Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (34)

33.

С помощта на Стивън Дафни постла върху пясъка раираното в червено и бяло одеяло. Постара се да го постеле достатъчно далеч от брега, така че настъпващият прилив да не съсипе пикника, за който се беше приготвила толкова грижливо у дома.

— Хайде, Еви, обядът е готов — извика Дафни дъщеря си, която беше яздила Джак до плажа.

— Я да видим, какво включва менюто? — Стивън вдигна алуминиевото фолио от купата с локумадес и пъхна една поничка в устата си. — Вкусно.

— Помислих си, че може да ти харесат — тя му се усмихна. Беше толкова хубаво да са тук, да разговарят, да се наслаждават на компанията си и на относителното спокойствие преди сватбата. Откакто беше пристигнал, Стивън беше завладян и погълнат от плановете за веригата кафенета на Попи. Беше приятно да седи до него сега, без да се състезава с айфона, мобилния телефон или компютъра за неговото внимание. Глупавата случка с Яни изглеждаше като избелял спомен, въпреки че бяха изминали само няколко часа, откакто беше избягала от него и неговата лодка. Сигурно е от недоспиването. Бях с размътена глава и изморена, помисли си тя, като вдигна капака на купата с малки пържени кюфтенца.

— Еви, миличка, ела, моля те — провикна се Дафни и помаха с ръце на Еви, която се бавеше необичайно много да слезе от гърба на Джак и да се включи в пикника, — кефтедес ще изстинат.

— Плановете се нареждат страхотно — каза Стивън и напъха едно кюфтенце в устата си. — Всички се запалиха по идеята. Казвам ти, това е като една от твоите съвършени малки рецепти… — той размаха следващото кюфте във въздуха, повъртя го между пръстите си, като го оглеждаше с интерес. — Сякаш целият Ню Йорк знае, че ако комбинираш моя бизнес нюх с една невероятно талантлива…

— Да не споменаваме и красива — включи се Дафни.

— Да, разбира се. Да не споменаваме много красива гъркиня, се получава перфектната възможност за бизнес, истински удар в десетката — той метна кюфтенцето в устата си и посегна за следващото.

— Хей, по-полека, остави няколко и за Еви — тя заслони очите си с ръка и отново повика малкото си момиче, което продължаваше да си играе с Джак. — Еви… Еви, хайде, миличка. Време е за обяд.

Еви най-после тръгна към одеялото и се сви като коте до меката материя на червената рокля на майка си. Първо посегна към купата с локумадес и успя да излапа три понички, преди Дафни да пренасочи малките пръстчета към купата с кефтедакия. Момиченцето набута няколко кюфтенца от кайма, магданоз и галета в устата си.

— Сега може ли да отида да си играя? — попита тя с пълна уста.

— Сигурна ли си, че хапна достатъчно? — Дафни приглади къдриците на дъщеря си.

Еви кимна и я погледна умолително.

— Вземи си едно парче спанакопита, имаш нужда от зеленчуци — Дафни подаде на Еви едно парче спаначен пай, който детето захапа и се изправи. Сякаш Еви нямаше търпение да избяга от пикника и одеялото.

— Сега може ли да отида да си играя? — попита отново Еви.

Дафни целуна дъщеря си по челото.

— Разбира се, миличка.

— Хей, нали помниш, че трябва да изчакаш половин час, преди да влезеш във водата — извика Стивън през смях. Ако го чу, малкото момиче не си направи труда да се обърне.

— Ще ми се — засмя се Дафни и избърса ъглите на устата си. — Не се тревожи. Тя изобщо няма да влезе във водата. Досега не е влизала по-дълбоко от коленете.

— Ти сериозно ли говориш? — Стивън се обърна и видя как Еви се покатери отново на гърба на магарето.

— Иска ми се да се шегувах. Тя отказва да влезе в морето. Какво ли не опитвах, но по някаква причина тя се страхува — Дафни си сипа една щедра порция салата от домати.

— Ще я вкараме. Ще видиш, преди да си тръгнем за вкъщи, тя ще плува като рибка. Обзалагам се, че ако и двамата влезем в морето с нея, тя ще се чувства по-сигурна. Без време ще я научим да плува.

— Надявам се.

— Казвам ти. А ако не иска, хм, тогава няма да й позволим да си тръгне оттук, докато не влезе в морето — Стивън се засмя срещу Дафни, размахвайки вилицата си като скиптър.

— Тя е дете — засмя се Дафни. — А не проект с фиксиран краен срок.

— Знам. Но това е предизвикателство, Дафни — той набучи войнствено един резен домат. — А ти знаеш колко обичам предизвикателствата — с предните си зъби той отхапа домата от вилицата.

— Да, знам — кимна Дафни, спомняйки си първата им среща. Това беше първото й впечатление от Стивън, фактът, че той не приемаше не за отговор; нито в бизнеса, нито в живота. Тя харесваше неговата упоритост. Упоритостта даваше добри резултати. Но сега Дафни започваше да осъзнава, че за подобна праволинейна упоритост си имаше време и място, а моментът не беше такъв. Тя знаеше, че нейното малко момиче откликваше на прошепнати думи, на нежно докосване и на деликатни, съобразителни предложения, а не на команди и крайни срокове.

— Стивън, мисля си за нещо — тя остави чинията и го погледна в очите, най-сетне изричайки думите, които винаги се беше страхувала да каже на глас. — Мисля, че я-я вече е твърде стара, за да живее сама. Притеснявам се. Мисля, че вече не е безопасно да живее съвсем сама тук.

— Да, разбирам — той закима с глава. — Всъщност съм удивен, че е живяла тук толкова дълго. Колкото и да е красиво, това място не е лесно за придвижване. Мисля, че ти имаш право, мила. Вероятно е добра идея да я преместим на някое по-добро, по-безопасно място.

Дафни въздъхна, залята от облекчение. Той също е забелязал. Той знае, че трябва да я отведа оттук и да я отведа у дома с нас. Тя се усмихна. Всичко щеше да се подреди много добре.

— Толкова се радвам, че казваш това — тя протегна ръце и го прегърна. До този момент я-я винаги беше преценявала правилно — но по отношение на Стивън Дафни беше убедена, че баба й грешеше напълно.

— Разбира се, мила — кадифеният му глас й подейства толкова успокояващо — докато не продължи нататък: — Е, къде е най-близкият дом за възрастни хора? На Корфу? — той се пресегна и набоде още едно кюфте на клечка за зъби.

— Дом за възрастни хора? За какво ни е дом за възрастни хора?

— Убеден съм, че има такъв дом на Корфу. Или може би трябва да проверим в Атина. Сигурно в Атина имат повече удобства, но вероятно струват по-скъпо. Твоя работа. Когато се върнем в хотела, ще направим едно бързо проучване, ще запишем вариантите и ще вземем решение, нали? — той си взе една студена бира, отметна глава назад и отпи няколко жадни глътки. — Няма нужда да се тревожиш, Дафни. Обещавам, че ще разрешим въпроса и ще се погрижим за нея. Ще й намерим подходящо място.

Бузите й пламтяха, тя чувстваше как горяха и пареха, както и цялото й тяло. Стивън говореше, но тя не можеше, не искаше да осмисли чутото.

— Старчески дом? За какво ни е старчески дом? Аз няма да изпратя я-я в старчески дом.

— Защо не? Това е съвсем разумно — ето, отново неговият прагматизъм.

— Не, за мен не е разумно. Никак даже.

— Дафни, стига, бъди реалистка. Няма да е лесно да намерим личен асистент с медицинско образование, който да дойде тук и да прекарва зимите на този остров — той допи бирата и остави празната бутилка върху одеялото зад гърба си. — Изобщо не знам дали това е реалистичен или дори възможен вариант. Особено след няколко години, когато тя ще има нужда от повече грижи, по-лесен достъп до лекари и болница. Когато моят дядо остаря толкова, че вече не можеше да се грижи за себе си, ние веднага го вкарахме в старчески дом. Така беше най-добре за него.

— За него, Стивън. Но това тук е я-я. Моята я-я. Аз не искам тя да живее в дом за възрастни хора — тя изчака малко и се наведе по-близо до него. — Искам тя да дойде да живее с нас — ето, каза го.

Стивън се изпъна като ужилен, поклати глава, а от устните му се изплъзна нервен смях.

— Стига, Дафни — той присви очи и я погледна остро. — Сигурно се шегуваш. Ти сериозно ли говориш?

Тя го гледаше като онемяла.

— Дафни — той се изправи на крака, когато осъзна, че Дафни не се шегуваше. — Дафни, сериозно. Как според теб можем да се погрижим за твоята баба, колкото и да е прекрасна, и да я вземем да живее с нас в Манхатън? Говоря сериозно. Как си го представяш това? — той взе ръцете й в своите.

— Ще успеем.

— Сериозно, мила. Не виждам начин, наистина не виждам как можем да го направим, по ред причини. Готов съм на всичко за теб, знаеш това. Но искам да си помислиш добре, наистина да обмислиш това с разум и логика, а не само с емоциите си.

Нямаше как да разговаря за я-я без емоции. За Дафни всеки спомен, всеки момент, всичко свързвано с я-я беше пропито с емоции. Нямаше как двете да бъдат отделени. Невъзможно беше.

— Ще се получи. Трябва да се получи. Няма друг начин — тя пусна ръцете си и зарея поглед към морето. — Тя ще дойде да живее при нас.

Двамата се бяха озовали от двете страни на водата, Дафни беше стъпила там, където пясъкът и вълните се срещаха, а Стивън крачеше нагоре по плажа, където пясъкът се срещаше с храсталака. И двамата мълчаха. Чуваше се само тъничкото гласче на Еви на фона на нежната песен на морските вълни.

Накрая Стивън не издържа и заговори:

— Обясни ми точно как, Дафни. Как? — той отново тръгна към нея. — Всяка година милиони хора настаняват родителите си, бабите и дядовците си в домове за възрастни хора. Не разбирам какъв е проблемът — той спря точно пред водата, като внимаваше вълните да не докосват подгъва на панталона му. — Ще й осигурим най-добрите грижи, обещавам ти. Тя ще има всичко, което й е необходимо.

— Ние сме всичко, което й е необходимо.

Водата вече стигаше до средата на прасците на Дафни, която беше преметнала през ръка полите на червената рокля. Тя не се обърна да го погледне; гледаше напред, към морето.

— Тук ние не постъпваме така, Стивън. Никой не отпраща семейството си. Грижим се за възрастните хора сами, така, както те са се грижили за нас, когато сме били малки — тя пусна полата си в морето и се загледа как платът се разстла върху повърхността на водата, обгръщайки я като локва кръв. — Всичко описва пълен кръг и завършва своя цикъл, Стивън. Не виждаш ли? Аз не мога да отпратя моята я-я, просто не мога — тя се обърна и тръгна към него на сухия пясък.

— Но ти забравяш едно — той протегна ръце и ги постави върху рамената й, изправяйки я точно пред лицето си. — Ние не живеем тук, ние живеем в Ню Йорк. Различна страна, различни правила… нашите правила, Дафни. Твоите и моите.

— Не и когато става въпрос за това.

— Значи сега изведнъж ти стана доброто гръцко момиче, което уважава традициите? Кога стана това? Милион пъти си ми разказвала колко си се бунтувала срещу тези неща, докато си растяла. Колко назадничаво е това място с уредените си бракове и почернените вдовици — той размаха ръце във въздуха. После ги отпусна до тялото си, сковани и свити в юмруци. — Обясни ми как ще стане това, Дафни, когато поканя перспективни клиенти у дома, когато те дойдат на вечеря в нашия приказен нов апартамент. Сега си представям… Разбира се, заповядайте да се насладите на ястията, приготвена от моята съпруга, която е майстор готвач с четири звезди. Опитайте най-добрата храна, опитайте най-доброто вино, насладете се на нашите остроумни разговори, но не обръщайте внимание на бабичката в черните дрехи и забрадката, която си тътри краката по паркета, обута в пластмасови чехли. Тя какво ще прави, Даф? Ще се появи в края на вечерята и ще им гледа на кафе, за да им каже дали да сключат сделката, или не? Виж, това наистина не може да се намери при никой друг банкер в Ню Йорк, домашна вещица. Това ще бъде страхотно, Дафни. Просто страхотно — сега той крачеше в кръг, със зачервено лице, също като нея.

Дафни беше виждала Стивън в нападателна позиция само два пъти, откакто се бяха запознали. И двата пъти се дължеше на провал на важна сделка. И двата пъти той беше загубил потенциални приходи, възлизащи на милиони долари. Това явно беше третият случай, помисли си Дафни.

— Това е нашето семейство, Стивън. Не е бизнес, а семейство.

Той пристъпи към нея.

— Съжалявам, мила. Много съжалявам. Знам колко важно е това за теб, колко важна е тя за теб. Но аз просто не виждам начин, Дафни. Не се вписва в живота ни, не ни подхожда — той отново размаха ръце и сви рамена, сякаш дисекцията и анализът на проблема бяха достатъчни, за да го прогонят. — Не ни подхожда, Дафни.

Тя го погледна и задържа погледа си много дълго, но накрая наведе глава, когато болката от погледа в безизразните му очи стана непоносима.

Тогава ние не си подхождаме.

Излезе лек бриз и раздвижи въздуха на иначе горещия, безветрен следобед. Дафни се затича към раираното одеяло и разпери ръце, опитвайки се да опази остатъците от обеда им. Очите й се напълниха със сълзи, тя видя как зефирът подхвана една бяла книжна салфетка; тя се понесе с въртене и пърхане във въздуха, грациозно и красиво като гръцка булка, която танцуваше в сватбения си ден.