Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (13)

12.

За щастие, Еви най-сетне беше заспала; Дафни взе бялата си жилетка от облегалката на един от покритите с найлон столове. Тя се уви плътно, загърна се с меката материя, а после излезе навън, във ветровитата, окъпана от лунна светлина нощ.

— Елла, Дафни му. Катсе ето. Седни тук — каза я-я и потупа стола до себе си, старческите петна и издутите вени по ръцете й се очертаваха, озарени от златното сияние на огъня.

Дафни се присъедини към я-я на тяхното любимо място до оджака на двора. Отначало мълчаха. Седяха една до друга и гледаха как пламъците танцуваха по горящите цепеници, разпръскваха нагорещена до бяло жарава, която подскачаше и се премяташе в нощния бриз като акробатите в цирка, където Дафни все обещаваше да заведе Еви, но така и не намираше време да го направи.

— Студено ли ти е, Дафни му? — попита старицата и посегна да вземе шала си, преметнат на облегалката на стола. Я-я уви черния, украсен с ресни шал върху прегърбените си рамене.

— Не, добре съм.

— Искаш ли нещо за ядене, Дафни му?

— Не, я-я, не съм гладна.

— На вечеря не хапна почти нищо. Казах ти, трябва да сложиш малко месце на кокала. Не искаш да изглеждаш като скелет в булчинска рокля, нали? — подкачи я я-я.

Дафни не намери сили дори да наподоби усмивка. Просто продължи да съзерцава огъня, хипнотизирана от горящите въглени. Чувстваше се изтощена до краен предел.

През няколкото часа след разгорещения разговор с Яни, Дафни разиграваше наум сцената отново и отново. Слепоочията й пулсираха от болка, но накрая й хрумна нещо странно, нещо, което Дафни изобщо не беше очаквала. Отначало тя не го осъзнаваше, но щом го зърна да проблясва в ума й, повече нямаше как да избяга от него. Колкото и да бяха пропити с омраза думите му, Дафни не можеше да отрече, че беше съзряла тревога и загриженост под всичките лъжи, които й беше наговорил Яни. Струваше й се, че колкото и несправедливи да бяха неговите обвинения, под повърхността вървеше една обединяваща тема. Нямаше две мнения по въпроса; този рибар явно наистина държеше много на я-я. Колкото и да искаше да го презре, да го намрази, да го накара да страда, задето беше причинил такъв хаос за краткия отрязък от време, откакто се беше запознала с него, Дафни се разкъсваше от вътрешен конфликт. Как би могла да намрази някого, който обичаше и се грижеше толкова искрено за нейната я-я.

Дафни се обърна и погледна баба си. Всяка бръчка, всяка линия и всяко тъмно петно върху лицето на старицата беше окъпано в меката кехлибарена светлина на огъня. Дафни протегна ръка, доскоро безупречният й маникюр сега представляваше изпочупени и неравни нокти — и вдигна ръката на старицата към устата си. Тя целуна загрубелите кокалчета на я-я, преди да допре дланта на старицата до бузата си.

Наистина ли тя мисли, че съм я изоставила? Наистина ли смята, че не я подкрепям, запита се Дафни и очите й отново се напълниха със сълзи. Тя затвори клепачи, опитвайки се да спре сълзите, които всеки момент щяха да потекат по бузите й. Я-я се вгледа внимателно в лицето на внучката си, докато Дафни не изпускаше ръката й. Двете искаха да си кажат толкова много неща, но продължиха да мълчат още известно време. Накрая Дафни заговори:

— Я-я.

— Не, Дафни му?

— Я-я, самотна ли си тук? — думите се изсипаха от устата на Дафни като вътрешностите на изкормено жертвено агне.

— Какво искаш да кажеш, Дафни?

— Чувстваш ли се самотна тук? Знам, че не съм идвала от доста време и откакто мама и татко ги няма…

Я-я отдръпна ръка от скута на Дафни. С две ръце тя намести забрадката на главата си и я завърза отново под брадичката си.

— Трябва да знам — промълви умолително Дафни. — Знам, че мина много време, откакто дойдох да те видя последния път. Но ми беше толкова трудно да се погрижа за всичко. Да подсигуря прехрана за Еви и мен, и за теб.

— Ние сме добре, кукла му. Ние винаги ще бъдем добре.

— Толкова ми е мъчно, когато си мисля за теб тук, съвсем сама, да живееш в оскъдица, докато ние имаме всичко в Ню Йорк.

— Аз не съм сама. Аз никога не съм сама. Щом като съм тук, в моя дом, заобиколена от морето, от вятъра и дърветата, аз винаги ще съм обградена от онези, които ме обичат.

— Но ти си сама, я-я. Никой не остана тук. Нали затова мама и баба са напуснали острова, за да ни осигурят по-добър живот? Постигнахме го, я-я. Най-после имаме всичко, за което те някога са се надявали. Вече мога да дам на теб и Еви нещата, за които мама и баба можеха само да мечтаят да ми дадат.

— Според теб от какво се нуждае Еви, Дафни? Тя е малко момиченце. Малките момиченца имат нужда от въображение и от майка, нищо повече. Еви има нужда да й отделяш време. Да й шепнеш тайни на ушенцето. Да й разказваш приказки и да я целуваш за лека нощ.

Дафни трепна при тези думи. Тя не можеше да си спомни кога за последен път се беше прибирала вкъщи навреме, за да сложи Еви в леглото в Ню Йорк. Може би преди седмици, дори месеци. Я-я извърна поглед за момент. Когато обърна лице отново към Дафни, тя видя отражението на огъня в очите на баба си.

— Нищо не може да замени майчината любов, Дафни. Нищо не може да замени времето и вниманието, което отделя майката на детето си. Твоята майка знаеше това, въпреки че и тя се бореше да ти даде по-добър живот — я-я видя как Дафни се гърчеше на мястото си, но това не разколеба старицата да довърши онова, което искаше да каже. — Видя ли я тази вечер, когато седеше в скута ти и мъркаше като котенце? Това беше, защото този път ти не я отблъсна.

— Аз не отблъсквам дъщеря си — възрази Дафни, като се помъчи да не повишава глас.

— Тази вечер, когато Еви седеше в скута ти, ти не побягна да се погрижиш за нещо по-важно. Ти беше притихнала. И се заседя достатъчно дълго на едно място, колкото Еви да те хване, да те прегърне и да почувства, че ти също я прегръщаш. За един блажен момент Еви почувства, че е най-важното нещо в живота ти и се почувства щастлива, поне за момент.

Дафни почувства паренето на сълзите в очите си. По дяволите. Тя не беше виждала я-я от години, но баба й все така умееше да я сканира с един-единствен поглед.

— Дафни му — заговори отново я-я. — Виждам те как се стараеш да правиш всичко правилно, но животът си е отишъл от теб. Изтънял е като модерния ти нов нос. Красива си, вярно, но къде е характерът, къде е онова нещо, което те прави различна, специална — жива? Ти си забравила как да живееш и нещо повече, забравила си дори защо живееш.

Дафни се загледа в огъня.

— Я-я… — промълви тя, говорейки сякаш на пламъците, — никога ли не ти се е искало животът ти да се беше развил по друг начин? Мислила ли си как, ако можеше да промениш един-единствен момент, всичко щеше да се случи по съвсем различен начин… — гласът й изтъня, — по толкова по-добър начин…

— Дафни му — отвърна я-я. — Това е моят живот. Няма значение кой е с мен, кой ми е бил отнет или кой е заминал, за да търси по-добър живот. Това е моят живот, единственият живот, който имам. Това е животът, който ми е бил писан в стотиците чаши кафе, който ми е бил писан в небето още преди да се родя и после е бил пошепнат на вятъра, докато майка ми ме е раждала; нейните викове са се смесвали с шепота на кипарисите, докато съм излизала от утробата й. Човек не може да промени вече прошепнатото от съдбата, Дафни. Човек не може да промени съдбата си. А това е моята — така, както ти си имаш твоята.

Дафни нямаше какво повече да каже. Тя остана да седи до я-я, загледана в последната тлееща цепеница, която се превръщаше в голяма купчина пепел.