Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (40)

39.

Дафни прие предложението на Попи Еви да остане още една нощ при нея, така че двамата със Стивън да останат насаме. Всички си мислеха, че двойката има нужда от уединение и спокойствие след шеметните събития от последните дни. Всички си мислеха, че сватбата щеше да бъде отложена най-малко за 40 дни, колкото продължаваше официалният траур. Никой не подозираше, че Дафни възнамеряваше да я отмени.

— Тук, Дафни му, елла ето — повика я Ница от дивана в лобито, където тя се възстановяваше след падането следобед. Наближаваше 11 часа вечерта. Всички гости се бяха разотишли с пълни с храна и вино стомаси — и с глави, изпълнени с любимите им истории за я-я, които бяха разказвали и слушали.

— Ела, Дафни. Седни с мен за момент — Ница потупа малкото свободно място до себе си на дивана, което беше останало незаето от пищните й форми. — Трябва да знаеш нещо. Дафни му, твоята я-я знаеше, че не й остава много време на тази земя. Тя знаеше, че аз бих направила всичко за нея, но ме помоли да направя само едно нещо. Нещо, което й обещах да направя, когато тя си отиде.

Дафни изправи гръб.

— Какво? Какво си й обещала?

— Обещах й да ти напомня да продължиш да живееш. Двете забелязахме каква разлика настъпи в теб след пристигането ти. Когато дойде тук, сякаш светлината ти беше угаснала. Но после забелязахме промяната. Само след няколко дни тук ти отново се изпълни с живот, с цвят и светлина. Сигурно мислиш, че ние не ги разбираме тези неща. Как може ние, старите вдовици облечени от главата до петите в черно, да знаем нещо за цветовете? Как бихме могли да знаем нещо за живота, щом никога не напускаме нашия малък остров? Но ние знаем тези неща, Дафни. Ние знаем колко ценно е всичко. Всеки момент е дар, Дафни му. Всеки момент, всяко дихание, дори всяка сълза е дар. Без нашите сълзи, как можем да оценим смеха? Жените като твоята я-я и аз проливат много, много сълзи, Дафни. И цялата мъка, цялата печал, всичките белези и трудности — те направиха по-лек живота ни тук, обградени от онези, които обичаме. Твоята я-я и аз загубихме мъжете, които обичахме, но все пак имахме любов в живота си, Дафни. Успяхме да намерим щастие. И сега ти също трябва да намериш твоето щастие. Каквото и да означава това за теб.

Ница замълча и всмука дълго и жадно от цигарата. Тя, която никога не страдаше от липса на думи, сега трябваше да издиша, преди да намери точните думи, с които да завърши мисълта си.

— Намери твоето щастие, Дафни. Дължиш го на себе си. Това е нещото, което трябва да внесеш в брака, а не да го получиш от брака. Твоето собствено щастие. Двете с твоята я-я научихме този урок и сега ти трябва да направиш същото. Дължиш го на себе си… и на моята приятелка.

Ница погледна нагоре и размаха късите си дебели пръсти към тавана, сякаш махаше за поздрав на Евангелия. Усмихната, тя се приведе и притегли Дафни към мощния си бюст.

— Дафни му, понякога най-самотните хора са онези, които не остават сами нито за миг, а най-честитите са онези, които стоят сами, но могат да кажат, че са ги обичали. Че поне веднъж в живота си те са разбрали какво е да те обичат наистина.

Това беше единственото сигурно нещо в живота на Дафни сега. Тя знаеше без капка съмнение, че наистина я бяха обичали. Тя прегърна Ница с цялата си сила.

— Благодаря ти, Ница. Благодаря — тя целуна Ница за лека нощ и тръгна към стаята, където я чакаше Стивън.

Влезе незабелязано, докато Стивън седеше на леглото и пишеше нещо на лаптопа си. Дафни не знаеше какво щеше да каже или как щеше да го каже. Знаеше само, че искаше свобода. Накрая той вдигна глава.

— Дафни. Откога стоиш тук? — той тръгна към нея. — Мила, знам колко ти е трудно. Знам колко много я обичаше. Ти преживя огромен стрес… а сега, и това…

Той направи още една крачка към нея, но Дафни не помръдна.

— Само трябва да се приберем у дома и всичко ще се върне към нормалното. Ще видиш, когато се приберем у дома. Всичкото това ще ти изглежда като далечен спомен. Ще отидем на Санторини, както планирахме. Хайде да заминем, само аз и ти. Ще продължим напред, ще се оженим в Ню Йорк — и всичко ще бъде, както го бяхме планирали. Само трябва да се приберем у дома.

Но това е моят дом.

Гласът му беше загубил обезболяващото си действие. Този дълбок кадифен глас не можеше да притъпи спомена за задънения разговор на плажа. Не можеше да заглади раздразнението от неговото подигравателно отношение към вярата й и към откритието, че той никога нямаше да разбере дълбочината на връзката й с я-я, с този остров или с народа й. И без това Дафни знаеше, че той никога нямаше да я разбере наистина или да я обикне заради истинската й същност.

Той направи още две крачки към нея умолително.

— Искам да забравиш това. Хайде да забравим всичко това. Ще го оставим в миналото и просто ще се съсредоточим върху бъдещето.

— Стивън, няма бъдеще без моето минало.

— Какво означава това?

— Означава, че аз съм моето минало.

Докато изричаше тези думи, морският бриз нахлу в стаята през отворения прозорец. Сякаш оживели, белите пердета политнаха, изпълнени с въздух, започнаха да дишат и да се вълнуват. Дафни видя как двете дантелени пердета се понесоха в лудо сиртаки едно до друго, спускаха се, подскачаха и се завъртаха в унисон; красиви и грациозни като танца на Дафни и Попи в отрупаното с цветя патио на долния етаж.

Тя се изправи смело сега, знаейки, че вятърът също й беше дарил своя подарък. Заговори с усмивка, целувката на зефира по бузата й потвърди още веднъж онова, което тя вече знаеше.

— Аз съм моето минало.

Стивън седна на леглото и зарови лице в ръцете си.

Тя видя как годеникът й седеше объркан, съкрушен и победен. Не искаше да го наранява. Но не искаше и да прекара остатъка от живота си с него.

Дафни беше подходила благородно и беше встъпила в тази връзка с най-добри намерения. Тя знаеше, че Стивън беше добър човек, но сега осъзнаваше, че той не беше нейният мъж. Той не беше виновен, че не я разбираше. Също като Дафни той не можеше да заличи своята същност или възпитанието си. Съществуваше неписаното правило никога да не караш жена да избира между детето и любимия. Сега Дафни знаеше, че никога не биваше да я карат да избира между нейното минало и нейното бъдеще.

Хресваха й техните разговори, неговата компания и идеята, че вече нямаше да бъде сама. Но Дафни не искаше само другар, бизнес партньор или някой, който да се грижи за нея. Тя искаше съпруг, приятел, любим. Тя искаше мъж, който беше готов да отвори сърцето си и да вярва, както тя беше вярвала едно време, че любовта може да победи човешките закони и че ангелите могат да бъдат призовани със силата на една целувка.

— Аз не съм влюбена в теб — каза тя. — Много съжалявам, Стивън. Но аз не съм влюбена в теб.

Тя свали пръстена от ръката си и го постави върху писалището, после се обърна и излезе от стаята.