Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (42)

41.
Бруклин

Една година по-късно

Дафни знаеше, че трябваше да спи по това време. Беше 4 часът сутринта и будилникът беше настроен да я събуди в 6 часа. Но тя нехаеше. Колкото и да беше изморена, искаше да лежи в леглото и да го гледа как спи. Обичаше да гледа как гърдите му се надигаха и спускаха с всяко дихание, как черната му коса блестеше като коприна и как миглите му потрепваха насън. Но най-много обичаше да протяга ръка в леглото и да усеща как биеше сърцето му под пръстите й.

Тя се примъкна по-близо до него. Сладкото му ухание върху възглавницата. Вдъхна аромата й и сърцето й се изпълни до пръсване с любов. Не издържаше повече. Трябваше да го докосне.

Дафни протегна ръце и го вдигна.

— Ела тук, любов моя — прошепна тя. Удивяваше се колко бързо растеше. Бяха минали само три месеца от раждането, но той вече наддаваше и растеше.

Дафни го зави с плетеното на една кука одеяло, което беше изпратила Ница, и го занесе в дневната, като спря само да види Еви, която спеше кротко в леглото си, и Попи, която хъркаше гръмко в нейното. Дафни знаеше, че Попи скоро щеше да стане, за да се приготви за обедния наплив на клиенти в „Кукла“, докато Дафни заведеше Еви на училище.

— Ние сме също като я-я и Дора, нали? — всяка вечер братовчедките се споглеждаха и се смееха как историята наистина се повтаряше. Те никога не си бяха представяли, че щяха да живеят заедно тук, в стара кооперация в Бруклин, да работят и да отглеждат децата заедно. Но Дафни знаеше, че Попи щеше да бъде идеалният бизнес партньор, както и идеалната помощник-майка за Еви и Джони. За Попи преместването в Ню Йорк беше онова ново начало, за което тя отдавна копнееше. Но преди всичко братовчедките знаеха, че те щяха да се обичат, да се грижат една за друга и за децата, както никой друг не би могъл.

Дафни се намести на удобното кресло до големия еркерен прозорец. Гушна Джони, целуна го по челото и се загледа в двора. Кипарисите се поклащаха съвсем леко в студения есенен въздух. Тя затвори очи и се вслуша, в очакване да долови приспивната песен на я-я.

Обичам те тъй както никой друг…

Не мога с дарове да те покрия

и нямам злато, перли и богатства,

но ще ти дам каквото имам,

а това, любима моя рожбо, е моята любов.

Едно ти обещавам,

че винаги ще те обичам.

Когато засади кипарисите на двора, Дафни никога не си беше представяла, че те щяха да пеят за нея в Бруклин. Просто беше търсиха утехата да ги гледа как танцуват на вятъра в градината на новия им дом. Но после чу нежната песен на я-я и разбра, че всичко щеше да се нареди. Я-я продължаваше да бди над тях, дори тук.

Дафни погледна личицето на Джони, който продължаваше да спи в ръцете й. Той беше копие на баща си, мургав и красив. Тя вдигна меките му мънички пръсти с нейните — и се запита дали някой ден щяха да загрубеят и да се покрият с мазоли от любовта му към морето като дланите на баща му.

— Може би един ден ще се срещнеш с него — прошепна Дафни на сина си. Запита се дали и тя щеше да го види отново.

Замисли се, както правеше често, за времето, което прекараха заедно на Ерикуса. След онази първа нощ на лодката те бяха неразделни седмици наред. Плуваха, ловяха риба и изследваха острова заедно с Еви, която най-сетне се научи да плува, като скачаше от каикито на Яни право в морето и в ръцете на Дафни, която я чакаше във водата. Всяка вечер те пируваха с прясно уловена риба от мрежите на Яни и стояха до късно, разговаряха дълго след като Еви беше заспала и огънят гаснеше и оставяше въглени, които щяха да се разлетят между тях, понесени от вятъра. Къщата на я-я отново оживя с техния смях, нежен любовен шепот, който се смесваше с шепота на кипарисите, които шумоляха под ласките на бриза. За първи път от много време Дафни чувстваше, че когато говореше, мъжът до нея я чува, и когато я докосваше, тя беше жива.

И тогава нещо се случи.

Когато лятото започна да отстъпва пред есента, разликата във въздуха и в очите на Яни стана съвсем осезаема. Както Дафни се беше научила да усеща деликатните нюанси в смяната на сезоните, така тя умееше да долавя промените в него или може би този път промяната беше в нея, тя не беше сигурна. Забеляза как светлината озаряваше лицето му, когато тя влизаше в стаята, и как той се изправяше още по-снажен, когато тя беше наблизо. Дафни чувстваше как очите му се задържаха върху нея и я следваха неотклонно, когато тя се отдалечаваше. И тогава тя осъзна защо всичко й се струваше толкова познато. По същия начин я беше гледал Алекс. По същия начин тя беше гледала Алекс.

Яни започна да говори за бъдещето, за ние и за нас, и за семейство. Попита я какво мисли за Лондон и Атина и каза, че е готов да се премести отново в Ню Йорк заради нея, заради тях. Използваше думата завинаги. Използваше думата любов.

Отначало тя го прие, отдаде се на това, което се случваше, на това, което предлагаше Яни. Но после започна да осъзнава, че всичко се развиваше прекалено бързо. Тя обичаше толкова много неща в Яни. Той сякаш я беше събудил от дълъг сън и беше отворил очите й с ново прозрение, нова яснота. Но благодарение на тази яснота сега тя виждаше, че да обичаш някого, не е същото, като да си влюбен в него. Трябваше й време.

Тя се опита да му го каже веднъж, докато лежаха в леглото и слушаха далечния тътен на прииждащия прилив.

— Трябва сериозно да се замислим за Лондон — каза той. — Там ще се впишеш прекрасно на кулинарната сцена, Еви ще ходи на училище, където се говори английски, а аз може би ще се пробвам в Оксфорд.

— Още не съм готова да мисля за това — тя се обърна с лице към него, но преди да може да продължи, той постави пръсти върху устните й.

— Шшшт — каза той. — Дафни, ще те последвам, където и да отидеш — и после я целуна и тя не каза нищо повече.

Попи все й повтаряше каква късметлийка е, колко прекрасно е, че всичките й мечти се сбъдваха. Дафни все се съгласяваше и си казваше същото, но гложденето в стомаха й нашепваше друго. А накрая й го показа и чашата.

Това се случи един следобед, когато Яни беше коленичил под лимоновото дърво и кърпеше мрежите си, а Еви седеше наблизо и разиграваше котето с един канап. Попи и Дафни седяха до стената в градината и пиеха кафе, както бяха правили безчет пъти. Само че този път беше различно. Този път, когато обърнаха чашите си, смееха се в очакване на обичайните неразгадаеми черни утайки, които Дафни неизменно виждаше, тя се натъкна на нещо неочаквано. Фигурата по стените на чашата беше ясна и светла като безоблачното небе в този красив ранен септемврийски следобед.

— Какво виждаш? — попита Попи, като се наведе по-близо.

— Виждам две фигури — отговори Дафни, въртейки чашата ту на една, ту на друга страна. — Не мога да кажа дали са мъже или жени, но съвсем ясно виждам двама човека. Единият лети, носи се високо в небето с големи, широко разперени крила. Но другият, който е на земята, няма крила. Той сякаш е вдигнал двете си ръце към небето, за да посрещне онзи, който лети.

Попи се присламчи по-близо, за да вижда по-добре.

— Питам се какво означава това — каза тя, докато двете разглеждаха фигурите.

Дафни се облегна на стола. Тя погледна нагоре към лазурното синьо небе, после отново към Попи.

— Според мен означава, че когато много обичаш някого, ти се страхуваш да не го загубиш. Да не останеш сам.

Но както я слушаше от другия край на патиото, Яни осъзна, че Дафни греши. Той можеше да разгадае смисъла на фигурите, дори без да поглежда в чашата. Картината, която описа Дафни, му говореше точно толкова ясно, колкото шепотът на кипарисите говореше на Дафни и я-я. Това не беше образът на човек, когото държат в плен, беше образът на някого, когото пускаха на свобода.

На другата сутрин Дафни се събуди и придърпа едно одеяло, за да се предпази от утринния хлад, обърна се в леглото и откри, че него го нямаше. Отново се беше измъкнал през вратата и беше потънал в нощта. В този момент Дафни осъзна, че Яни не беше останал сляп за нейното колебание и растяща несигурност. Онази сутрин, докато се завиваше по-плътно с одеялото, Дафни осъзна какво беше направил Яни, как се беше пожертвал, за да й спести болката да си тръгне първа.

Той я обичаше достатъчно, за да я пусне на свобода.

Тогава, както и сега, тя беше почувствала благодарност. Благодарност, че двамата бяха изживели заедно едно красиво лято и че той я беше дарил със син. Дафни се беше опитала да го намери, първо, когато се върна в Ню Йорк и откри, че е бременна, и после отново, когато се роди Джони. Тя знаеше, че един ден щеше да опита отново, че той заслужава да знае, че има син и може би, че дори заслужаваха втори шанс заедно. Но Дафни все още не беше сигурна кога щеше да настъпи този ден. Все още имаше твърде много, което трябваше да осмисли, да приеме и разбере. Засега й стигаше да знае, че Евангелия и Дора отново бяха заедно, този път завинаги, край сладкото момченце, което спеше в ръцете й.

Тя целуна Джони по главата и вдъхна бебешкия му аромат.

— Искаш ли да ти разкажа история, млади момко — прошепна тя. — Отдавна, много отдавна живеела една млада горска нимфа, която се казвала Дафне. Тя живеела в гората и заедно с приятелките си, другите нимфи дриади, по цял ден се катерели по дърветата, пеели, плували в потоците и си играели. Тя обичала живота си сред дърветата и животните и другите горски нимфи. Всеки ден Дафне се молела на баща си, речния бог, да я закриля и пази. Един ден обаче бог Аполон се разхождал в гората и видял Дафне да си играе със своите приятелки. Той веднага се влюбил в младата нимфа и се зарекъл да се ожени за нея. Но Дафне не искала да се омъжва. Тя не искала да стане съпруга на някой бог, да стои на планината Олимп заедно с другите богове и богини. Искала да я оставят на мира, да живее там, където била щастлива, на полянките с приятелите си, които я разбирали и обичали. Но бог Аполон бил непреклонен. Той подгонил бедната Дафне. Преследвал ужасената млада нимфа през гори и потоци, през планини и долини. Накрая, уморена да бяга, Дафне се обърнала за помощ към своя баща — речния бог Пеней. Помолила го да я спаси от съдбата, която не й била отредена, от живота, който не бил за нея. Изведнъж младата нимфа спряла да бяга. Точно когато Аполон я настигнал и протегнал ръце да я сграбчи, краката й се превърнали в корени, които се спуснали дълбоко в земята; краката й потъмнели и се покрили с дървесна кора. Дафне протегнала ръце към небето и пръстите й се превърнали в клони и листа. Аполон я прегръщал силно, но не получил каквото искал. Дафне вече не била красива горска нимфа. Нейният баща я бил превърнал в лаврово дърво. От този момент нататък Дафне останала вкоренена на мястото, което толкова обичала, заобиколена от онези, които я обичали най-много.

Дафни зарови лице в гушката на Джони и целуна пухкавата му розова бузка. Загледа се през прозореца към танцуващите под струите на вятъра кипариси, твърдите им листа потреперваха в тишината на часа преди разсъмване.