Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (23)

22.
Ню Йорк

2001 г.

— Никога — мама удари с юмрук по масата в хола. — Повече никога няма да го видиш — изсъска тя през стиснати зъби.

— Но, мамо, той не е какъвто го мислиш — извика Дафни. Тя протегна ръце умолително към майка си. — Моля те, той не е такъв какъвто го мислиш — гласът й потрепери, също като ръцете й.

Мама се изправи. Тя изгледа Дафни. Очите й бяха присвити и изглеждаха три нюанса по-тъмни.

Тя вдигна кокалчето на десния показалец към устата си и го захапа силно. Дафни беше виждала мама да прави това само веднъж, онзи път, когато тя беше дръзнала да даде телефона си на онова симпатично бледо момче с потните длани, с което се беше запознала на училищната забава в седми клас. Когато той се обади на другата сутрин и просто поиска да разговаря с Дафни, баща й му затвори, тоест тресна телефона с такава сила и трясък, че Дафни беше дотичала от стаята си да види какво става. Баба излезе като буреносен облак и се отправи към закусвалнята, без дори да й проговори или да я погледне. Когато вратата се затръшна след него, мама захапа кокалчето си, преди да зашлеви Дафни през лицето.

— Путана — кресна тя, преди да изпрати Дафни в стаята й.

Това беше първата и последна училищна танцова забава на Дафни.

Но това беше тогава. Тя вече не беше изплашеното и послушно 13-годишно момиче. Тя уважаваше родителите си, да — но вече не се страхуваше от тях. Въпросът беше прекалено важен. Тук ставаше въпрос за Алекс.

— Тате, моля те — той продължи да стои с гръб към нея. Дафни пристъпи, постави ръка на рамото му, за да го накара да се обърне и да види честността в очите й. — Ти трябва да ми повярваш. Алекс е добър човек.

Баба вирна брадичката си и преглътна мъчително.

— Само се запознай с него. Ще се убедиш, когато го видиш.

Баща й излезе, без да погледне дъщеря си, точно както беше направил онази сутрин след танцовата забава — без да срещне погледа й. Ръката на Дафни увисна във въздуха, после тя чу включването на радиото и новините на гръцки прогърмяха в другата стая.

Мама се надигна от мястото си начело на масата за хранене. Тя направи три крачки към кухнята, после спря. Обърна се към Дафни, кършейки ръце. Черният й кок, обикновено идеално пригладен и вдигнат високо на тила й, се беше разрошил. Фибите са безсилни пред вайкането, биенето в гърдите и яростните жестикулации на майка гъркиня, чиято дъщеря се осмелява да се опълчи на родителите и срещу корените си.

— Ти няма да причиниш това на баща си. Няма да ми причиниш това. Не сме дошли тук, в тази страна, за да стоим на крак по 16 часа на ден, да чистим, да готвим, да сервираме, да се трепем като роби — да се бъхтим като животни, докато окапем от умора, та дори сънят да не носи почивка на пребитите ни тела. Не направихме това, Дафни, за да станеш курвата на някакво американско момче, с което си се запознала в училище.

Думите й нараняваха повече от шамара през лицето навремето. Дафни изправи гръб и срещна яростния поглед на майка си, без да мигне и без да отстъпи.

— Аз не съм неговата курва — тя изрече думите бавно и осъзнато. — Аз го обичам и той ме обича. И ние ще бъдем заедно.

Мама не каза нищо. Тя излезе от трапезарията и се устреми към кухнята. Дафни чу затръшването на вратата на хладилника. Тя потръпна, когато чу гневното млатене на сатъра по дъската за рязане; по-високо, по-силно и по-настойчиво, отколкото беше необходимо.

Край на разговора.

Начало на херкулесовата мисия на Дафни и Алекс.

Седнала между родителите си на църковната пейка, Дафни каза Отче наш първо на гръцки, а след това на английски, заедно с другите богомолци.

— Патеримон, оренди су анис, Агиастисте то онова су…

— Отче наш, който си на небесата, да се свети твоето име…

Тя знаеше, че той беше там. Не беше необходимо да го вижда. Можеше да почувства, че той е наблизо. Знаейки, че беше проява на неуважение да се обърнеш и да погледнеш зад гърба си в църквата, Дафни гледаше право напред, без да посмее да се обърне и да се увери с очите си.

Спомни си Орфей и Евридика, напомни си тя, мислейки си колко далеч беше стигнал Орфей, за да спаси своята любима Евридика. Младата булка настъпила отровна змия и умряла, превръщайки се в сянка в Подземния свят. Орфей бил безутешен, свирел на своята златна лира толкова печални песни, че Персефона и дори самият владетел Хадес съжалили съкрушените влюбени и обещали да ги съберат отново. Те позволили на Евридика да последва Орфей и да напусне Подземното царство при едно условие, Орфей да не се обръща да види дали неговата любима го следва. Но обзет от страх и съмнения, Орфей се обърнал да погледне. Евридика изчезнала пред очите му.

Дафни нямаше да допусне същата грешка.

— И не въведи нас в изкушение… — тя продължи да изрича молитвата малко по-високо от обикновено.

Когато дойде време за причастие, тя се изправи и тръгна заедно с родителите си към олтара. Отец Анастасиос потопи златната лъжица в потира с вино и хляб и я поднесе към устата й. Дафни се обърна да се върне на мястото си и най-сетне го забеляза, седнал най-отзад, сам сред морето от семейства и баби.

Очите й засияха, когато го видя. Той й се усмихна лекичко, свел тържествено глава, заедно с останалите енориаши.

Мама изгледа Дафни и проследи погледа й до Алекс. Нямаше нужда от запознанство.

— Какво прави той тук? Той не е грък — изсъска едва чуто тя, като сграбчи Дафни за лакътя и я поведе в стоманена хватка към тяхната пейка. Баща й вървеше зад тях, потънал в своите мисли, без да забелязва разиграващата се пред него драма.

Дафни се наведе и придърпа червената кадифена молитвена възглавничка. Тя коленичи, прекръсти се, събра ръце и каза наум една благодарствена молитва, преди да се обърне към майка си.

— Той ме обича — тя се усмихна. Друго обяснение не й трябваше.

Мама коленичи и зашепна някаква своя молитва.

Това продължи с месеци. Всяка неделя той сядаше на последния ред в църквата, почтително и уединено, без никога да се доближава до Дафни или семейството й. Само се усмихваше на Дафни и на майка й, когато тя благоволяваше да погледне и да забележи присъствието му.

Той беше там на 11 август, празникът на свети Спиридон. С периферното си зрение мама следеше как той запали свещта в червената стъклена чашка и я стави на олтара под иконата на светеца.

Той беше там и на 15 август, празникът на Дормитион, когато отбелязваха Възнесение Богородично. Мама тъкмо се беше върнала от дамската тоалетна, когато го видя да пали свещ и да се прекръства, но не с три пръста според гръцката Ортодоксална, а с „кръста на другите църкви“, както се изразяваше мама — използвайки цялата си ръка.

Той беше там и на Бъдни вечер, натоварен с подаръци за сиропиталището „Свети Базил“. Усмихна се широко, когато се доближи до масата на дамското общество „Филоптохос“, където мама беше поела събирането на детските играчки.

— Весела Коледа, младежо — поздрави една от дамите, когато Алекс подаде подаръците. Мама се посвети на важната задача да развързва и завързва една голяма зелена панделка върху малка квадратна кутия.

— Кала Христогена, кириес — отговори той. — Весела Коледа, дами — акцентът се чувстваше, но речникът беше безупречен.

— Браво, млади човече — дамите плеснаха с ръце и се засуетиха около него.

Мама не каза нищо.

Той беше там и на Цветница. Алекс се наведе да целуне ръката на отец Анастасиос, когато свещеникът поднесе към него изплетения от цветя кръст в края на службата. Мама проследи как отецът приветства Алекс в лоното на църквата и го покани да остане за почерпката.

— Всички са добре дошли в Божия дом — каза свещеникът и тупна Алекс по гърба.

Мама и баба гледаха от другия край на църквата как Дафни се приближи до Алекс. Двамата останаха един до друг, пиеха кафе, разговаряха и се гледаха усмихнати. Не смееха да се целунат или докоснат, знаейки, че това би се счело за нахално и непристойно. Баба изпухтя, докато ги наблюдаваше, като понечи да отиде при тях и да сложи край на това срамно държание. Но мама протегна ръка и го спря.

— Не — каза тя. — Всички са добре дошли в Божия дом.

Той беше там всяка вечер от Страстната седмица, във всеки един миг на всяка тържествена служба. Застана на опашката пред олтара на Велика сряда и вдигна глава към отец Анастасиос, така че свещеникът да помаже лицето му със светено миро. Първо челото, после брадичката и бузите, а накрая дланите и ръцете му. На Велики петък се включи в тържествената процесия от вярващи, които обикаляха църквата, следвайки отрупаните с цветя епитафии, изобразяващи гроба на Христос. В началото Дафни вървеше заедно с родителите си, но лека-полека се промъкна и застана до Алекс. Клатейки глави, мама и баба проследиха как дъщеря им се отдалечаваше бавно от тях. Но не се опитаха да я спрат.

На тържественото богослужение от Великденската служба Алекс вече беше седнал, когато Дафни и родителите й влязоха в църквата малко преди полунощ. Те бяха закъснели, в закусвалнята имаше повече клиенти от обикновено, така че не успяха да пристигнат навреме, за да си подсигурят места на претъпканата служба. Затова застанаха прави най-отзад, точно зад Алекс, който беше достатъчно съобразителен да не се обърне и да се увери, че Дафни беше дошла. В препълнената църква цареше смирение и тишина, докато богомолците стояха плътно един до друг с незапалени свещи в ръце, очаквайки радостният край на седмицата, посветена на размисъл и печал.

Точно преди полунощ всички светлини бяха угасени. Отец Анастасиос излезе иззад олтара в притъмнялата църква, носейки една-единствена запалена свещ. После той се обърна към клисарите и запали техните свещи. Момчетата слязоха сред паството и една по една, свещ по свещ, ред по ред светлината на Христовото Възкресение се разпространи в църквата. Младата майка, която седеше пред Алекс, се обърна да запали неговата свещ. Тогава Алекс се обърна, за да сподели своя пламък и се озова лице в лице с Дафни и мама. Той се усмихна и запали фитила на Дафни. Мама го погледна и се поколеба за момент. Но накрая тя се приведе напред и допусна светлината на Алекс да влезе в живота й. В този момент в църква се понесе радостният химн за възкресението на Христос.

— Христос Анести ек некрон. Танато Танатон патисас, Кай тис ен тис мномаси, Зои, Харисаминон.

Дафни вдигна лице към светлината и запя думите, които сякаш се изливаха от сърцето й, а не от устата й.

Тя държеше свещта с едната ръка и потърси с другата ръката на майка си. Този път мама не се поколеба. Тя преплете пръсти с Дафни и двете запяха.

— Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си смъртта победи и на тия, които са в гробовете, дарува живот.

И в този момент Дафни разбра, че й беше даден нов живот.