Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (21)

20.

Дафни се хвърли в ръцете на Стивън в момента, когато той се появи от тълпата почернели туристи на летище Корфу. Още щом го видя, с неговите безупречно ушити панталони и раирана трикотажна риза, Дафни се изпълни с очакването да изпита облекчение. Стивън винаги й действаше успокояващо и умиротворяващо, това беше първото нещо, с което Дафни асоциираше годеника си. Самото присъствие на Стивън сякаш излъчваше обещанието, че всичко щеше да се нареди — всеки проблем щеше да намери решение и всеки малък детайл — да бъде изпипан с прецизност.

Там, насред горещината и прахоляка на терминала, Стивън я поздрави със „Здравей, красавице“ и я вдигна във въздуха, навеждайки се да я целуне по устните. Но дори присъствието на Стивън, неговите силни ръце, допирът на пръстите му, които галеха косата й, вдъхващият сигурност тембър на гласа му не можаха да притъпят болката, която се беше загнездила в Дафни, след като чу разказа на Яни. Този път даже Стивън беше безсилен да поправи случилото се. Дори Стивън не можеше да смекчи въздействието на думите и очите на Яни. Облегната на гърдите му, Дафни се почувства останала без капчица сила, сякаш краткото плаване по Йонийско море сутринта я беше изцедило, оставяйки я суха и празна като черните черупки на морските таралежи, които Яни беше изхвърлил в морето.

Но Дафни знаеше, че сега не беше нито времето, нито мястото да разкаже на Стивън за случилото се и за чутото. В усилията си да го убеди да преместят сватбата на Ерикуса Дафни беше обрисувала острова като райско кътче, прекрасно място, изпълнено единствено с любов и смях. Самата Дафни цял живот беше вярвала в тази представа. Едва тази сутрин, на борда на едно просто каики, един брадясал рибар беше разбил нейната фантазия.

— Мила, добре ли си? Какво има? — попита Стивън.

— Нищо — отговори Дафни. — Много съм щастлива, че си тук. Сигурно просто съм… — тя замълча, за да подбере внимателно думите си. — Сигурно просто съм много развълнувана.

Така беше. Колкото и да се беше наслаждавала на компанията на Еви и я-я, Дафни нямаше търпение да продължи напред, да започне своя нов живот. Но тази сутрин, на терминала нещо се промени. Когато видя Стивън, вместо да почувства облекчение, Дафни се изпълни с някакво друго чувство, нещо, което никога не беше очаквала. Когато зърна Стивън да слиза от самолета, тя не спираше да си мисли какъв късмет беше извадила с този мъж, който знаеше всички отговори. Но вместо това Дафни осъзна, че тя самата нямаше никакви отговори.

Да, тя беше постигнала успех, сега имаше пари и дори най-възторжени отзиви; но всичко беше благодарение на неговата помощ. Дафни никога не би постигнала каквото имаше без Стивън. След толкова много години Дафни се беше помислила за толкова напреднала, толкова независима, толкова модерна и надраснала селските корени, които я свързваха с прашните селски пътища, кокошарниците и архаичните обичаи на родната й земя. Но в този момент тя осъзна, че въпреки образованието си, американското възпитание, космополитните възгледи и финансов успех, тя не беше водещата фигура в семейството си. Тя не беше човекът, чиито постижения и живот щяха да будят почит и възхищение. След като беше чула историята на Яни, за Дафни не беше останало капка съмнение, че тази чест се падаше на я-я.

Не Дафни, а я-я беше показала какво означаваше да бъдеш жена; безстрашна, силна, неудържима и божествена. Когато Дафни стисна ръката на Стивън и го поведе към изхода на терминала, тя не се чувстваше такава жена. Чувстваше се като страхливка.

— Веднага се връщам — Стивън я целуна по бузата и влезе в банята, за да си вземе душ.

Дафни се търкулна в леглото. Придърпа белия чаршаф към гърдите си и се заслуша в жалното скърцане на старинния водопровод на хотела, когато Стивън пусна водата в облицованата с бял мрамор баня. Въпреки четирите си звезди хотел „Корфу Палас“ все още пазеше някои особености и странности на традиционния живот на Корфу.

Още като младо момиче Дафни обичаше величествения старинен хотел. Всеки път, когато двете с я-я идваха от Ерикуса в Керкира, било за да напазаруват провизии или за регулярната визита при лекаря, те минаваха, уловени под ръка, по тротоара на Гарица Бей и разглеждаха с възхищение импозантната фасада на хотела. Я-я винаги цъкаше и ахкаше по пищните градини, богатите корони на палмите, високите лилии и сякаш безкрайната дъга от розови храсти. Дафни обожаваше безупречно поддържаните градини, но беше омагьосана от величествения параден вход на хотела.

Повече от всичко тя обичаше широката, полукръгла алея, покрай която се издигаха два реда знамена и флагове като стража, докато портиерът поздравяваше всеки пристигнал гост. Дафни можеше с часове да стои на отсрещния тротоар заедно с я-я и да гледа как знамената се вееха и плющяха под напора на ветреца в залива. За старата жена това беше просто една красива гледка, на която да се любува отдалеч. Но за Дафни този хотел не будеше само възхищение; за нея той беше нещо, към което да се стреми.

След като години наред беше съзерцавала хотела от градската градина отсреща, сега Дафни за първи път отсядаше в „Корфу Палас“. За първи път тя можеше действително да избере да похарчи няколкостотин долара за хотелска стая, докато апартаментът на Попи стоеше празен само през няколко улици. Беше й минало през ума да отседне в хотела, когато пристигна от Ню Йорк с Еви, но въпреки че момиченцето щеше да се влюби в големия, плитък и обезопасен детски басейн, Дафни знаеше, че Попи и Еви щяха да се сближат по-бързо в апартамента, без никакви външни източници на разсейване.

Но сега, в първия ден от престоя на Стивън в Керкира, за Дафни нямаше по-подходящ момент да осъществи детската си мечта да мине по алеята с разноцветните знамена и да бъде посрещната тържествено от портиера в ливрея. Тя искаше първите впечатления на Стивън от Гърция да са топли и положителни. А в хотел „Корфу Палас“ те несъмнено щяха да бъдат точно такива. Уверена, че беше постъпила правилно, Дафни се надигна и стана от леглото, а босите й крака потънаха в дебелия бял килим на пода в луксозния апартамент.

Ще оставим реалността на мухите, пилетата и магаретата за по-късно. Дафни се засмя, като си помисли за културния шок, който очакваше Стивън на Ерикуса. Засега ще го оставим да си мисли, че го очакват само мраморни бани и румсървис.

Докато Стивън се къпеше, Дафни се уви в импровизирана тога и отвори вратата към терасата. Чаршафът се вдигна и заигра на лекия ветрец, който полъхваше от бреговете на Гарица Бей. Дафни се доближи до парапета от ковано желязо и се облегна, придържайки чаршафа към гърдите си с едната ръка и държейки се за перилото с другата. Тя се облегна напред, за да види всяка подробност от изумителната гледка. Дафни разгледа открития ресторант и басейните. Басейнът със солена вода беше заобиколен от коринтски колони и тучни зелени растения, сякаш едва завили покрай модерното лоби, гостите на хотела се озоваваха в тайна древна пещера на съкровищата. Дафни се усмихна, осъзнавайки, че тя се чувстваше по същия начин, заобиколена от разкоша на „Корфу Палас“, само на няколко километра, но всъщност в различен свят от живота на нейното семейство в Ерикуса.

Тя вдигна очи от басейна и зарея поглед към залива. Гладката водна повърхност беше осеяна с луксозни яхти и очукани, скромни рибарски лодки като онези, които Дафни помнеше от своето детство. Имаше нещо омагьосващо в светлината по това време на деня. Дафни обичаше часовете, когато ослепителните лъчи на обедното слънце постепенно отслабваха, позволявайки на невъоръженото око да се наслади на цветовете и формите, които иначе оставаха скрити. Тя попиваше с очи красотата; олющената светлосиня боя по корпуса на рибарската лодка, дървените перила на двутонната яхта, ръждивооранжевите цветове на хибискусите, който обточваха пешеходната променада на залива и, разбира се, последните златни и пурпурни отблясъци на умиращите лъчи на слънцето по водната повърхност.

Дафни пое дълбоко дъх, когато я видя, вълните на скръбта я заляха отново, повтаряйки ритъма на приливните вълни, които настъпваха по брега под нея. Ето я. Точно зад басейна, вляво от залива, надвесена над водата и издигната върху малък изкуствен остров, се издигаше старата крепост. Дафни потръпна, като се замисли какво се беше случило там, както й беше разказал Яни. Тя все още недоумяваше как бе възможно място, построено да пази жителите на Керкира, да бъде използвано за такова зло. Не можеше да си представи хората — мъже, жени и деца, които са били захвърлени там, изтръгнати от кроткото русло на живота им, ужасени и без да знаят каква щеше да бъде съдбата им. Собственият им живот и животът на децата им оставен на милостта на чужденци с автомати на гърдите. Тя си представи я-я, тогава млада жена, която крачеше по улиците, забързана към крепостта, решена да спаси детето на друга жена. Всичко това изглеждаше по-фантастично и сюрреалистично от всеки мит или предание, което Дафни бе чувала някога. Но според Яни това беше истината, смущаваща и плашеща истина.

Дафни беше толкова унесена в мислите си, че не забеляза кога скрибуцането на тръбите беше престанало и Стивън бе отворил вратата на терасата зад нея. Едва когато той притисна все още мокрите си голи гърди до гърба й, Дафни се изтръгна, стресната от унеса си.

— Студено ли ти е? — попита той. — Навън сигурно е 32 градуса, а ти си настръхнала — той прокара длани по рамената й.

— Не, добре съм — Дафни се обърна с лице към него. — Добре съм — повтори тя, повече за себе си, отколкото заради Стивън. — Този хотел е красив, нали? — тя вдигна ръка, сочейки заобикалящата ги обстановка. — Леглото и завивките са толкова уютни. Иска ми се да се сгуша отново и да спя дни наред — тя прихвана чаршафа с две ръце и зарови лице в мекия бял памук.

— Да, красиво е, но не може да се сравнява с теб — Стивън се наведе и я целуна по челото. — Да вървим. Умирам от глад и нямам търпение да разгледам този остров, който ми хвалиш от толкова време — той я целуна отново и понечи да влезе в стаята.

Дафни видя как той отвори ципа на калъфа за дрехи и извади оттам идеално изгладен панталон в цвят каки и спортна риза. Когато Стивън започна да се облича, Дафни отново се загледа към морето. Вече се здрачаваше; опалената и пурпурна омара се беше спуснала над залива. Яхтите, които се полюшваха по водата, вече бяха включили светлините си, хвърляйки мистично сияние по водната повърхност. Дафни погледна към парка и видя как деца бръмчаха на скутерите си, а влюбени двойки се разхождаха хванати за ръце. Тя затвори очи и вдиша дълбоко за последен път. Свежият морски въздух сега беше пропит с опушения мирис на печено агне, което се въртеше на чевермето долу, намазано с марината от чесън, розмарин и лимон.

Стомахът й изкъркори. Осъзнавайки, че Стивън сигурно вече беше облечен, Дафни се обърна да влезе в стаята и да се приготви. Но тогава ги забеляза и не можа да помръдне, запленена от желанието да остане и да ги погледа.

Долу, хванати под ръка, се разхождаха бавно младо момиче в къса пола и възрастна жена в безформена черна рокля. Дафни ги проследи с очи как вървяха бавно по променадата. Те разговаряха увлечено, смееха се и се гледаха с обич, старицата, облегната на ръката на момичето за опора. Дафни се надвеси още малко, напрягайки се да чуе какво си казваха, но терасата беше твърде нависоко и нищо не се чуваше. И тогава тя си даде сметка, че това всъщност не беше важно. Нямаше нужда да дочува разговора между тази я-я и младото момиче, които се разхождаха в здрача, заобиколени от едната страна от морето, а от другата страна от омайния зов на величествения хотел. Не беше нужно да чува думите им или да се пита за какво си говореха; Дафни си спомняше тези разговори в пълни подробности.