Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (24)

23.

Еви се затича през кея веднага щом видя Дафни да слиза от „Големия Ал“. Момиченцето нададе пронизителен радостен вик и се хвърли в ръцете на майка си.

— Мамо, правих толкова много забавни неща — изпищя Еви, като уви крака около кръста на майка си и сключи ръце около шията й.

— Браво, не ти ли липсвах поне мъничко? — Дафни целуна по гушката малкото си момиче. Еви миришеше на лосион против слънчево изгаряне, смесен с уханието на грамадната червена роза, закичена зад дясното й ухо.

— Да, мамо, обаче… няма да повярваш. Я-я ме научи да правя пита, с мое тесто, което омесих съвсем сама. Разточих го със старата метла и направих всичко сама, както правиш ти у дома. Беше толкова яко. Мамо, беше страхотно. Ти защо никога не готвиш заедно с мен вкъщи, мамо? Защо? Обещай ми, че ще готвиш с мен, нали обещаваш, мамо?

— Разбира се, че ще готвя с теб, миличка — засмя се Дафни.

— И знаеш ли какво още? — продължи момиченцето. — Теа Попи ми разправи приказка. Имало едно време един човек, цар Мидас и той бил много алчен, мамо. Всичко, каквото пипнел, се превръщало в злато, ама наистина всичко.

— Звучи доста добре — подхвърли със смях Стивън.

— Да, докато не докоснал дъщеря си — Дафни погали косата на Еви и я целуна по розовата буза.

— И тогава тя също се превърнала в злато — извика Еви и плесна в ръце.

— Това е чудесна история, миличка. Една от любимите ми легенди. Но дали не забравяш нещо? — заговори Дафни. — Не забрави ли да кажеш здравей на Стивън? Той дойде чак тук, за да те види — Дафни разплете ръчичките на дъщеря си от шията си и пусна Еви на земята.

— Здравей — Еви попипа стъкленото синьо око, което висеше на врата й.

— Ами, здравей. Това е за теб, мис Еви — каза Стивън, като прегърна детето, извади разноцветна близалка от джоба си и му я подаде.

— Благодаря — Еви взе лакомството, разви хартийката и налапа близалката, след което хукна след едно от бездомните кучета, които живееха на пристанището.

Попи, която до този момент бе стояла встрани и наблюдавала сцената, пристъпи напред.

— Добре дошла отново, братовчедке — тя прегърна Дафни и я целуна по двете бузи.

— Попи, това е Стивън.

— Ах, най-накрая се срещнахме — изгука Попи и прегърна Стивън. Той застина неподвижно за момент, с отпуснати до тялото ръце, без да знае какво да направи с този изблик на обич и привързаност от страна на напълно непознат човек. — Добре дошъл, Стивън — извика Попи, като го стисна още веднъж и го пусна от своята здрава хватка на анаконда.

Дафни се изкикоти. Трябваше да признае, че ситуацията беше доста забавна. От една страна, тук беше Попи, червенобуза, закръглена и излъчваща клокочеща енергия и добри чувства, поклащаща бедра и ръце, сякаш изпълняваше някакъв древен ритуален танц на плодородието. А до нея, естествено, стоеше Стивън; атлетичен, сдържан, с безупречни дрехи и маниери, със съвършено пригладена коса и отмерени жестове.

— Къде е я-я? — попита Дафни и се огледа наоколо.

— Остана да ни чака в къщата. Ах, братовчеде Стивън, приготвили сме ти голяма изненада — Попи цъкна с език и хвана под ръка Стивън.

Дафни прехапа долната си устна, за да не се разсмее. Стивън, обикновено владеещ всяко положение, сега изглеждаше някак изплашен, че Попи ще го изяде за закуска.

— Кажи, каква е изненадата? — попита Дафни.

— Ай, братовчеде Стивън — Попи го потупа по ръката, докато вървяха, — заради теб я-я надмина себе си. Приготвила ти е стифадо.

— Стиф — какво?

— Сти-фа-до — повтори Попи.

— Яхния — поясни Дафни. — Много вкусна, гъста питателна яхния.

— Тогава защо не си ми я сготвила досега, щом е толкова вкусна? — подкачи я Стивън.

— Знам, спестих си труда — призна Дафни. — Това е много, много трудоемко ястие. Представлява пикантно телешко задушено с домати и оцет и малки лукчета, наричат се арпаджик. Почистването на тези малки главички лук отнема няколко часа.

Устата и очите на Дафни се навлажниха, когато тя си спомни последния път, когато беше приготвяла стифадо. Беше за рождения ден на Алекс. По онова време тя беше бременна в седмия месец, затова, докато белеше малките лукчета, я мъчеха крампи в ръцете и болки в гърба. Яхнията стана много вкусна, но Дафни прекара следващите два дни на легло, докато се възстанови от усилието. Но тя не съжаляваше. Струваше си да види върховното удоволствие, което се изписа по лицето на Алекс, когато той вкуси първата хапка от ястието и не се спря, докато не отопи и последните капчици сос. Това беше първият и последният път, когато беше готвила стифадо.

— Попи, я-я как приготвя стифадо с нейния артрит?

— Станала е в 4 часа сутринта, ето как. Това е бавна и туткава работа, но тя е решена да посрещне Стивън както подобава — Попи поведе групичката, без да изпуска Стивън. — Братовчеде Стивън, ти си голям късметлия — Попи хвърли омаен поглед към своя нов братовчед и запърха с гъстите си мигли.

— Да, знам — Стивън погледна Дафни и на лицето му грейна широка усмивка. — Повярвай ми, знам, че съм късметлия — той остави куфара на земята и бръкна в задния си джоб, откъдето извади бяла памучна кърпичка, с каквато винаги беше въоръжен. С нея той попи капчиците пот, които бяха избили по челото му.

Предвождани от Еви и мършавото улично куче, те се отдалечиха от пристанището и се насочиха към гостилницата на Ница, където щеше да отседне Стивън.

 

 

Беше типична сутрин за Ерикуса: лекият бриз откъм пристанището духаше зад гърбовете им, пропуканата настилка на селските пътища се стелеше под краката им, уханието на морска влага, орлови нокти и свеж розмарин гъделичкаше ноздрите им. И накъдето и да погледнеха, гъмжило от бабички, които искаха да целуват, прегръщат и щипят новопристигналия американец. Ако Стивън не знаеше как да реагира на буйния изблик на чувства от страна на Попи, той определено нямаше никаква представа какво го очакваше.

По дяволите, помисли си Дафни, преглъщайки напушилия я смях. Забравих да го предупредя.

Когато насреща му се зададе първата черна вдовица, Стивън изобщо не подозираше, че той беше целта, към която се беше прицелила тя. Теа Параскеви се зарея около набелязаната жертва, размахвайки ръце във въздуха, ахкайки и нареждайки с пискливия си глас радостни приветствия. Но за жалост, вместо добрите пожелания Стивън разбра само, че някаква съсухрена старица, цялата облечена и забрадена в черно, крещеше насреща му, докато го покриваше с влажни целувки.

Дафни гледаше отстрани как една по една всяка теа, всеки тео, всеки ксаделфос и всяка ксаделфи, които срещаха по пътя си, се втурваха да приветстват сякаш извадения от кутия американос, който беше пристигнал да се ожени за тяхната Дафни. Стивън й хвърляше умолителни погледи и сигнали SOS, но Дафни беше безсилна да спре наплива от доброжелателни посрещачи. Тя само вдигаше рамена и шепнеше „Съжалявам, знам“, докато годеникът й постоянно бъркаше в задния си джоб и вадеше кърпичката, за да избърше следите от мокри целувки по бузите си.

Накрая пристигнаха в хотел „Ница“. Тъкмо когато Стивън си мислеше, че се беше избавил и откопчил от вресливата навалица от фанатични островитяни, те влязоха в излъсканото мраморно лоби, където Ница ги очакваше на пусия.

— Ахуу! — дрезгавият глас на Ница отекна по белия мрамор. — Ето ви. Елате тук. Елате при теа Ница. Дайте да ви видя и да ви посрещна.

Винените чаши над бара звънтяха при всяка стъпка на съдържателката. Стивън пусна куфара си в лобито. Огледа се, сякаш готов да хукне да бяха и да се скрие, когато видя Ница да се задава насреща му в бялата си престилка, мрежа за коса и неизменната запалена цигара във вдигнатата високо дясна ръка. Тя му стигаше до кръста, тежеше три пъти колкото него и явно беше решена да посрещне американския банкер според традициите на Ерикуса.

— Я го вижте — изквича Ница, като улови лицето му с две ръце, а Стивън едва не повърна, когато долови пропитата миризма на тютюн и чесън по пръстите й. — Вижте го само. Прилича на Кенеди. Той си е цял Кенеди, казвам ви. Дафни, твоят мъж прилича на президента Кенеди — Ница събра трите кебапчести пръсти на дясната си ръка и се прекръсти. — Бог да го прости.

— Благодаря — заекна Стивън и се усмихна на Ница, без да знае как точно да реагира в тази ситуация. Още не беше изрекъл думата, когато Ница отново сграбчи лицето му между месестите си длани.

— Добре дошъл в хотел „Ница“ — заяви тя, като вдигна ръце към небето. — Аз… — произнесе отчетливо тя, като се тупна няколко пъти в гърдите — … съм Ница.

— Приятно ми е — отговори той.

— Сега ти си част от семейството и аз ще се постарая да се почувстваш у дома. Елла. Сигурно си изморен. Ще ти покажа твоята стая. Това е най-хубавата стая в хотела.

— Ние с Еви ще ви чакаме тук — извика Попи, улови Еви за ръката и се насочи към бара, където тъкмо сядаше нова група австралийски туристи с халби ледена бира „Митос“. — Не бързайте. Аз ще наглеждам малката.

Дафни и Стивън тръгнаха след теа Ница по дългия бял коридор и свърнаха вдясно, при последната врата. Ница завъртя топката на вратата и ги въведе в светла, оскъдно мебелирана, но трептяща от чистота стая. Леглото, не по-голямо от два единични матрака, заемаше почти цялото пространство в малката стая. Колосани и изгладени чаршафи надзъртаха през дупчиците на изплетената на една кука кувертюра върху леглото. Дафни знаеше, че тази плетка с миниатюрни розетки беше един от най-сложните мотиви в плетената на една кука дантела, затова Ница пазеше кувертюрата само за най-отбрани гости. Освен леглото в стаята нямаше почти нищо друго, само малко писалище от тъмно дърво, украсено с вазичка с две съвършени червени рози. Единичен френски прозорец водеше към малка тераса с изглед към морето.

— Заповядайте — Ница остана на вратата, тъй като в стаята нямаше място за трима човека. Тя извади една цигара от джоба на престилката си и я запали, като издуха дима право в стаята. — Може да не е луксозно като в другите хотели, където сте отсядали. Но това е най-доброто място на Ерикуса и се надявам да ви харесва и да сте щастливи тук.

— Да, идеално е. Нали, Стивън? — отговори Дафни от ръба на леглото, където беше седнала и проследяваше с пръсти нежните линии на розетките по дантелата. — Нали? — тя стана от леглото и отвори вратата на терасата, в опит да проветри стаята от цигарения дим. Стивън не мразеше нищо повече от миризмата на цигарен дим.

— Да. Много е хубаво. Благодаря, Ница — той изследваше банята и подаде глава оттам, за да отговори. — Само един въпрос, в колко часа отваря бизнес центърът?

— Бизнес център? — засмя се Ница. — Ами, тук аз съм бизнес центърът. Тук съм по цял ден. Винаги съм на разположение на моите гости — тя отново се потупа по гърдите с лявата ръка, без да забелязва посипалата се цигарена пепел по черната й тениска. — Каквото и да ти трябва, ще кажеш на Ница — и Ница ще се погрижи вместо теб.

— Значи тук няма бизнес център? — той стрелна с очи Дафни.

— Не, тук няма бизнес център — Дафни завъртя годежния пръстен на пръста си.

— Добре тогава. Ще ви оставя сами, да се настаните. Още веднъж, добре дошъл — Ница се обърна и понечи да затвори вратата. — Каквото ти потрябва, ще питаш Ница, нали?

— Благодаря — той й кимна в знак, че е свободна да си върви.

Дафни знаеше, че колкото и да беше разочарован от стаята, възпитанието на Стивън нямаше да му позволи да покаже това разочарование пред Ница. Едно беше сигурно за годеника на Дафни, той беше джентълмен. Той изчака до вратата, докато сеизмичният тътен от мощните стъпки на Ница постепенно заглъхна. Едва когато Стивън чу гласа на Ница да долита от бара на долния етаж: „Здравей, мой нови приятелю, искаш ли още един «Митос»?“, той се престраши да заговори.

— Е, не е точно „Четирите сезона“, нали? — пружините на леглото изскърцаха, когато той седна.

— Знам, че не си свикнал с такива условия. Семпло е, но е чисто. Освен това ти няма да се застояваш в стаята — каза Дафни. — Нали помниш какво ти казах? Простата елегантност на малък гръцки остров. За това сме тук.

— Хм, по отношение на простотата си права.

Той стана от леглото и свали ципа на калъфа с дрехите си. След цигарения дим Стивън най-много мразеше зле поддържаните и измачкани дрехи. Той отвори вратичката на празния гардероб.

— Хей, къде е твоят багаж?

— В къщата на я-я. Къде другаде може да бъде?

— Тук, с мен, твоя годеник — той замълча. — Помниш ли ме? — той посочи себе си.

— Стига, Стивън, вече ти обясних. Ние все още не сме женени, както знаеш — тя вдигна ръката, на която беше годежният й пръстен.

— Значи не се шегуваш — той застана зад Дафни и я притегли към себе си. — Сигурна ли си, че не можем да останем заедно тук — той посочи стаята — или някъде другаде?

— Не, не се шегувам — Дафни се обърна с лице към него, поклати глава и размаха пръст в шеговита закана. — Това място е много традиционно, нали помниш какво ти казах. Не мога да остана тук, докато не се оженим, мили. Просто не мога. Всички ще ни одумват. Знам, че звучи глупаво, но тук така стоят нещата. Нали помниш, когато си в Рим…

— Позволи ми да ти напомня, че това е Гърция — той я сграбчи и я хвърли върху леглото, надвесен над нея, а после я целуна нежно по устните. — Сигурна ли си, че не мога да направя нищо, с което да те убедя?

— Не усложнявай допълнително положението — тя присви очи и поклати глава. — Нещата тук са много традиционни. Знам, че това е трудно за разбиране. Но когато съм тук, аз спазвам тези традиции.

В Ню Йорк тя беше обяснила всичко това на Стивън, беше му обяснила, че модерният живот все още не беше достигнал до Ерикуса, въпреки че Корфу, който отстоеше само на десетина километра оттук, беше съвременен и космополитен в сравнение с острова. Но Ерикуса винаги беше съществувала в някаква своя провинциална среда и епоха. Определени традиции, предразсъдъци и обичаи никога не се променят. За онези, които обичаха Ерикуса, това беше чарът на острова: предсказуемостта, носталгията. Но за външните хора културата на острова беше архаична и непонятна.

— За мен ще бъде голям жест, ако се постараеш да уважаваш тези традиции, докато сме тук.

— Знам, Дафни. И ще ги спазя. Щом това те прави щастлива, знаеш, че ще ги спазя — той я целуна отново и се изправи на крака. Отиде до гардероба, но се спря и отново се обърна към нея. — Но все пак ми се вижда смешно, след като толкова дълго съм те слушал да повтаряш, че тези традиции са те спъвали и задушавали, когато си била малко дете. Не мислиш ли, че е доста иронично да се връщаш към същите тези традиции сега, като възрастна — когато сама можеш да вземаш решенията си — тонът му не беше гневен, а по-скоро искрено объркан от противоречието.

— Знам. Струва ми се, че никога не съм го възприемала по този начин — Дафни се усмихна на годеника си. — Но тук не става въпрос дали съм учила в гръцко училище, вместо да участвам в кръжока на момичетата скаути, Стивън. Това е различно. Така е, много неща тук не са логично обосновани. Струва ми се, че сега точно това ми харесва. Толкова съм изморена от отговорността постоянно да вземам десетки решения. Може би е приятно да отстъпя пред традицията и да я оставя тя да решава вместо мен, поне за известно време — тя приглади полата си и вдигна рамена.

Стивън поклати глава и приглади измачканите места върху тъмносиния си блейзер.

— Когато си в Гърция…