Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (17)

16.

Беше славен, пък макар и изтощителен ден. Един от онези дни, които Дафни и Еви несъмнено щяха да си спомнят с умиление. Щом си тръгнаха от хотела на Ница, Еви моментално се покатери на гърба на майка си, още щом я видя да взема бамбуковата пръчка. Почуквайки по сухата земя, те поеха към къщата на я-я, като спираха само колкото Еви да откъсне най-едрите, най-узрелите и най-черните къпини.

Когато се прибраха у дома, Дафни приготви торбата с хавлиите, банските, бутилките с прясна вода и няколко сандвича с мортадела, които Дафни обичаше като малко момиче и които сега Еви също започваше да харесва. Те поеха, без други планове, освен да се насладят на деня и на споделената си компания, докато изследваха красотата на острова. Но на излизане от къщата Дафни се постара да включи още един член в тяхната изследователска експедиция.

Знаейки, че дъщеря й няма да забрави скоро за ужаса си от змиите и че носенето на Еви на гръб през целия ден, през множеството баири и каменисти пътеки на острова скоро щеше да й дотегне, Дафни отвърза Джак от неговото местенце в задния двор и го натовари с мисията на ценен помощник.

— Той ще бъде нашето малко островно такси — каза Дафни, като сложи Еви върху гърба на магарето и го поведе надолу по каменните стъпала, за да поемат на своето приключение.

Първата им спирка беше малката живописна църква на Ерикуса. С обраслото гробище, варосани снежнобели стени, прозорци с красиви стъклописи и лети на ръка свещи, които горяха в преддверието, църквата изглеждаше точно както Дафни я помнеше, сякаш беше замръзнала във времето. Отначало Еви се ужаси от идеята за погребаните мъртъвци в двора на църквата и отказа да слезе от гърба на Джак. Точно когато Дафни се канеше да я свали насила, отец Николаос ги видя от гробището, където допълваше кандилата със зехтин и палеше фитилите им в памет на мъртвите. Подхванал дългите поли на черното расо с едната ръка и ръкомахайки оживено с другата, отец Николаос се завтече през гробището право към тях. Това доведе Еви до истеричен пристъп, тъй като детето помисли облеченият в черни одежди брадат човек за някакъв излязъл от гроба демон.

Еви видя как майка й се наведе да целуне ръката на свещеника. Но едва когато съпругата и децата на отец Николаос излязоха да видят каква беше тази врява, момиченцето повярва, че няма от какво да се страхува. Накрая, след продължителни увещания Еви се съгласи да слезе от гърба на магарето. Уловила за ръка тринайсетгодишната дъщеря на свещеника, тя последва майка си в църквата.

Вътре, изправен пред олтара с икона на Богородица с младенеца, отец Николаос прекръсти и благослови Дафни и Еви. Децата му стояха наоколо, притихнали и със сведени почтително глави.

— Амин — каза отчето, когато завърши благословията.

Децата на свещеника бяха наблюдавали тази молитва стотици пъти, затова разбраха, че вече са свободни да излязат навън.

— Елла, елла… — те подръпнаха Еви за ръката и я изведоха навън да си играят, оставяйки възрастните да обсъждат подробностите около сватбата.

Всички бяха единодушни, че церемонията щеше да бъде простичка и традиционна. Съпругата на отчето, презвитера, както се наричаха жените на всички свещеници, предложи да изплете сватбените корони от полски цветя.

— Ще бъдат много по-красиви и символични от онези, които се продават в магазина — изтъкна тя, докато дундуркаше на коляно бебето, най-малкото от петте си деца.

— Получихме кръщелното свидетелство — добави отец Николаос. — Твоят млад човек е добре дошъл в нашата църква и се радваме, че сте избрали да се ожените в божия дом — голямата му уста се разтегна в широка усмивка, надзъртаща сред гъстата растителност на брадата му.

— Дафни — заговори съпругата на свещеника и поправи кока на тила си, — останете с нас за обяд — настоя презвитерата, докато бебето гукаше и протягаше ръце съм баща си.

Отец Николаос се наведе и взе детето от скута на жена си. Щом се озова в силните ръце на баща си, бебето вдигна пухкавите си ръчички и се вкопчи в дългата му брада, предизвиквайки дружен смях. Презвитерата ги гледаше с ведра усмивка.

За момент Дафни се изкуши да приеме поканата. В отец Николаос и презвитерата имаше нещо, което я привличаше към тях. Погледнато отвън, Дафни нямаше абсолютно нищо общо с простодушния свещеник и неговата мила, но измъчена жена. Градският начин на живот и възгледите на Дафни бяха толкова далеч от тази благочестива семейна двойка, която живееше и дишаше според църковните правила и обичаи. Дафни знаеше, че те щяха да са потресени, ако откриеха, че в Ню Йорк тя почти не стъпваше в църква и че Еви асоциираше Великден с великденския заек, а не с тържествената прослава на Христовото възкресение. Отчето и презвитерата биха се ужасили, ако знаеха, че Еви не се беше причестявала от кръщенето си. Тук, както във всички гръцки православни църкви по света, всяка неделя, като седмичен духовен витамин, родителите ревностно следяха децата им да се наредят пред свещеника и да се пречестят с нафора и вино. Свещеникът топваше една и съща златна лъжица в потира и после в устите на децата. Не че Дафни не искаше да повярва, че причастието беше благословено свише и затова дезинфекцираше всички бактерии, нищо подобно, тя вярваше и дори искаше да участва в ритуала на светото тайнство. Но все пак реалността на живота й като самотна майка не оставяше място за романтични заблуди. Всеки път, когато Еви се разболяваше, дори това да беше най-обикновена простуда, която изискваше да си остане вкъщи за няколко дни, в света на Дафни настъпваше хаос. Дафни отдавна беше решила, че докато не модернизираха и не хигиенизираха църковните практики, причастието щеше да бъде поредният елемент от нейното детство в Гърция, което щеше да остане непознато в американизирания свят на Еви.

Дафни видя как презвитерата пое бебето от ръцете на мъжа си. Тя залюля детето, като му шепнеше на ухото, доближи се до олтара и коленичи пред голямата икона на Богородица с пухкавия младенец на ръце. Презвитерата се протегна и целуна краката на Богородица, после повдигна детето, за да направи същото, а бебешките му лиги оставиха влажна следа върху бледосините гънки на дрехата на младенеца Иисус.

Колкото и да й беше приятно в компанията на тази одухотворена съпружеска двойка, Дафни знаеше, че когато се омъжи за Стивън, тя няма да има много възможности да прекарва целия ден само с Еви. Затова Отклони любезно поканата и обеща да им гостува някой друг път.

От църквата Дафни, Еви и Джак поеха право към залива, където постлаха едно голямо одеяло почти до самия бряг и го отрупаха с храната, която Дафни беше донесла. Почти не говореха, докато ядяха сандвичите. Просто седяха на одеялото; Дафни с изтегнати напред крака, а Еви сгушена в скута й, облегнала гръб върху слабия торс на майка си. Къдриците на момиченцето се спускаха по гърдите и ръцете на Дафни като буйните води на тъмен водопад. Те седяха, похапваха обяда си, гледаха към хоризонта и наблюдаваха въздушния балет на чайките, които се спускаха стремглаво към морската шир, издигаха се стремително и се рееха безгрижно в безоблачното небе.

На Дафни й хрумна да разкаже на Еви приказка, някоя от историите на я-я — може би онази за Персефона или пък за Купидон и Психея. Но когато понечи да заговори, Дафни погледна дъщеря си и се изненада от умиротвореното изражение на лицето й — розовите й бузи, устните й като розова пъпка, тъмния воал на дългите мигли, които потрепваха като крилца на пеперуда при всяко премигване. Нейното малко момиче изглеждаше щастливо — истински, непресторено щастливо. Дафни почувства прилив на емоция в гърдите си и очите й се напълниха със сълзи.

Еви беше щастлива. И радостта на детето не се дължеше на някой подарък или играчки, или на нещо материално. А на това място. На този момент. Точно както беше казала я-я, от самия факт, че Дафни беше останала на едно място достатъчно дълго, така че дъщеря й да можеше да я хване.

Дафни отново понечи да заговори, но в този миг излезе силен вятър, който напълни с пясък очите и устата й. Докато търкаше насълзените си, пламнали очи, тя отново погледна Еви, която беше извила гръб и гледаше някъде зад тях, към ивицата дървета, които ограждаха плажа.

— Какво има, миличка? — попита Дафни, продължавайки да търка очите си.

— Чу ли това? — Еви погледна назад към дърветата.

— Кое?

— Стори ми се, че чух някой да пее — обясни Еви, като се обърна с гръб към майка си и огледа плажа. — Женски глас — тя пристъпи няколко крачки по-близо до дърветата. — Много нежен и красив… пее на гръцки.

Дафни се изправи на крака и погледна към гъсталака. Невъзможно, помисли си тя, а по гърба й полазиха тръпки. Дафни протегна ръка към дъщеря си. Спомни си как беше стояла тук като младо момиче, почти на същото място, и се беше напрягала да чуе най-лекия шепот от песента, която носеше вятърът.

— Виж какво, Еви — каза тя, като прегърна момиченцето и го придърпа отново на одеялото. — Когато бях малка, аз идвах тук всеки ден и плувах съвсем сама в залива. Никога не съм се страхувала да оставам сама в морето, защото я-я ми беше разказала историята за шепота на кипарисите. Тя ми казваше, че островът ще ме пази и ще ми говори с шепот и песни.

Очите на Еви се разшириха и тя стисна ръката на майка си.

— Като призраците ли? — тя потръпна. — Значи съм чула някой призрак — детето се сгуши в скута на майка си.

— Не, Еви, миличка. Няма призраци — Дафни се засмя на иронията — навремето тя самата се беше молила да чуе онова, от което Еви се ужасяваше сега. Да чуе гласовете, беше нейното най-силно желание — но като повечето мечти на Дафни, то никога не се беше реализирало.

— Това е още една история, като легендите за Персефона или Арахна — продължи Дафни, — … древен мит, който да разказват бабите край огъня вечер. Сигурно си чула отзвук от радиото на Ница. Хората все се оплакват, че тя го пуска прекалено високо — Дафни видя как по лицето на Еви се изписа облекчение.

— Но когато ти ми каза, че си чула някой да пее, аз си спомних как, когато бях малко момиче, седях тук с часове, чаках и се питах дали някога ще чуя шепота на кипарисите.

— Никога ли не го чу?

— Не, миличка, никога — призна Дафни, поглеждайки към горичката. — Той не съществува. Шепотът на кипарисите не съществува.

Към осем часа вечерта, когато слънчевите лъчи започнаха да отслабват и знойната жега отстъпи място на вечерната прохлада, Дафни погледна часовника си. Беше време да съберат нещата си и да тръгнат към къщата. Предвождайки кервана от Джак и Еви покрай къпинака, Дафни погледна дъщеря си и отново изпита силен прилив на емоции. Лицето на Еви сияеше, озарено.

— Беше хубаво, нали, миличка? — попита Дафни.

— Мамо, това беше най-хубавият ден в целия ми живот — извика Еви, като се приведе напред и прегърна с ръчички шията на магарето.

— За мен също… най-хубавият ден — Дафни кимна в знак на съгласие и се усмихна на дъщеря си, стисна юздите на Джак и продължи да върви към дома. Това беше най-хубавият ден в целия ми живот, не спираше да си повтаря тя.

Вярно беше, тя бе забравила колко прекрасен, колко щастлив може да бъде денят, прекаран в нищоправене. Но сега, осъзна Дафни, щом Еви беше до нея, денят не можеше да мине напразно. Дори най-простичките удоволствия в живота — пикник, пясъчен замък, разходка върху гърба на старо, изморено магаре, бяха повод за празник, за радост, каквато никога не си беше представяла.