Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (41)

40.

Гласът се понесе през тъмното лоби, сякаш от сенките.

— Значи всичко свърши.

— Ница?

— Да, Дафни му. Тук съм.

Дафни присви очи в мрака. Видя само светещото огънче на запалената цигара. Тя тръгна пипнешком покрай стената, докато напипа ключа за лампата. Светлините се включиха и осветиха Ница, там, където я беше оставила Дафни, легнала на дивана в средата на лобито.

— Какво правиш тук?

— Чакам те.

Дафни се приближи до Ница и отново седна на малкото място на ръба на дивана.

— Защо?

— Защото обещах на твоята я-я, че ще те наглеждам. А когато ти се качи горе в стаята, аз знаех, че ще се върнеш тук, сама.

Дафни замълча. Имаше милион неща, които можеше да каже, милион неща, които можеше да попита, но сега я интересуваше само едно нещо.

— Как разбра?

— Също като Евангелия, аз си имах моите подозрения, когато го видях, Дафни. Той не е мъжът, от когото ти имаш нужда. А ти си много повече от онова, което той иска да бъдеш.

— Повече, отколкото той иска да бъда — Дафни повтори думите през смях.

— Но после те видях онази вечер, на вечерята. Сърцето ти беше натежало от загубата на я-я и никой не можеше да направи или да каже нищо, с което да вдигне траурния плащ от теб, Дафни. И тогава видях лицето ти. Вгледах се и за миг видях искрата, завръщането на живота в теб, точно както го видях онази сутрин, когато ти дотича тук мокра и запъхтяна. Нещо или някой те беше променил, Дафни, беше събудил живеца в теб.

— Яни — името му се изтърколи от устата й, преди да успее да прехапе езика си. Тя знаеше, че отговорът беше Яни.

Ница се усмихна и замълча за момент, за да позволи на Дафни да осмисли какво ставаше, какво казваше тя — какво най-накрая признаваше.

— Аз те видях, Дафни. Видях какво може да направи с теб докосването на един мъж, как те променя. Нямаше как да греша, дори с моите изморени стари очи. Молех се да прогледнеш и да не се принесеш в жертва, обричайки се на живот с мъж, чието докосване не буди в теб нищо.

На Дафни й се стори, че й изкараха въздуха. Никога не беше очаквала да чуе тези думи от Ница, никога. Как беше възможно я-я и Ница, две жени, които според нея не знаеха какво е страст, да са толкова прозорливи?

— Дафни му, чуй тази стара жена. Важните неща в живота не са много. Огледай се наоколо. Помисли си какво ти трябва в живота — то е тук, можеш да го пипнеш с ръка. Ти търсеше нещо, търсеше причина да се усмихваш, а то през цялото време беше тук, пред теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Стига, Дафни — образована американида като теб — как може да си толкова глупава, а? — Ница отново погледна към небето. — Евангелия, какво е станало с нашето момиче? Прочела е твърде много книги, не мислиш ли? — тя пусна ръце в скута си и заговори директно на Дафни, напълно сериозно. — Време е да спреш да мислиш за живота си и да започнеш да го живееш. Не мисли — просто живей. Поне веднъж направи, каквото ти казва сърцето.

Дафни знаеше къде щеше да я отведе сърцето — право при мъжа, който с докосването си я беше накарал да се почувства жива, мъжът, с когото можеше да разговаря часове наред и никога да не й доскучае. Мъжът, който за първи път от много дълго време я беше помолил да повярва, че магията наистина съществува.

Сякаш Ница умееше да чете мислите й и сега Дафни си помисли, че вероятно тя правеше точно това.

— Върви при него, Дафни. Намери го и говори с него. Намери го, преди да е станало късно.

Дафни погледна Ница и разбра, че нейната стара приятелка имаше право. Яни бе казал, че напуска Ерикуса, че след смъртта на я-я нищо не го задържаше тук. Тя трябваше да му покаже, че той греши, че тя беше тук и че той трябваше да остане тук заради нея, заради тях, поне още малко време.

— Ница… — започна Дафни, но старата жена я спря с махване на ръката.

— Спести си думите, Дафни. Тръгвай — Ница я шляпна по дупето с опакото на ръката си, като я засили от дивана към новия й живот.

— Благодаря ти, Ница. Благодаря.

Дафни тича през целия път до пристанището. Навън беше тъмно като в рог. Тя се спусна тичешком по бетонния кей, луната блещукаше върху гладката повърхност на морето и осветяваше пътя толкова, колкото да се ориентира. Дафни огледа лодките на пристанището и забеляза очуканото каики на Яни в другия край на дока. Тя скочи на борда и вдигна резето на вратата към каютата. Спусна се по стълбите, опитвайки се да измисли какво ще каже. Стига си мислила, просто живей.

Той вдигна поглед към нея.

— Дафни, какво правиш тук?

Тя не отговори. Сега не беше време за истории. Дафни се хвърли в ръцете му.

Той обхвана лицето й с длани, точно както беше направил в кухнята.

— Ами Стивън? — попита той.

— Няма го. Забрави за Стивън — тя долепи устни до неговите и вдиша дъха му.

Яни отговори на целувката й дълбоко и жадно. Бакенбардите му се забиха в бузите й като бодлите на хиляди морски таралежи. Но й харесваше как я боцкаха.

Любиха се на лодката цяла нощ. В тези любовни ласки нямаше нищо безопасно или кротко, каквито бяха нощите й със Стивън. Сексът беше първичен и див — а тя беше ненаситна. Дафни беше забравила какво е да се отдадеш на страстта, да й позволиш да те завладее и погълне. Тя беше забравила какво е да се водиш по емоциите и удоволствието вместо от задължението и прагматизма. Беше прекрасно.

Дафни се събуди с първи петли. Лежеше по корем в леглото, под милувките на свежия утринен въздух. Лекият бриз целуна кожата й. Тя не помръдна и дори не отвори очи, тъй като не искаше да го буди. Не искаше да говори, още не. Искаше само да лежи тихо, да вдишва покоя. Тя повдигна брадичката си съвсем леко и се заслуша, питайки се дали щеше да го чуе.

Беше тих и далечен, но Дафни го чуваше. Не можеше да сбърка този глас.

Той ще донесе толкова голяма радост и любов в живота ти. И ти ще вървиш до него до края на дните си.