Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (27)

26.

Когато всички се бяха натъпкали със стифадо, Дафни настоя я-я да остане на мястото си, а тя сама да раздигне масата. Дафни знаеше колко труд беше хвърлила старата жена и не искаше баба й да се изтощава повече. Тя прибираше чиниите една по една, като остъргваше остатъците в една голяма купа, за да я даде на Ница, така че тя да нахрани прасетата си по-късно тази вечер. Дафни забеляза колко малко беше останало по чиниите, стифадото беше прекалено вкусно, за да остане недоядено. Тя изпита съжаление към прасетата, които щяха да минат с по-лека вечеря от обикновено. Когато взе чинията на Стивън, тя се засмя с глас, забелязвайки как той я беше лъснал, с изключение на няколко мънички глави арпаджик, избутани в единия край с малко сос.

— Дафни му, ще поседна тук и ще си почина за малко. Ефхаристо — я-я седна със скръстени в скута ръце и загледа как порасналото наскоро семейство се зае да се опознава. Но като всяка добра гръцка домакиня, тя както винаги беше приготвила достатъчно храна, за да нахрани цялото село. И като всяко добро гръцко село, местните жители започнаха да прииждат на драго сърце и да се възползват от нейното гостоприемство.

Ница дойде първа, тежките й стъпки оповестиха пристигането й още преди отварянето на скърцащата порта. След Ница дойде отец Николаос с цялото си семейство, както и половин дузина лели и чичовци, които искаха да се насладят на вкусното стифадо на я-я, както и на развлечението да видят с очите си богатия американец на Дафни.

— Стивън. Как е първият ти ден на нашия красив остров? — Стивън се приготви за най-лошото, когато Ница се приближи до него. С цигара в ръка, тя го сграбчи в обятията си и го прегърна здраво, притискайки лицето му към мощния си бюст.

— Добре. Чудесно — успя да изписка той, въпреки че огромните гърди на Ница вече го задушаваха.

— Извинявай, теа Ница — Дафни издърпа Стивън, преди недостигът на кислород да е нанесъл трайни поражения. — Трябва да ти отнема за малко годеника ми. Той още не се е запознал с отец Николаос и презвитерата.

— Благодаря — прошепна той със зачервено лице, когато го изтръгнаха от здравата хватка.

— Няма проблем — засмя се Дафни. Тя го поведе отново към масата, където беше я-я, сега заобиколена от отец Николаос, съпругата му и бебето.

— Отче — Дафни взе ръката на свещеника и я целуна. — Отче, това е моят годеник. Това е Стивън.

— Ясо — каза Стивън. Свещеникът протегна ръката си. Вместо да целуне ръката на свещеника, какъвто беше обичаят, Стивън се ръкува с него така, сякаш скрепяваха с ръкостискане бизнес сделка. Ако отецът се почувства обиден, той не го показа. Свещеникът просто се усмихна. Той вдигна дясната си ръка и очерта кръстен знак във въздуха между Дафни и Стивън. — Бог да ви благослови — само това знаеше на английски.

— Благодаря, подобно — отговори Стивън.

— Стивън, това е презвитерата. Тя беше така любезна да предложи да изплете сватбените ни корони от полски цветя. Прекрасно, нали? Това е истинска благословия.

— Ясо, Стивън — презвитерата се изправи, като подпря гукащото бебе на хълбока си, и целуна Стивън по двете бузи. — Дафни, кажи на твоя младеж, че сме много щастливи и поласкани да го посрещнем на нашия остров и в Божия дом. Моля се Агиос Спиридон да бди над него и Бог да ви дари с много деца и дълги години здраве и щастие.

Дафни преведе пожеланията на презвитерата, а в отговор Стивън се усмихна любезно.

Когато слънчевият следобед отстъпи на красивия залез, компанията по посрещането на гостенина оредя значително. Беше дълъг следобед, пълен с храна, смях и усърден преводачески труд, тъй като Дафни трябваше да превежда безкрайна върволица от благопожелания.

— Честито.

— Добре дошъл в семейството.

— Добре дошъл в Гърция.

— Бог да те благослови.

— Защо си толкова слаб?

— Затова ли си толкова богат, защото не даваш пари за храна ли?

— Колко богат си?

— Моят син иска да отиде в Америка. Можеш ли да го вземеш на работа?

Когато любезностите и храната най-после привършиха, Дафни застана в края на вътрешния двор и загледа как слънцето се скриваше зад далечния шелф на Йонийско море. Тя стоеше сама, потънала в мимолетния миг спокойствие и магическата златна светлина. Огледа се и се наслади на момента. Ето я я-я, прегърбена приготвя кафе на огъня. Еви си играеше кротко в ъгъла на патиото с нейното любимо пиленце и котето, свито на кълбо в скута й. А Попи и Стивън отново потънаха в задълбочен разговор, привели глави един към друг под маслиновото дърво.

Точно когато последният лъч на оранжевата орбита на слънцето потъна зад хоризонта, Дафни понечи да се обърне и да се присъедини към я-я за чаша кафе, когато скърцането на вратата я принуди да се обърне в посока на шума.

— Ясо, теа Евангелия.

Беше Яни. Носеше кафява мрежа, преметната на едното рамо и голяма бяла кофа в другата ръка.

— Теа Евангелия… — той остави мрежата и кофата в краката на я-я и се наведе да целуне старицата по двете бузи. — Теа му, тази вечер морето беше щедро към мен. Напълни мрежите ми със своите дарове. Помислих си, като знам, че твоето семейство расте с всеки изминал ден… — той се огледа наоколо и видя, че всички — Дафни, Еви, Попи и дори Стивън, бяха прекратили заниманията си и го наблюдаваха. — Помислих си, че може би ти би искала да споделиш това изобилие.

— Ах, Яни му. Ти винаги си толкова добър с мен, толкова мил — я-я му наля чаша кафе, преди да я е помолил.

Дафни почувства как смущението се върна в корема й, възелът в гърлото й се затегна отново. След прекараното време на каикито, когато й разказа как техните баби бяха преживели войната заедно, тя беше видяла другото лице на този мъж, към когото в началото беше изпитала силна неприязън. Дафни вече не възприемаше Яни като заплаха. Той вече не беше угроза. Когато се запознаха, самата мисъл за Яни отприщваше яростните фурии в ума на Дафни. Но от момента, когато той се беше разкрил пред нея, беше споделил своето каики, своите истории и морските таралежи, Дафни беше омекнала. В този тайнствен мъж нямаше нищо страшно. И като кръвожадните фурии в историята за Орест, които след отмъщението ставаха благосклонни, Дафни също беше отгърнала нова страница в тяхната история.

— Ясо, Яни — изглежда, че пристигането на свободен, читав мъж беше единственото явление, което можеше да отдели Попи от Стивън. — Яни, това е Стивън. Това е моят братовчед, годеникът на Дафни. О американос — каза Попи.

— Добре дошъл в Ерикуса. Надявам се, че ще обикнеш нашия остров толкова, колкото го обичаме ние — Яни заговори на Стивън на перфектен английски.

— Ти говориш английски? — Стивън огледа Яни от главата до петите. С неговия бронзов загар и оръфани срязани дънки, той имаше вид на мъж, прекарал целия си живот в открито море, а не в класната стая, където да изучава книжовен английски.

— Да, аз говоря английски — Яни отпи от кафето си. — Учих в Атинския университет, преди да защитя докторска степен в Колумбийския университет.

— Не знаех това. Ти никога не си споменавал, че си живял в Ню Йорк — намеси се Дафни. Мислеше си, че беше научила толкова много за него при пътуването им до Керкира. А сега отново разбираше, че не знаеше нищо.

— Да. Класическа литература. Щях да ставам голям професор, ако искаш да знаеш — Яни се засмя, но това беше нервен смях, смехът на мъж, който се опитваше да убеди колкото другите, толкова и себе си. Този път Дафни с лекота проникна зад фасадата на Яни. Тя видя копнежа в очите му, долови разочарованието в потреперването на гласа му.

Всичко в този мъж беше толкова чуждо и все пак толкова познато.

— Планът ми беше да се върна в Атина и да отворя умовете на младото поколение за уроците на предците ни — Яни се засмя на амбициозните си, гръмки проекти. — Но нещата не се развиха така, както ги бях планирал. Учих в Колумбийския университет, но прекъснах след първата година — той погледна от Дафни към Стивън. — Животът в Бръшляновата лига не беше за мен. Аз предпочитам простотата на тукашния живот. Бях като риба на сухо. Плоска шега, знам — отново същият смях. — Но това е истината.

— Кога си бил там, кога си бил в Ню Йорк, искам да кажа? Можеше да ми се обадиш, я-я можеше да ти каже как да ме намериш — каза Дафни, учудена от искреността в думите си.

— Това беше преди години, Дафни. Още преди да се запозная с твоята я-я, преди да дойда на този остров. Сякаш е било в друг живот.

— Жалко. Можехме да се срещнем в онзи друг живот, както ти каза — сега Дафни се засмя, мислейки си колко хубаво би било да има някаква връзка с Ерикуса у дома в Ню Йорк. Дафни винаги се беше чувствала стъпила в два свята, разкъсвана между гръцкия си живот и американския си живот. Тя винаги си беше мечтала да имаше как да изгради мост над пропастта, която разделяше тези два свята. Но когато майка й и баща й бяха умрели, тя нямаше с какво и с кого да сподели своята гръцка същност; сякаш част от нейната идентичност беше загинала заедно с родителите й.

— Да, жалко. Можех да дам още един шанс на Ню Йорк, ако се познавахме навремето. Може би щях да остана по-дълго, щях да имам причина да се старая повече. Всичко можеше да бъде различно — отговори Яни, без да откъсва очи от Дафни.

— Ами, да, красиво е. Обаче е удивително, не мислиш ли, че в наши дни може да съществува такава изостаналост… — Стивън обходи с поглед вътрешния двор с изкорубената, неравна настилка, покрай портата и прашния черен път пред къщата — толкова допотопно.

— Това място е уникално, както и неговите хора — Яни подръпна брадата си. — Но не се подвеждай по външната простота, нови американски приятелю. Хората на този остров не са еднопластови и тук има много невероятни неща, освен морето и красивата природа.

Яни свали ръката си от рамото на я-я и се наведе да хване Еви, която гонеше пиленцето във вътрешния двор. Той я вдигна на ръце и я хвърли във въздуха, а смехът на момиченцето затанцува над короните на дърветата и се понесе над острова като нежна мелодия, подхваната от вечерния бриз. Яни целуна нежно главицата на Еви, преди да я пусне на земята. Момиченцето остана неподвижно за момент, гледайки Яни, с поруменели бузи от смях, с палави пламъчета в очите. Тя вдигна ръчичка и погъделичка Яни по корема с малките си пръстчета, изтръгвайки от него дълбок гърлен смях. Еви изплези език и побягна, а кикотът й се понесе зад нея като панделки, развени от вятъра.

Може би това е едно от вълшебствата, за които говори Яни, помисли си Дафни, като гледаше как Еви се затича към двора. Тя никога не беше виждала момиченцето да се държи толкова непринудено с чужд човек. Растейки без баща, Еви не беше свикнала да общува с мъже и все още свикваше със Стивън.

— Ами, вероятно аз просто съм нюйоркчанин, също като моята годеница, нали, Дафни? — Стивън я притегли към себе си и я целуна по устните. Това беше нетипичен жест за мъж, който рядко си позволяваше публични прояви на каквито и да е чувства. Дафни не пропусна да забележи това.

— Е, в такъв случай приемете моите поздравления за щастливата двойка. Вие двамата явно сте създадени един за друг — Яни нахлупи шапката си, дръпвайки козирката надолу, така че дълбоките му черни очи почти не се виждаха. — Както казах, ние може да сме прости хора, но сме щедри. И малко да имаме, споделяме го — Яни вдигна кофата от земята и изсипа съдържанието й във вътрешния двор. Знам, че булката обича морски таралежи. Приеми това като сватбен подарък — около две дузини черни и кафяви морски таралежи се посипаха във вътрешния двор, бодливите създания се затъркаляха във всички посоки по грапавата настилка.

— Кали никта (беше ми приятно да се запознаем), Стивън. Надявам се гостуването тук да ти хареса — Яни целуна я-я и килна лекичко шапката си към Попи и Дафни. Отвори портата и се спусна надолу по стълбите, преди последният морски таралеж да си е намерил място.

Едно бодливо черно създание се спря в краката й и Дафни го вдигна. Може би беше от изпитата бира или защото бе изморена. Но каквато и да беше причината, Дафни прояви необичайна небрежност, когато се наведе да вземе черната, покрита с шипове и бодли, топка в краката й. Тя обви пръсти около бодлите и стисна морския таралеж малко по-силно, отколкото трябваше. Трепна, когато най-острият шип прониза кожата й, а от убоденото място се появи малка червена капчица кръв. Портата се затръшна и Дафни вдигна убодения пръст до устата си и засмука кръвта, а медният вкус се разля по езика й.