Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (8)

7.
Йонкърс

Май 1995 г.

Дафни видя как те влязоха, залитайки през вратата на закусвалнята; бъркотия от намачкана тафта, размазано червило и бледи, стройни крайници. В стомаха й зейна пропаст и тя се помоли да умре в същия този миг, да потъне вдън земя, както стоеше там, зад касовия апарат.

— Маса за шестима — каза напосоки високото русокосо момиче. — Умирам от глад — оплака се тя, спъвайки се в подгъва на жълтата си абитуриентска рокля — тя прегърна широкоплещестото си гадже и прокара пръсти по ревера на смокинга му, опитвайки се да запази равновесие.

— Дафни, ксипна. Събуди се — баба (баща й) се показа през прозорчето, зад което се приготвяше скарата, и й помаха с шпатулата. — Хайде, кукла — гъстите му мустаци не скриваха напълно зейналата дупка в усмивката му вследствие на два липсващи кътника. — Имаме клиенти.

— Не, баба. Отивам — послушна както винаги, тя взе шест менюта.

От всички закусвални в града, как можаха да изберат точно тази? Защо точно нея?

Дафни запрехвърля наум списъка с желанията си. Искаше да е навсякъде другаде, само не тук, искаше да не й се налага да прекарва уикендите си, работейки в закусвалнята, искаше тя също да можеше да знае какво би било да положи глава върху ревера на нечий омачкан смокинг.

Но Дафни знаеше, че тези луксове не бяха за момичета като нея. Абитуриентските балове и изтрезняването с кафе в закусвалня не бяха вариант за момичетата, затънали в безизходицата между старите традиции и новия свят.

Тя се приближи към групата тийнейджъри.

— Насам, моля — думите й излязоха като шепот.

Забила брадичка в гърдите си, тя ги поведе към на заведението. Посочи най-голямата ъглова маса, като се надяваше, че те нямаше да забележат съдраната винилова тапицерия или че нямаше да забележат лицето на сервитьорката.

Младежите се настаниха около масата, озарени от прекрасните преживявания на бара и с непринудения смях на стари приятели.

— Кафе — казаха те едновременно, без да си направят труда да погледнат момичето, чиято работа беше да ги обслужва.

— О, и вода — добави русото момиче, докато преглеждаше менюто. Накрая тя вдигна поглед към Дафни, без изобщо да познае момичето, което седеше до нея в часовете по химия, без да види нищо повече от една сервитьорка. — С много лед. Умирам за нещо студено.

Дафни не знаеше от кое я заболя повече: от това, че беше различна или че беше невидима.

Тя се върна зад бара, благодарна, че стои с гръб към масата. Понечи да налее шварц кафе в една чаша, но ръката й трепереше толкова силно, че горещото кафе се разплиска върху чинийката и изгори ръката й.

— Хей, миличка, какво ти става? — Дайна, любимата сервитьорка на Дафни, побърза да й се притече на помощ. Розовите изкуствени нокти на Дайна одраскаха леко китката на Дафни, когато тя се пресегна да задържи стабилно чашата и чинията. После дръпна дръжката на машината, за да спре течащото кафе.

— Онези хлапаци да не са ти казали нещо? — тя кимна към тийнейджърите на ъгловата маса.

— Не — Дафни поклати глави. — Нищо не са ми казали.

Дайна присви очертаните си с черен молив очи и поправи черния си кок.

— Сигурна ли си? — тя отново погледна тийнейджърите. — Аз съм тук, ако ти потрябвам.

— Знам, Дайна — Дафни кимна. — Знам.

— Е, ти само ми дай знак. И аз ще се заема с тях — Дайна се обърна да вземе омлета със сирене и пържени картофки от прозорчето и плъзна чинията по плота, като я закова точно пред гладния клиент.

— Добре. Разбрах — кимна Дафни.

Тя напълни чашите с вдигащо пара кафе и наля леденостудена вода. Подреди всичко върху таблата и я отнесе до масата. Прехапала устни, тя сервираше напитките, после извади тефтера от джоба на черната си полиестерна престилка. Дафни не откъсваше поглед от молива и листа, записваше поръчките за закуска, без да се осмели да погледне групичката. Напразно се опитваше да овладее треперенето на молива в ръката си, пишеше разкривено, докато тийнейджърите се целуваха. Накрая, когато и последната поръчка беше взета, тя се върна отново при прозорчето към кухнята и подаде листчето на баща си.

— Заповядай, баба — Дафни се помъчи да се усмихне, докато баща й вземаше листчето от ръката й. — Дайна, би ли ме отменила за малко, ако обичаш. Трябва да отида до тоалетната.

— Разбира се, Даф. Ще те покривам — извика Дайна от бара, където зареждаше поставките за салфетки.

Дафни отиде в дъното на закусвалнята, далеч от шума на салона и разгорещените приготовления на скарата. Тя отвори вратата към склада, влезе вътре и моментално се свлече на пода и заплака. Плачеше тихо, само раменете и коремът й се разтърсваха конвулсивно при всяко сподавено ридание.

Би останала там, скрита в склада още дълго, но телефонът иззвъня и прекъсна нейната вакханалия от самосъжаление и горест. Дафни избърса сълзите си с края на престилката, отвори вратата на склада и посегна към стенния телефон.

— Плаза Дайнър — въпреки усилията, гласът й прозвуча дрезгаво и глухо.

По линията се разнесе пращене; гласът идваше отдалеч, но не можеше да бъде сбъркан с никой друг.

— Елла, Дафни му.

— Я-я! — изписка Дафни, като се опита да изтрие сълзите от очите си. — Я-я, какво има? Ти добре ли си? — в гласа на момичето пропълзя страх. — Ти никога не ни се обаждаш тук.

— Знам, кукла му. Но трябваше да чуя гласа ти. Исках да знам, че си добре.

— Добре съм, разбира се — Дафни подсмръкна. — Добре съм.

— На мен можеш да ми кажеш, кукла. Пред мен не е нужно да се правиш на смела.

— О, я-я… — Дафни не можеше да се сдържа повече. Тя зарида на телефона и минаха няколко минути, преди да може да говори отново. — Ти… ти как разбра?

— Недей, недей, сладкото ми момиче. Усетих, че нещо не е наред — отговори я-я. — Просто чух, че плачеш.