Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (10)

9.

— Отиди в градината и ми набери малко пресен копър, кукла му. Мисля, че този тук няма да ми стигне — каза я-я, като поръси с брашно вътрешната кухненска маса. Освежена от сутрешното плуване, Дафни се спусна тичешком по задните стълби и набра голяма китка копър от лехата с подправки в градината.

Тя се усмихна, когато размаха копъра под носа си. Неговите нежни като пера листенца я погъделичкаха, танцувайки върху устните й.

— Толкова е хубаво да береш пресни подправки направо от лехата, вместо да ги загребваш замразени от кутия във фризера.

— Не знам, Дафни му. Никога не съм го правила по друг начин — я-я взе копъра от Дафни и го постави върху изработената от маслиново дърво дъска за рязане. Взе големия кухненски нож и започна да кълца на ситно зелените листенца, превръщайки ги във фина хомогенна маса. Навремето я-я беше обяснила на Дафни защо зелените подправки трябваше да са фино накълцани. Според нея тяхното предназначение беше да наситят ястието с аромати, а не да се подмятат в чинията на едри късове като парчета сувлаки.

— Я-я — възкликна Дафни, когато видя стария си розов касетофон на рафта над мивката.

— Не, Дафни му.

— Я-я, това е моето старо радио — ахна Дафни, припомняйки си как с часове седеше и слушаше гръцка народна музика.

— Старите ти касетки са в чекмеджето — я-я посочи стария дървен скрин зад кухненската маса.

Дафни хвана дръжките на скрина и дръпна. Там, на най-долния рафт, се криеше съкровището от класическа гръцка музика. Янис Париос, Йоргос Даларас, Костас Хадзис, Ана Виси… всичките бяха там. Дафни порови в торбата и извади една бяла касета с избелял, протрит надпис с черни букви. Това беше нейната любимка — Маринела.

— Толкова отдавна не съм ги слушала — Дафни седна пред касетофона, постави касетката и натисна копчето. Облегна лакти на масата, подпря брадичка на дланите си и затвори очи. По лицето й пропълзя усмивка, когато от малките колонки на касетофона се разнесоха първите звуци.

— Дафни му, стига — защо слушаш тази тъжна музика. Потискаща е — оплака се я-я, докато мачкаше изстиналите варени картофи в купата.

Подобно на родителите си Дафни винаги бе обичала мелодраматичните песни на Маринела, нейните истории за всепоглъщащи любови и сърцераздирателни раздели. След смъртта на Алекс Дафни беше потънала в мъка и горест, слушаше гръцки балади и страдаше, но всичко се промени в онази вечер, когато тя най-накрая каза да на Стивън.

— Елла, Дафни — каза я-я. — Ще имаме гости за обяд. Стига толкова обречени любовни истории, чака ни работа.

— Знам, я-я — Дафни се изправи и взе касетофона от масата. Остави го на един стол в ъгъла, но не го изключи, а само намали малко звука.

През останалата част от сутринта я-я и Дафни работиха заедно, една до друга. Когато я-я накълца копъра, Дафни загреба с шепа от зелените листенца и ги добави в кастрона. После добави ориза и вече намачканите сварени картофи.

— Аз ще приготвя сиренето — каза я-я, отвори хладилника и извади една голяма бяла кутия.

— Да, моля те — засмя се Дафни, кимайки енергично с глава.

— Значи не ти е минало? — я-я поклати глава. Тя свали капака на кутията и бръкна в мътната саламура с голи ръце. Извади голяма буца бяло сирене фета. От ръцете й капеше опалена на цвят саламура с остра кисела миризма.

Дафни извърна глава и направи отвратена физиономия. Тя можеше да изчисти от люспите, да изкорми и обезглави цяла риба, да разфасова всякакъв вид месо и дори да набучи малко агънце на шиша за чеверме, но в саламурата за сирене имаше нещо, от което стомахът й винаги се преобръщаше.

— А какво правиш в ресторанта? — попита я-я.

— Карам някой друг да го направи.

— Аха, ти си модерна — кимна баба й.

— Да, много съм модерна — засмя се Дафни и счупи първото яйце. Последваха още дузина други, които тя разби на бледожълта пяна. Дафни добави яйцата към сместа и разбърка съставките с помощта на една чиния, разклащайки чинията като ветрило нагоре-надолу в дълбокия кастрон, за да получи хомогенна каша от натрошени картофи, сирене, ориз и яйца. В кухнята бръмчаха няколко мухи. Дафни се помъчи да ги изпъди, но безуспешно.

Я-я беше почти готова с тестото. Тя въртеше с лекота дръжката от стара метла напред и назад по малките топки тесто, докато те се разстилаха на тънка като вестник кора върху масата. Дафни наблюдаваше как я-я вдигаше кора след кора и ги диплеше върху някоя от тавите, оставени върху всяка равна повърхност в кухнята.

Без нито една дупка, удиви се Дафни, мислейки си как тя постоянно събираше с мокри пръсти дупките, които винаги се отваряха, когато точеше кори.

— Ентакси — каза я-я, когато последната тава беше запълнена с плътна смес от пататопита и поръсена с малко захар. Тя сложи ръце на кръста си, а черната й рокля беше покрита с фин слой от брашно — ела, Дафни му, ела да пием кафе, преди да почистим тук. Пак ще ти гледам.

— Не, я-я. Аз не искам повече кафе — Дафни вдигна ръка, мислейки си за трите фрапета, които Еви беше настояла да им приготви, преди да тръгнат за плажа тази сутрин. — Освен това ми хареса онова, което ти видя в чашата ми вчера. Не искам да рискувам да видиш нещо различно днес — тя заснова из кухнята с метла в ръка, обирайки засъхналите парченца тесто от пода.

Я-я взе своята чашка с кафе и излезе на двора, за да седне на любимия си стол под сянката на маслиновото дърво. Тя изпи кафето, като се наслаждаваше на лекия ветрец и гледаше как Еви гонеше саламандрите, които се криеха в процепите на стените. Вчера, когато я-я беше погледнала в чашата на Дафни, дъното беше покрито с гъста черна утайка, докато по стените на чашата нямаше почти никакви фигури.

— Какво означава това? — бе попитала Дафни.

— Дъното е твоето минало; утайката показва, че ти е тежко на сърцето. Но виж тук… — Я-я се наклони, за да покаже чашата на Дафни. — Виж, стените на чашата прозират под фигурите. Това означава, че настъпва светъл период. Мъката ти ще отмине.

Дафни се беше обгърнала с ръце и беше доближила до баба си. Мълчеше и чакаше я-я да продължи.

— Виждам една линия към ръба на чашата. Това си ти. Но тук… — Я-я обърна чашата и посочи една малка черта, която се беше очертала по средата на чашата. — Това е пътят на твоя живот. А тук се появява друга линия, която тръгва успоредно на твоята. Двете линии изведнъж завиват на дясно. И виж как стават по-ясни, по-силни.

Я-я отново наклони чашата. Дафни трепна болезнено, изпъвайки рамена назад, за да изправи гърба си.

— Виждаш ли, Дафни, един човек ще промени хода на живота ти. Ти ще предприемеш пътуване, ново пътешествие и той ще те придружи в този път. Той ще те направи по-силна и ще излекува разбитото ти сърце. Той ще върви заедно с теб до края на живота ти и ще ти покаже любов, каквато дотогава не си познала.

Тези думи накараха Дафни да засияе. Само след няколко дни Стивън щеше да пристигне тук и те щяха да започнат своето ново пътешествие заедно — техния нов живот, и Дафни щеше да загърби мрака веднъж завинаги.

В миналото Дафни смяташе, че тези гадания не бяха нищо повече от приятен начин за прекарване на горещите следобеди. Но този път не, сега тя имаше нужда да вярва, че разгаданите фигури в чашата можеха да са истински. Този път залогът беше твърде висок.

— Добре, сега постави показалец тук, на дъното на чашата. Това е най-дълбокото кътче в сърцето ти, там, където са твоите мечти.

Я-я посочи дъното на ниската чаша, където утайката беше най-гъста. Дафни изпълни заръката. Тя допря левия си показалец, този, който беше най-близо до сърцето й, до утайката на дъното и го притисна там.

— Така. Вдигни пръста — нареди я-я.

Дафни отдръпна пръста си. Двете с я-я се надвесиха и се заеха да разглеждат утайката. Там, точно в средата, имаше ясен бял отпечатък от пръста на Дафни.

Тя въздъхна.

— Виж, Дафни му. Ти остави чиста следа. Сърцето ти е чисто и твоето най-съкровено желание ще се сбъдне.

Сега, седнала тук, на двора в компанията на Еви, която си играеше край нея, старата жена се вгледа в своята чаша. Тя чуваше как Дафни пееше някаква стара, позната песен от кухнята. Това беше същата онази приспивна песен, която нейната собствена дъщеря, майката на Дафни, пееше тихо навремето, когато Дафни спеше в бебешката си люлка под сянката на същото това лимоново дърво. Беше същата песен, която самата я-я беше пяла неведнъж, докато дундуркаше Дафни на коляното си, молеше боговете да се вслушат в думите и да разберат какво означаваше това дете за нея. А сега беше ред на Дафни да пее същите думи, да почувства техния смисъл и да разбере как резонираха те. Беше ред на Дафни да осъзнае магическата и трансформиращата сила на женската любов.

Обичам те тъй както никой друг…

Не мога с дарове да те покрия

и нямам злато, перли и богатства,

но ще ти дам каквото имам,

а това, любима моя рожбо, е моята любов.

Едно ти обещавам,

че винаги ще те обичам.

Я-я въртеше чашата си отново и отново. Взираше се в чернилката и си мислеше как тя също би дала всичко каквото имаше за своята Дафни. Тя беше бедна жена и нямаше какво друго да даде на внучката си, освен няколко стари притчи и гадание в утайката по чашата. Дафни толкова се беше зарадвала от предсказанието вчера, че я-я просто не можа да й каже. Сърцето не й даде да го направи.

Скоро щеше да дойде редът на Дафни да заеме своето място сред жените от техния род, да чува гласовете, които бяха съпътствали я-я през всичките тези години. Но засега имаше време и старицата знаеше, че внучката й все още не беше готова.

— Охи тора, не сега — изрече на глас я-я, макар че вече беше сама на двора. Старицата зарея поглед към острова и хоризонта и добави: — Дайте ми още малко време, моля ви — тя замълча, заслушана. — Трябва й още малко време.

Я-я кимна, когато чу отговора на острова. Вятърът се усили и кипарисите зашумоляха под повея. Звукът се понесе над острова и през вътрешния двор — приглушеният звук на женски шепот, скрит между трептенето на листата. Това беше отговорът, който тя бе очаквала, отговорът, който сега я-я знаеше, че само тя можеше да чуе.

Старата жена погледна към морето и благодари на острова, задето й беше подарил отсрочка. Тя щеше да запази за себе си, каквото беше видяла, поне още мъничко. Тя беше стара, неука жена, но умееше да чете фигурките по утайката в чашата така, както ученият четеше книга. Тя знаеше, че ясната бяла линия, която пресичаше чашата по средата, означава, че Дафни наистина щеше да предприеме пътуване, но това не беше единственото откровение на утайката в чашата.

Не мога с дарове да те покрия

и нямам злато, перли и богатства,

но ще ти дам каквото имам.

Засега я-я избра мълчанието.