Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (37)

36.

Дафни придърпа един стол и го сложи до ковчега. Стаята беше окъпана в меката златна светлина от десетина свещи, запалени във всички ъгли. Когато погледна умиротвореното лице на я-я, Дафни забеляза топлата светлина, която хвърляха свещите върху кожата й. Тя изглеждаше жива, здрава, заспала. Дафни се молеше озареното лице на баба й да не беше просто оптическа илюзия. Но тя знаеше, че когато пламъците на свещите угаснеха, тя щеше да изгуби всяка заблуда, че кръвта във вените й бе топла и че нейната любима я-я само си почиваше.

Тя седя така дълго време, без да сваля поглед от баба си, припомняйки си скъпоценните спомени за времето, което бяха прекарали заедно, кой от кой по-прекрасни. Времето сякаш се изпаряваше в неясната светлина на пламъци, възпоминания и сълзи. Дафни не знаеше колко време беше седяла там, но тъкмо беше станала от стола и посягаше да си вземе нова кърпичка, когато й се стори, че чу шум. Дафни замръзна, притихна и зачака. След няколко секунди го чу отново. Тихо чукане на вратата, сякаш някой искаше да потропа, но не събираше смелост да го направи. Дафни стана и тръгна към вратата. Още преди да отвори, знаеше кого щеше да види.

Тя се усмихна и отвори вратата, за да се изправи лице в лице с него.

— Яни.

— Не искам да се натрапвам — той свали моряшката си шапка. — Предполагам, че искаш да останеш насаме с нея. Исках само да се уверя, че си добре, да проверя дали имаш нужда от нещо — обясни той, като продължаваше да стои на прага. — Но сега виждам, че си добре, така че ще си вървя — заекна той, отстъпвайки плахо назад.

Дафни се пресегна и го улови за ръката.

— Не. Остани. Тук — тя пусна ръката му и му направи място да мине покрай нея. — Влез вътре.

— Не искам да те притеснявам, Дафни.

— Не ме притесняваш. Баба би искала да си тук. Моля те, влез — тя го въведе в стаята и затвори вратата зад него.

Отначало седяха мълчаливо, всеки потънал в своите мисли и любими спомени за я-я. След известно време Дафни заговори първа:

— В началото не знаех какво да мисля за теб, Яни. За мен ти беше някакъв заплашителен дивак с каики — тя се обърна към него и се засмя. — Но тогава те видях с я-я и открих нещо друго. Видях колко много държеше тя на теб. Видях колко много те обичаше баба — Дафни прехапа устни, за да не се разплаче отново. — Никога не съм казвала това. Но ти благодаря, благодаря ти, че си се грижил толкова добре за нея, дори когато аз не можех. Дори когато аз не го правех.

Яни извади дясната си ръка от джоба на сакото си и хвана ръба на ковчега, стисна го с такава сила, че пръстите му първо почервеняха, след това побеляха.

— Обичах я като моя баба, знаеш това. Аз разочаровах моето собствено семейство, Дафни. Бях прекалено себичен, прекалено увлечен в мечтите си, за да изпълня последното желание на моята баба — той кимна към ковчега и след това се обърна към Дафни. — Тя се тревожеше за теб, Дафни. Неведнъж е споделяла с мен колко се страхува, че ти си се изгубила в твоята скръб. Че загубата на твоя младеж и родителите ти е смазала сърцето ти с прекалено тежък товар за младо момиче. Тя разбираше защо ти не можеше да се върнеш тук, дори когато аз не разбирах. Тя разбираше, че си затворник на мъката, която изсмукваше силите ти. Но тя знаеше, че ти ще се върнеш. И макар да беше болна, Дафни, тя знаеше, че трябва да те дочака да се върнеш тук.

— Тя ме е чакала?

— Тя ми каза веднъж, Дафни. Онази нощ, когато се почувства толкова слаба и толкова болна, че я отнесох на ръце до каикито и я заведох на лекар в Керкира посред нощ. Тя ми каза, че ангелите я викали, но тя отказала да тръгне. Казала им, че не е готова. Казала им, че няма да си тръгне, докато ти не се върнеш на острова. Нямало да напусне тази земя, докато не те види още веднъж… колкото и дълго да е трябвало да те чака.

— Какво говориш?

— Казвам, че тя знаеше, че умира. Но отказваше да си отиде, преди да прекара едно последно лято с теб. Лекарите изобщо не очакваха, че тя ще изкара нощта, да не говорим да се съвземе дотолкова, че да се прибере у дома. Но тя успя. Дочака те.

Дафни се изправи. Доближи се до ковчега. Подпря се на дървото и докосна скръстените ръце на баба си.

— Чакала си ме — тя погали студената буза на баба си. — Съжалявам, я-я. Много съжалявам, че се забавих толкова дълго.

Яни прокара пръсти нагоре-надолу през брадата си, без да знае какво да каже или да направи. Изглеждаше изгубен и откъснат от своята стихия, като риба, която се беше изплъзнала от неговата мрежа и сега се мяташе безпомощно на палубата на каикито. Дафни изпита внезапно желание да го предразположи, да го утеши, както беше направил той за нея.

— Яни, трябва да ти кажа нещо — тя затвори очи и вдиша дълбоко. — Чух го.

Тя се обърна да го погледне, но Яни вече си беше тръгнал. Беше минал през вратата и потънал в нощта.