Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (5)

4.
Ерикуса

Лятото на 1992 г

Дафни беше излязла от сутринта и знаеше, че сега, когато слънцето беше тръгнало да залязва, я-я започваше да се безпокои. Тя можеше да си представи как баба й я чакаше вкъщи, сред отрупания с цветя вътрешен двор, и кръстосваше из лятната кухня под сянката на лимоновите и маслиновите дръвчета, В Ню Йорк, въпреки че вече беше четиринайсетгодишна, майка й и баща й бдяха зорко над Дафни и не я изпускаха от очи нито за миг, още по-малко за цял ден. Но на острова всичко беше различно. Тук беше Ерикуса. Това беше райският остров, където Дафни можеше да прекарва лятото в изследователски експедиции, плуване в морето и правене, на каквото си поиска, стига да се прибираше навреме, за да се нахранят заедно с я-я.

— Я-Я! Я-Я! — викаше Дафни, щом стигнеше до първото стъпало, което водеше към вътрешния двор в къщата на баба й.

Я-я стоеше сред обилната зеленина на патиото. Дребното и тяло се губеше в безформената задължителна черна рокля, прошарените и плитки се криеха под черната кърпа, итързана под брадичката й. Я-я поглеждаше надолу и оглеждаше внимателно пътеката. Набръчканото й лице се озаряваше от широка усмивка, щом видеше внучката си.

— Ето те. Хайде. Ела тук. Приготвям ти обяда — казваше я-я, като вдигаше ръце към небето.

Дафни изкачваше стъпалата две по две. Без дори да свали мокрия бански, тя просто увиваше хавлиената кърпа около тялото си и сядаше на разклатения стар стол до баба си. Дафни наблюдаваше как я-я топваше дървената лъжица в тигана с цвъртящ зехтин и вадеше първата порция пържени картофи с идеална загоряла коричка. Момичето грабваше един хрупкав картоф от вдигащата пара купчина и го захапваше, докато я-я белеше и режеше още картофи с нейния малък, остър нож. Дафни се удивяваше с каква бързина, лекота и ловкост се движеха пръстите й. Въпреки че я-я й угаждаше с готварските си умения от години, Дафни все така продължаваше да се възхищава на съвършенство на вкусните, кръгли пържени картофи на баба си. Те бяха божествени, несравнимо по-вкусни от мазните пържени картофи, които се продаваха в Ню Йорк. Съвършените пържени картофи бяха само един от неизброимите таланти на я-я.

— Как беше морето? — питаше я-я, докато носеше съчки за огъня на външната печка. Мазнината трябваше да се сгорещи до точната температура, така че карюфките да станат хрупкави отвън и меки отвътре, както ги обичаше Дафни.

— Беше хубаво. Тихо. Пак отидох в залива. Харесва ми, когато наоколо няма никого — отговаряше Дафни, като се пресягаше и си взимаше още един картоф

— Защо не отидеш утре на плажа? Другите момичета обикновено ходят да плуват там следобед. Добре е да си намериш приятелки, с които да прекарваш деня, вместо постоянно да стоиш сама или да си говориш с мен, старата ти баба. Чу ли, кукла! — я-я наричаше Дафни кукла, нейната малка гръцка кукла. Старата жена знаеше, че Дафни не беше като другите американски момичета, които идваха за лятото и пътуваха на групички, правеха слънчеви бани, плуваха и флиртуваха с момчетата. Но колкото и да копнееше да прекарва всяка минута с внучката си, я-я не искаше Дафни да потъне напълно в ритуалите и в света, който те двете си бяха създали през последните години. Тя искаше нещо повече за своята кукла.

— Не се тревожи, я-я. Предпочитам да си стоя с теб. И без това с теб ми е по-интересно — тя намигаше на баба си. — И никой не може да прави такива пържени картофи — казваше, докато пъхваше още един в устата си. Освен с пържените картофи те щяха да пируват с другото любимо ястие на Дафни, пържени яйца с пресни домати.

Пред погледа на момичето я-я покриваше със зехтин дъното на втори тиган и добавяше току-що нарязани домати, които беше откъснала сутринта от градината. Яркочервената маса цвърчеше, къкреше и подскачаше на огъня, докато доматите достигаха идеалната консистенция, губеха твърдостта си и се превръщаха в гъста сладка каша. Тогава с върха на леко обгорялата и очукана дървена лъжица я-я правеше четири малки кръгли дупки в къкрещия сос. Дафни знаеше, че това беше знак за нейната поява на сцената. Тя се пресягаше към кошницата с прясно снесени яйца и ги чукваше едно по едно, като ги изсипваше върху дупките сред доматения сос.

После я-я разтриваше с пръсти едрите зелени листа на стръка босилек, който току-що беше откъснала.

— Помириши, никога не си виждала такъв басилико — я-я размахваше напоените си с босилково масло пръсти под носа на Дафни и двете клатеха глави в унисон.

— Страхотно е — Дафни се усмихваше на баба си.

— Много им здраве на парижанките с техните префърцунени парфюмерии. Ние знаем, че това е най-скъпоценното ухание на земята. И си расте свободно в градината ми — с извитите си пръсти тя накъсваше няколко зелени листа на тънки ивици.

Я-я пускаше накъсания босилек в тигана и изчакваше няколко минути, колкото свежите листа да омекнат. Тя поръсваше ястието със сол и разделяше яйцата и доматите в две чинии.

— Дафни! — викаше я-я, виждайки как внучката й посягаше за следващия пържен картоф. — Остави няколко за обяда — тя се навеждаше и я перваше лекичко с дръжка от босилека.

— Извинявай, я-я. Сигурно е от чистия въздух. Много огладнявам.

— О, кукла, не се тревожи. Всичките са за теб. Сега яж, яж докато са топли яйцата — я-я подаваше на Дафни чинията й, заедно с дебела филия селски хляб със златиста коричка, идеален за топене в гъстия, вкусен доматен сос.

Двете седяха там, близо до печката и ядяха простичката храна. Я-я отдавна се беше отказала от официалностите да подрежда красиво масата или да се хранят вътре в къщата. Двете с Дафни знаеха, че храната беше по-вкусна тук, на полъха на чистия солен морски бриз.

— Я-я — Дафни излапваше още една вилица от ароматното ястие.

— Да, кукла му.

— Я-я, разкажи ми за Персефона.

— О. Персефона. Горката, бедната Персефона. Какъв грях е онова, което се е случило е Персефона подхващаше я-я, с онзи печално-напевен глас, с който жените от острова неизменно говореха за смъртта или за всичко, в което имаше нещо трагично. Митът за Персефона винаги бе заемал специално място в сърцето на старата жена, още повече сега, когато можеше да го сподели с Дафни, това красиво дете, което тя обичаше повече от живота.

Дафни плясваше с ръце, обзета от нетърпение.

— Разкажи ми отново. Какво се е случило с нея?

Я-я поставяше чинията върху коляното си, избърсваше длани в престилката си и приглаждаше кърпата на главата си със своите жилести, осеяни със старчески петна ръце. Бавно и тържествено тя започваше да разказва:

— Имало едно време една красива девойка, която се казвала Персефона. Майка и била Деметра, великата богиня на земята и жътвата. Един ден Персефона и нейните приятелки били излезли в полето да берат диви цветя, когато я видял Хадес, повелителят на подземното царство. Деметра била предупредила Персефона да не се отделя от другите момичета. Персефона била толкова увлечена да намери най-красивите, най-дъхавите цветя, които да оплете във венец, че забравила предупреждението на майка си и се отдалечила от поляната. Хадес видял красивата Персефона и веднага се влюбил в нея. Тогава той решил, че тази девойка ще стане неговата царица, царица на подземния свят. За миг Хадес се появил в своята колесница от дълбините на земята и грабнал младата Персефона от Земята, отвличайки ридаещото момиче в дълбините на мрака, където владеел той.

Дафни се привеждаше към баба си и потриваше настръхналата кожа на ръцете си, сякаш за да се предпази от студената хватка на Хадес.

Я-я продължаваше да разказва:

— Деметра чула виковете на дъщеря си и се спуснала към поляната, но когато стигнала там, намерила само незавършения венец, който била изпуснала Персефона. Деметра била неутешима. Месеци паред тя бродила по земята и търсела дъщеря си. Богинята била толкова опечалена, че отказала да позволи на посевите да пораснат. Земята лежала гола и безплодна и хората умирали от глад. Но Деметра дала обет, че нищо нямало да порасне, докато Персефона не се върнела. Зевс погледнал от върха на планината Олимп и когато видял, че страшният глад заплашвал да унищожи човешкия род, заповядал на Хадес да върне Персефона на майка й. Хадес изпълнил заръката, но преди да пусне Персефона да си върви, разстлал пред нея богата трапеза и й казал да се нахрани, за да се приготви за дългото пътуване към дома. Младата Персефона погледнала богатата трапеза пред нея, но не могла да изяде нищо повече от шест зърна от нар. И тези шест мънички, кървавочервени зърна определили съдбата на Персефона и съдбата на всеки човек на Земята. Според законите на подземния свят, който хапне дори един залък от трапезата на Хадес, е обречен да се върне в неговото тъмно царство. Тъй като изяла шестте нарови зърна, Персефона била обречена завинаги да се връща и да прекарва шест месеца от годината като царица на мрака и жена на Хадес. Останалата половина от годината тя можела да прекарва на Земята, заедно с майка си.

Я-я се привеждаше по-близо.

— Затова Земята е студена и безплодна през зимните месеци, Дафни му. Тогава Персефона седи до Хадес в неговото подземно царство, а Деметра броди по земята самотна и тъжна и не позволява на нищичко да покълне, докато Персефона не се върне в прегръдките й.

Дафин и я-я седяха притихнали след края на историята. Двете съзерцаваха огъня и преповтаряха древния мит във въображението си. Но Дафни и я-я знаеха, че тази история беше нещо повече от мит, приказка или предание: тя беше тяхната история.

Дафни първа нарушаваше мълчанието.

— Не искам лятото да свършва. Иска ми се никога да не свършва.

Я-я не казваше нищо. Тя не можеше да каже нищо. Извръщаше глава и се взираше в пищната зеленина на острова, заслушана как листата на кипарисите танцуваха под повея на вятъра и изпълваха вечерния въздух със своите приглушени ридания. После я-я накланяше глава към шумолящите дървета и кимаше в съгласие.

Тя знаеше, че кипарисите пееха за нея, че само те можеха да разберат нейната болка от предстоящата зима без нейната Дафни. Я-я вдигаше загрубялата си длан към лицето си и изтриваше сълзите, които бяха започнали да се отронват една по една от очите й.