоуп започваше да разбира как е била замислена мисията. Освен това знаеше без капчица съмнение, че Зак е водачът им. Онова, което не знаеше, бе защо е дошъл да я спасява. Нима беше решил, че е невинна или просто беше сметнал, че убийството й ще бъде твърде голямо наказание?

Тя го погледна крадешком и срещна погледа на госпожа Монахан. Тя се хилеше като лукава стара дама, каквато всъщност си беше.

Всъщност коя беше тя?

— Госпожо Монахан — извика й Хоуп. — Винаги ли носите пистолет със себе си?

— А, не, миличка, това би означавало да наруша условията за пускане на свобода.

Всички разговори секнаха. Всички се обърнаха към госпожа Монахан.

Отец Бекет се усмихна благо.

— Мамчето Монахан е част от градския фолклор. Тя ръководеше рекетьорите с желязна ръка, и когато накрая влезе в затвора през 1958 година, остави празнина, която беше запълнена от дребни мошеници и наркодилъри.

— Мамчето Монахан. Мамчето. Вие сте ме защитавали. — Хоуп не можеше да повярва, че е била толкова заблудена. — В моя квартал обирджиите се страхуват от вас.

— Все още имам някакво влияние — отвърна скромно госпожа Монахан.

— Заради вас ли ни пусна Крал Янек? — попита доктор Къртис.

— Тъй като съм си нескромна стара гангстерска, признавам, че това може да е повлияло. Но нашият господин Гивънс събра тази банда — Сара искаше да дойде, но мадам Нейнси беше толкова разстроена, а все някой трябваше да обслужва телефонните линии. А господин Гивънс изигра безупречно ролята на безмилостен водач на банда. — Госпожа Монахан протегна ръка и любвеобилно погали Зак по косата.

Всички замърмориха одобрително. Зак получаваше потупвания по гърба и приятелски удари с юмрук по рамото.

Доктор Къртис каза на Хоуп:

— Той уреди всичко. Черните костюми, инструментите — никога не съм виждала толкова решителен мъж.

Хоуп промърмори:

— Да, когато е изпълнен с решимост е невъзможно да бъде спрян. — Искаше й се да не й се налага да му благодари. Искаше й се никога повече да не й се налага да говори с него. Но нямаше да има този късмет. Той го заявяваше ясно с всеки свой жест, всеки свой поглед.

Госпожа Монахан продължи:

— Мисля, че нашата Хоуп и голямата й уста принудиха Краля да я махне от дома си колкото се може по-бързо.

— Понякога се чудя дали тя изобщо има здрав разум. — Зак сплете пръстите на ръцете си и впери поглед в нея.

Хоуп се втренчи войнствено в него.

— И аз понякога се чудя същото нещо, но по съвсем различна причина.

Всички в колата останаха леко изненадани.

Отец Бекет побърза да се намеси:

— Хоуп е толкова мила по телефона. Никога нямаше да предположа, че ще се опълчи на местния гангстер в собствената му къща.

— Аз щях. Тя не се страхува от нищо. — Дълбокият, отекващ глас на Зак накара Хоуп да настръхне. Той й напомняше за предишната нощ, за удоволствието, което бяха изпитали и двамата… за думите, които бе изрекла.

И тя си спомни предишната нощ, но по-ясно си спомняше сцената в участъка, унижението, което бе изпитала, научавайки за измамата му… и думите, които той бе изрекъл.

— Грешите. Страхувам се от предателството. Страхувам се от лъжите. Но не се страхувам да бъда сама. Свикнала съм. Харесва ми. — Въздухът между тях бе наситен с враждебност — която се излъчваше от нея.

Когато колата забави ход, Кийт се размърда смутено.

— Е, пристигнахме при мадам Нейнси. За мен бе истинско удоволствие да се запознаем, Хоуп. Ще се чуем скоро! — Той отвори вратата и изскочи навън още преди колата да е спряла напълно.

Колдфел също слезе, подаде на Кийт виолончелото му и застана до вратата.

— Да, приятно ми бе да се запознаем, Хоуп. Идвай в мисията когато пожелаеш. Ще ти сготвим вечеря. — Отец Бекет си тръгна, без да се обръща назад.

— Пази се, скъпа. Ще ти се обадя, когато пак закъсам в някоя пряспа. — Доктор Къртис прегърна Хоуп и се отдалечи.

— Ще ти донесем бебето веднага, щом Шели се почувства по-добре — увери я господин Шепард и също изчезна.

— Някой да ми помогне — извика госпожа Монахан. Протегнаха се няколко ръце и я издърпаха навън, а тя мърмореше: — Плъховете напускат потъващия кораб.

Зак й подаде ходилката.

Хоуп се опита да се измъкне през другата врата, но Зак я спря, протягайки ръцете си пред нея като бариера.

Тя погледна първо тях, а след това и него.

— Махни се от пътя ми.

Той дръпна ръцете си.

— Не можем да пренебрегнем онова, което се случи.

Хоуп впери поглед в него. В красивото му, безмилостно лице. Беше го виждала като добър човек с добро сърце. Мъж, когото би могла да обича. Мъж, когото да цени, и дори връзката им да не продължеше вечно, можеше да е сигурна, че поне ще й останат хубави спомени.

Той рече с тих, убедителен глас:

— Когато те видях с Бакстър, побързах да си направя погрешни изводи.

Но тя знаеше истината. Зак беше богаташ като всички останали. Искаше я — за малко. Би могъл да я използва — за малко. След това щеше да си отиде, пренебрегвайки унижението й като незначително, защото само неговите чувства имаха значение. Неговите нужди, неговите желания.

— Бях глупак. Сега вече го знам. — Той влагаше всичко в молбата си. Големите, тъмни очи, съблазнителният кадифен глас, унизителното извинение.

Тя нямаше нужда от него. Вече бе изстрадала достатъчно.

— Искам да се върнеш при мен — каза той.

Хоуп се разтрепери.

— Как смееш? Как смееш да си помислиш, че няма да ме интересува лъжата ти за това кой си в действителност? Как смееш да си представяш, че ще изслушам исканията ти и ще потъна в прегръдките ти? Никога не съм била с теб. Бях с мъж на име Гризуолд. Бях с мъж, който не съществува.

— Беше с мен. За бога, Хоуп… — Зак протегна ръка.

— Не. Не, не, не! — Тя изскочи от колата. Не се сещаше за друга дума, но и без това нямаше нужда от такава. — Не.

Тя забърза към вратата на мадам Нейнси, изоставяйки го — за последен път.