Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (38)

37.

На другата сутрин целият остров се събра отново, този път, за да се сбогува с я-я. Малката църква беше претъпкана с хора. В старите гръцки православни църкви нямаше пейки, нито климатик. Но Дафни нямаше нищо против да стои в тягостната горещина, рамо до рамо с приятелите и близките, които бяха обичали я-я толкова много. Днес това беше чест.

Дафни стоеше най-отпред и държеше ръката на Еви, със Стивън до нея. Тя проследи как отчето разклати кадилницата над отворения ковчег и старата църква се изпълни с познатата миризма на тамян. Облечен в черното си расо, обгърнат от облак благоуханен дим от кадилницата, отец Николаос пееше традиционните погребални псалми с толкова страст и емоция, вживяваше се в молитвата, влагаше душата си в нея, а не просто четеше.

— Еониа ои мнои ои-мнее мнее. Да бъде вечна твоята памят. Вечная памят. Винаги в нашите спомени — Дафни почувства как сълзите й потекоха отново, когато отвори уста да запее. Тя изливаше душата си. Изживяваше всяка дума. Въпреки физическата слабост и треперенето на краката й гласът й прозвуча силно и уверено.

Дафни се огледа и видя как всички хора в църквата, това море от черни рокли и проядени от молци, недобре ушити сака се поклащаше, пееше, плачеше и даваше обет никога да не забрави я-я. После тя погледна към Стивън. Той стоеше със сухи очи и непоклатим стоицизъм насред това нашествие от сълзи, овладян и премерен както обикновено. В този момент, в тази църква, потънала в тамян и печал, Дафни погледна Стивън и осъзна, че подобно на годеника си тя също не чувстваше нищо. Вгледа се по-дълбоко в очите на мъжа, за когото беше обещала да се омъжи, да прекара останалата част от живота си с него, да отгледа Еви с него — и не почувства нищо. И си даде сметка, че днес нямаше да изпрати в отвъдното само баба си.

Погребаха я-я в семейната гробница в обраслото гробище в съседство до църквата. Според обичая опечалените един по един пристъпваха до спуснатия в земята ковчег и хвърляха цветя върху капака. Последното нещо, което видя Дафни от баба си, беше дървеният ковчег, покрит с покривало от червени карамфили, хвърлени за последно сбогом от хората, които обичаха старицата най-много.

След края на опелото опечалените тръгнаха един по един от гробището към хотела, където щеше да се състои обядът. Но Дафни изостана нарочно.

— Ти вземи Еви — пошушна тя на Попи. — Ще се видим в хотела.

Дафни остана сама до отворения гроб на я-я. Проследи как Попи се доближи до Еви, която стоеше сама пред портите на гробището, загледана в морето в далечината. Еви беше необичайно мълчалива и затворена цяла сутрин, дори не погали котето, което я беше последвало по прашния път от къщата до църквата. Попи се наведе и взе ръцете на момиченцето в своите. Доближи лице до нейното и прошепна нещо в ухото на Еви. Когато Попи я целуна по върха на нослето, Еви се усмихна за първи път този ден. Тогава Попи взе на ръце детето и го гушна. Еви уви ръце около врата на леля си и сгуши глава на рамото на Попи. Глезените на почернелите й крачета се заключиха около кръста на Попи и тя понесе племенницата си по пътя към хотела.

Дафни остана сама, загледана в ковчега на я-я, с един червен карамфил в ръката. Искаше един последен миг на уединение с баба си, но не за да се сбогува. Беше излишно. Дафни понечи да хвърли последното цвете, но точно когато щеше да го пусне, тя спря.

Стисна карамфила и излезе пред портите на гробището. Намери го почти веднага. Коленичи и разчисти с голи ръце листата, които бяха паднали от маслиновото дърво върху простичкия камък. Накрая, когато разчисти листата, тя изрече една последна молитва, преди да остави последното цвете на гроба на Рахел.