Даниел Стийл
Сватбата (8)

Глава 8.

Следващия ден за Алегра мина в бясно препускане. Имаше да проведе две последни срещи в центъра на града, а полетът й бе в шест часа, което означаваше, че трябва да тръгне от хотела в четири, а при възможност и по-рано, защото времето беше лошо, а движението в петък — претоварено.

Обади се на Андреас Вайсман, за да се сбогува и да му благодари за помощта, която й бе оказал през изминалата седмица, както и за двете изключително любезни покани, които бе получила от него. Той я увери, че за него е било истинско удоволствие да работи с нея, обеща да й се обади, ако има път към Ел Ей, и й благодари за успешната работа с Джейсън.

В три часа, след като се прибра от късен обяд, Алегра с бясно темпо опакова багажа си, а след това, подтиквана от чувство на паника, примесено с вина, реши да се обади на Брандън. Не беше разговаряла с него от няколко дни и започваше да изпитва известно неудобство заради това. Той поне по принцип никога не ревнуваше и изобщо не й се бе сторил притеснен във връзка с пътуването й до Ню Йорк. Брандън прекрасно знаеше, че е там по работа. И това си беше самата истина. Но се появи и Джеф. И тя продължаваше да се пита дали животът й някога щеше отново да се върне към обичайното си русло.

Джеф й бе позвънил рано сутринта и очите й се напълниха със сълзи веднага щом чу гласа му. Той искаше само да й каже, че мисли за нея и макар да не го спомена, Алегра почувства, че й се обажда от леглото и мисълта за това не я остави на мира през целия ден.

В офиса на Брандън се включи телефонен секретар и Алегра натисна съответния бутон, за да се свърже със секретарката му. Попита я дали Брандън е в съда и с изненада научи, че не е.

— Не върви ли процесът му в момента? Да не би да се е случило нещо?

— Тази сутрин произнесоха присъдата. Невинен.

— Страхотно. Брандън доволен ли е?

— Много — сухо отвърна секретарката, която Алегра не харесваше особено.

— В такъв случай му предай, че ще се видим тази вечер. Ако иска, може да ме посрещне — пристигам с полет 412 на авиолинии Юнайтед. Самолетът каца в девет и петнадесет. До десет часа ще се прибера у дома, в случай че той не успее да дойде на летището.

— Няма да успее. В четири часа излита за Сан Франциско.

— Така ли? Защо?

— Предполагам, че иска да види семейството си — злобничко отвърна онази и Алегра за миг се замисли върху думите й.

Той бе прекарал предишния уикенд в Сан Франциско и освен това знаеше, че тя се прибира тази вечер. Но, тъй като не бе разговаряла с него от два дни, Алегра не можеше да е сигурна дали не е възникнал проблем при някое от момичетата.

— Просто му предай, че съм се обаждала — грубичко се разпореди Алегра. — В десет ще си бъда у дома. Може да ми се обади, ако желае.

— Да, госпожо — с очевиден сарказъм отвърна секретарката.

Алегра неведнъж се бе оплаквала на Брандън от отношението й, но той винаги отговаряше, че жената е страхотна секретарка и той много я харесва.

Алегра затвори телефона и прекара известно време в размисъл върху чутото. Процесът бе свършил. Брандън се бе освободил за уикенда. И бе решил да замине за Сан Франциско. И бездруго вече й бе казал, че няма да може да я види преди неделя, и сигурно е решил, че тя е запланувала нещо за уикенда. Или пък възнамерява да я помоли да отиде при него веднага щом се прибере в Ел Ей, вероятно още в събота. Но какъв е смисълът на подобен план? Това би било твърде изтощително за нея.

Изведнъж й хрумна страхотна идея. Тя се обади на авиолиниите и попита дали имат свободно място за полета до Сан Франциско. Знаеше къде е отседнал Брандън и можеше да отиде направо там. Каква страхотна идея… щеше да успее да го изненада!

Имаше полет в пет и петдесет и три, само седем минути преди полета й до Ел Ей. Беше сигурна, че ще успее. Запази си място първа класа — единственото свободно място в самолета. Струваше си само за да види изненадата на лицето на Брандън. Алегра наистина изпитваше потребност да го види след цялата лудост, която бе преживяла с Джеф през изминалите четири дни. Може би всичко щеше да се окаже само една романтична илюзия. За нея Брандън означаваше стабилност, двамата бяха преживели заедно две години и имаха общо минало. Тя бе с него от самото начало на раздялата с жена му. Обичаше децата му, а и те й отвръщаха със същото. Двамата с Брандън имаха общ живот и общи интереси. Онова, което бе преживяла с Джеф, бе нещо магически илюзорно. Случваше се понякога, но човек не би могъл да изгради живота си върху нещо толкова нетрайно, строго си помисли Алегра, докато даваше чантите си на носача.

Не се обади на Джеф, за да се сбогуват. Знаеше, че той вече е отлетял с по-ранен полет, а и бяха разговаряли достатъчно. Време беше да оставят всичко в ръцете на съдбата и да разберат дали отново ще се срещнат някога. Тя обаче нямаше никакво намерение да застрашава бъдещето си с Брандън и в момента се радваше, че с Джеф не бяха стигнали до крайности в отношенията си. Нямаше да бъде почтено от нейна страна, а тя и бездруго изпитваше постоянно чувство на вина. Беше решила обаче да не казва нищо на Брандън. Едно признание щеше само да го нарани. Алегра се усмихна, представила си радостта му, когато я види, и нейното собствено щастие от срещата им. Помисли си, че може би трябва да остави някакво съобщение в офиса му и да го предупреди, но после реши, че е далеч по-забавно да го изненада.

Тя напусна хотела и се качи в очакващата я лимузина. Пътуването до летището се оказа изтощително в този толкова натоварен за Ню Йорк час и Алегра едва успя да стигне навреме. Трябваше да смени билета и да остави багажа си, но все пак успя да се качи на самолета само минута преди да затворят вратите. Всички места бяха заети, а стюардесите до една изглеждаха в лошо настроение. Беше краят на седмицата, всички бяха умерени, а самолетът бе прекалено пълен. Излетяха с половин час закъснение заради лошото време. В самолета беше топло и задушно, филмът се оказа пълен боклук и пътниците се изнервиха още повече.

Алегра извади книгата на Джеф и няколко пъти я обърна със снимката нагоре, за да го погледне. Имаше нещо безкрайно примамливо в очите му, устните му й се струваха до болка познати, а той изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да й каже нещо. Бяха го снимали в цял ръст, подпрян на някаква тухлена стена. Снимката беше страхотна, но Алегра побърза да прибере книгата в куфарчето си.

Когато най-сетне пристигнаха в Сан Франциско, се наложи да чакат четиридесет и пет минути на пистата докато се освободи терминал. Беше единадесет часа местно време, два часа след очакваното по разписание приземяване на самолета, и всички изглеждаха съсипани от умора и изтощение. Всъщност това си беше един съвсем нормален полет — с лоша храна, неудобни седалки, безкрайни закъснения и изнервени и недоволни пътници. Добре дошли в света на съвременния транспорт!

Алегра се приближи до багажната лента в приповдигнато настроение, което дори кошмарното пътуване не можеше да развали. Имаше нещо толкова вълнуващо в неочакваното й пристигане. Не си отиваше у дома, където я очакваше прашасала къща и натрупана поща. Нямаше да й се наложи да разопакова багаж, да носи дрехите си на химическо чистене. Нямаше да може да отиде в офиса си в събота. Сякаш си бе направила един малък подарък. Един уикенд с Брандън в Сан Франциско, а в този момент и двамата имаха нужда от това, макар той да не го знаеше и вероятно никога нямаше да узнае. Но Алегра бе изключително доволна от пътуването, което бе предприела.

Докато вземаше багажа си, тя за миг си помисли за Джеф. Той сигурно вече бе пристигнал в Ел Ей и тя не можеше да не се запита за какво си мисли, останал сам в къщата си в Малибу. Беше й казал, че ще й се обади след няколко дни. Алегра обаче вече не бе сигурна дали изобщо би трябвало да отговори на обаждането му. И двамата трябваше да надмогнат обхваналата ги лудост, а това нямаше да е лесно, ако продължат да се виждат. Сега, когато бе напуснала Ню Йорк, Алегра бе твърдо решена да се опита да забрави всичко, случило се там.

Алегра взе такси на летището и помоли шофьора да я закара до Феърмонт. Хотелът беше стар и много представителен и Брандън винаги отсядаше в него с удоволствие. Убеден беше, че за момичетата си е истинско приключение да преспиват от време на време там, а пък и хотелът се намираше в близост до всичко, от което можеха да имат нужда. Веднъж Алегра се бе опитала да го придума да се настанят в някой по-малък хотел в Пасифик Хайтс, но старите навици се променяха най-трудно, а и той неотменно повтаряше, че дъщерите му много харесват Феърмонт.

По това време на нощта пътят до града им отне двадесет минути. Алегра имаше чувството, че едва се движи, когато слезе от таксито и портиерът пое багажа й.

— Ще се настанявате ли, мадам? — учтиво я попита той, а тя успя да се усмихне вяло и да му обясни, че има среща със съпруга си.

Даде си сметка, че Брандън вероятно вече е заспал, но изненадата, която му бе подготвила, си струваше всички трудности и неудобства. Алегра възнамеряваше да вземе ключа, да влезе в стаята, да свали дрехите си и да се пъхне в леглото при него. С удоволствие би си взела и един душ, но не смяташе, че ще е честно да вдига толкова шум докато той спи. Щеше да й се наложи да изчака с душа до сутринта.

Беше вече единадесет и половина, когато застана пред рецепцията, а фоайето все още бе пълно с хора. В хотела имаше няколко изискани ресторанта, посещавани от хора от целия град. Онези, които предпочитаха ориенталска или полинезийска кухня, обикновено вечеряха в „Дъ Тонга рум“, най-богата музикална и развлекателна програма се предлагаше във „Венецианския салон“, а хората, които търсеха уединение и интимност, посещаваха „Мейсънс“. Алегра обаче искаше единствено ключа от стаята, в която бе отседнал Брандън.

— Едуардс, моля — уморено рече тя и прибра настрана косата, паднала върху лицето й. Чувстваше се като повлекана, застанала пред администраторката с дебелото вълнено палто в ръка и с шлифера на гърба си. В едната си ръка държеше пътна чанта, с другата придържаше палтото и куфарчето си, а куфарът й стоеше на пода до нея.

— Първото име? — безизразно я попита служителката.

— Брандън.

— Настанени ли сте вече в хотела?

— Сигурна съм, че той се е настанил. Пристигнал е по-рано тази вечер. Аз току-що пристигам от Ню Йорк.

— А вие сте коя? — Тя изпитателно се взря в Алегра.

— Госпожа Едуардс. — Изобщо не се притесняваше от лъжата. Винаги отсядаше във Феърмонт като госпожа Едуардс. Така беше далеч по-просто.

— Благодаря ви, госпожо Едуардс. Стая 514. — Подаде й един ключ и даде знак на носача.

Той взе куфара и я изпрати до асансьора, като й предложи да вземе и по-малките чанти и тя с удоволствие му ги даде. Имаше чувството, че всеки момент ще се свлече от умора. Беше два и половина сутринта източно време и тя бе непрекъснато на крак от седем и половина сутринта предишния ден. В края на краищата се бе оказало, че пътуването на изток бе съпроводено от много емоции. Опита се да прогони тази мисъл от главата си и докато асансьорът я отнасяше нагоре по етажите, тя едва успя да сподави усмивката, появила се на лицето й, когато си представи изненадата на Брандън при появата й. Той може би изобщо нямаше да се събуди и щеше да я види до себе си чак на сутринта.

Алегра се зачуди дали вече е взел момичетата, или те щяха да пристигнат на сутринта. Подозираше обаче, че вече са в стаята му, което обясняваше ранното му прибиране.

Носачът отключи стаята вместо нея и Алегра му каза да прибере багажа й в антрето и да го остави там. Даде му бакшиш и внимателно сложи пръст на устните си, защото не искаше той да се разприказва и да събуди Брандън. Той бе изкарал доста трудна седмица по време на процеса и вероятно бе изтощен. Алегра изпрати носача, включи настолната лампа във всекидневната на апартамента и затвори вратата. Брандън беше постоянен клиент на хотела и затова почти винаги получаваше апартамент с две спални на цената на две отделни стаи. Алегра бавно тръгна през слабо осветената всекидневна като внимаваше да не вдига шум. От съседната спалня не се чуваше нищо и Алегра за пореден път се увери, че Брандън спи. Куфарчето му стоеше близо до бюрото, сакото му бе провесено на облегалката на един стол, по пода бяха нахвърляни няколко книги и вестници, „Уол стрийт джърнал“, „Ню Йорк таймс“, „Лоу ривю“, а под стола бяха оставени чифт мокасини, с които той обикновено ходеше на работа. Брандън поддържаше изключителен ред и чистота в собствения си апартамент, но в хотелите не беше чак толкова подреден.

Алегра остави на пода всичките си чанти и влезе на пръсти в тъмната спалня. Искаше само да го види, а след това щеше да се съблече и да се пъхне в леглото при него.

Когато обаче очите й привикнаха с тъмнината в стаята, Алегра установи, че леглото е празно. Завивките бяха отметнати настрана, а върху възглавниците имаше шоколад. Брандън не беше там. Алегра се зачуди дали не е навън с момичетата, или пък все още разговаря с Джоани. А може пък да бе отишъл на кино. Брандън обичаше да ходи на кино. Твърдеше, че това го разтоварва, особено след тежка седмица като тази. Изпита леко разочарование. Веднага обаче си даде сметка, че отсъствието му й осигурява достатъчно време да си вземе душ и да отдъхне преди той да се прибере. След това щяха да си легнат заедно и може би нямаше да заспят веднага.

При мисълта за това образът на Джеф отново изплува в съзнанието й, но тя се постара да го прогони. Колкото и абсурдно да изглеждаше това, Алегра започваше да мисли, че сега пък ще постъпи непочтено спрямо него. Цялата тази ситуация беше истинска лудост.

Тя си наложи да не мисли върху това и запали лампата, за да се приготви за банята.

Свали сакото си и отиде да го закачи в гардероба. Веднага щом го отвори, разбра защо Брандън не си е в леглото. На рецепцията й бяха дали ключа от друга стая. В гардероба имаше някакви чужди дрехи. Вътре висяха половин дузина женски рокли, две от които бяха доста официални, чифт дънки и няколко чифта обувки. Алегра бързо се отдръпна от гардероба. Веднага се върна във всекидневната, за да вземе багажа си и да се измъкне преди хората да се приберат и да я заварят в апартамента си. Но когато влезе вътре, тя отново видя сакото на Брандън и познатите обувки. Приближи се и ги разгледа внимателно. Беше сигурна, че са на Брандън. А и куфарчето също бе негово. Би го познала навсякъде, а и инициалите му бяха върху него. Значи стаята беше на Брандън… но в гардероба имаше женски дрехи.

Тя се върна и погледна отново, зачудила се дали Брандън не бе донесъл някои нейни неща, в случай че тя решеше да се присъедини към него. Абсолютно нелепо предположение! Тези дрехи принадлежаха на жена, която беше поне с десет-дванадесет сантиметра по-ниска от нея. Алегра опипа роклите, сякаш се опитваше да проумее какво правят в този гардероб. Беше твърде уморена, а умът й отказваше да асимилира онова, което очите й виждаха.

След това Алегра влезе в банята. Вътре имаше гримове и тоалетни принадлежности, както и някакви златисти чехли, поръбени с бял пух, и една прозрачна нощница от бяла дантела. Едва в този момент Алегра най-после осъзна истинския смисъл на онова, което виждаше. Той беше дошъл в Сан Франциско с друга жена. Нещата, които виждаше, не бяха нейни, не принадлежаха и на дъщерите му, които очевидно не бяха в апартамента. Чак сега Алегра забеляза, че апартаментът няма допълнителна спалня за момичетата. А дрехите, които бе намерила в гардероба, бяха твърде малки, за да са на Джоани. Очевидно бяха на някоя друга. Но коя?

Въпросът щеше да остане без отговор. Алегра се огледа по-внимателно и видя, че навсякъде из апартамента има разхвърляни женски дрехи — чорапогащник на леглото, сутиен върху облегалката на един стол, гащички близо до мивката. Прииска й се да се разпищи.

Но какво правеше той? Какво беше направил? И колко време продължаваше всичко това? Колко пъти я бе правил на глупачка? Колко пъти бе идвал в Сан Франциско с друга жена, а на нея бе обяснявал, че иска да остане сам с децата си? А тя не се бе усъмнила нито за миг. Винаги му бе имала абсолютно доверие. А той просто я бе мамил. Освен това разполагаше с достатъчно възможности да го прави — не само тук, но и в Лос Анджелис.

Изведнъж образът на Джеф изникна пред очите й. Тя бе изпитала смазващо чувство на вина заради няколко целувки и бе зарязала един мъж, който твърдеше, че проявява към нея сериозен интерес само защото се чувстваше обвързана с Брандън. И защото смяташе, че му дължи вярност и почтеност. А той се оказа мошеник и лъжец.

Горещи сълзи опариха очите й. Тя продължи да се оглежда. Само че нямаше какво повече да види, а не желаеше да я заварят в апартамента, след като се приберат от вечеря.

Лицето й пламна от гняв, когато си припомни всичките онези случаи, в които той се дистанцираше от нея под предлог, че има нужда от собствено пространство и потребност да остане сам. Сега вече всичко й стана ясно. Брандън се оказа долнопробен измамник.

Нарамила непохватно всичките си чанти, Алегра бързо излезе от стаята и се спусна към асансьора, като се молеше да не се сблъска с тях на вратата му. Но асансьорът се оказа празен. Алегра слезе до фоайето, излезе през изхода откъм улица Калифорния и се огледа за такси с ясното съзнание, че по това време на нощта едва ли ще има много таксита по улиците. Сан Франциско не беше Ню Йорк и такситата не бяха толкова много. Освен това повечето от тях обикновено чакаха пред главния вход на хотела. Само че това бе последното място, където Алегра би отишла в момента. Не искаше да се сблъска с Брандън и дамата му. Остана да виси на улица Калифорния, стиснала чантите си в ръце, а таксита профучаваха край нея, пълни с туристи. Алегра ги гледаше безпомощно, а очите й се пълнеха със сълзи на гняв.

Все още не можеше да повярва в онова, което Брандън й бе причинил. Той я мамеше и само един Господ знаеше колко време продължава това. Царят на необвързването май се раздаваше без остатък.

Най-после спря едно такси и шофьорът слезе, за да й помогне с багажа.

— Много ви благодаря — разсеяно промълви тя и влезе в колата.

— Накъде?

— Летището — отвърна тя. Гласът й потрепера и Алегра покри лицето си с ръце.

— Добре ли сте, госпожице? — Шофьорът беше приятен възрастен човечец и очевидно изпитваше съчувствие към нея. Тя приличаше на малко хлапе, което бяга от къщи.

— Добре съм — отговори тя с обляно в сълзи лице, докато пътуваха обратно по пътя, който бе изминала преди по-малко от час.

Алегра сведе поглед и видя, че все още държи ключа от хотелската стая в ръката си. Пусна го на седалката до себе си и се загледа през прозореца. Не спираше да се пита от колко време животът й с него не е бил нищо повече от една лъжа. Опита се да си спомни всички случаи, в които бе идвал сам да види децата си, както и онези другите случаи, в които бе настоявал, че има нужда от собствено пространство и изпитва потребност да остане сам със себе си.

Алегра се връщаше назад в спомените си и се чудеше дали бе започнал да я мами още от самото начало, дали връзката им не бе просто някаква игра за него, а изневярата — неразделна част от същността му и начина му на живот.

След двадесет минути стигнаха летището и шофьорът й помогна да слезе от колата.

— Къде отивате толкова късно? — внимателно я попита той. Беше възрастен човек с шкембе и огромен мустак. Но тя беше толкова красиво момиче, а бе плакала през целия път до летището. Изпитваше съжаление към нея и искаше да й помогне.

— Връщам се в Ел Ей — отвърна тя. Опита се да възвърне самообладанието си, но усилието се оказа безплодно. Потърси кърпичка в чантата си и издуха носа си. — Съжалявам… наистина съм добре — опита се да се извини тя.

— Миличка, изобщо не изглеждаш добре. Но всичко ще се оправи. Сега само се прибери у дома. Каквото и да ти е сторил, на сутринта вече ще съжалява — увери я той, предположил, че сълзите са причинени от някой мъж.

Брандън обаче никога нямаше да съжалява така, както съжаляваше Алегра през тази нощ.

Алегра благодари на шофьора и влезе в сградата на летището само за да научи, че е изпуснала последния полет. Самолетът за Ел Ей бе излетял в девет часа. Вече минаваше полунощ и единственото, което можеше да направи, бе да остане на летището и да изчака следващия полет. Нямаше дори дежурен служител, който да приеме багажа й. Предложиха й да се настани в хотела на летището, но Алегра нямаше сили дори за това. Не желаеше да ходи където и да било. Искаше само да си седи необезпокоявана в чакалнята. Върху твърде много неща трябваше да помисли.

За частица от секундата си помисли дали да не звънне на Джеф. Но веднага отхвърли идеята — не й се струваше редно да изплаче мъката си пред него след всичко, което го бе принудила да изтърпи в Ню Йорк. Беше го накарала да се бори за всяка целувка, докато Брандън вероятно й бе изневерявал през цялата седмица. Не можеше да не се пита кое е момичето, отседнало с него в хотел Феърмонт, но докато се намираше в апартамента, бе толкова стъписана и огорчена, че изобщо не й хрумна да потърси някакъв документ за самоличност или вещ с изписани върху нея имената на притежателката й. Сцената, на която се бе озовала непоканена, й се бе сторила болезнено интимна с разхвърляното навсякъде бельо и ефирната нощничка. Алегра все още не можеше да повярва напълно на онова, което бе видяла. Чувстваше се като натрапница и благодареше на Бога, че не я бяха заварили в стаята. Това щеше да е върхът. Но имаше и по-ужасен вариант — съвсем спокойно можеше да ги завари двамата в леглото.

Алегра потрепери само при мисълта за това.

Тя нае едно гардеробче и заключи вътре багажа си. Така спокойно можеше да отиде да изпие едно кафе, без да й се налага да влачи всичките чанти със себе си. След известно време започна да възвръща спокойствието си. В един момент бе обхваната от силна ярост, но и тя постепенно отмина и остана единствено чувството на безмерна тъга. Помисли си да звънне на майка си и да й разкаже за случилото се, но Блеър изпитваше такава силна неприязън към Брандън, че сигурно нямаше да пропусне възможността да натрие носа на дъщеря си и да я увери, че Брандън я е мамил през цялото време. А дали беше така в действителност? Нямаше начин да узнае истината. И искрено се съмняваше, че той ще й даде честен отговор, ако го попита. За момента Брандън все още не знаеше, че е бил хванат на местопрестъплението.

Алегра изпи пет големи чаши черно кафе и остана будна през цялата нощ — четеше списания, размишляваше за Брандън и се разхождаше из сградата на летището. В един момент й хрумна да му напише писмо, в което да сподели онова, което изпитваше в момента, но идеята не й допадна особено. Не знаеше какво да направи. Би могла да се върне във Феърмонт. Би могла да му звънне по телефона, за да чуе какво ще й каже в своя защита.

Можеше да направи много неща, но най-много от всичко искаше да се прибере у дома и да помисли на спокойствие.

Дочака изгрева на слънцето и отново се разплака докато си мислеше за него. В шест часа хвана първия самолет за Ел Ей. Имаше чувството, че е превъртяла напълно. Беше събота и самолетът бе почти празен — имаше само няколко души, които изглеждаха като бизнесмени, и едно-две семейства.

Стюардесата й наля втора чаша кафе и й сервира закуска, която Алегра изобщо не докосна. Чувстваше се напълно изцедена. Пътуваше вече почти двадесет часа и й личеше.

Самолетът кацна в седем часа и десет минути. Алегра взе такси от поредното летище. За по-малко от два дни бе минала през три летища. Облегна глава на седалката на таксито, с което пътуваше към дома си.

В осем сутринта влезе през входната врата на къщата си. Беше отсъствала почти седем дни, влюбила се бе в един мъж, когото бе срещнала на три хиляди мили от дома си, и бе открила, че мъжът, на когото бе посветила две години от живота си, я мами с друга. Твърде дълга и трудна седмица — особено пък последната нощ, която бе прекарала в Сан Франциско.

Алегра остави куфарчето си и се огледа. Чистачката бе оставила голяма купчина неотворена поща върху бюрото й, а касетата на телефонния й секретар бе почти пълна. Пусна го и чу обичайните съобщения от химическото чистене относно едно сако, което не можели да почистят, от пералнята, където бяха загубили някакви калъфки, от някакъв фитнес клуб, предлагащ й членство, от сервиза, от който бе купила гуми за колата си. Майка й бе позвънила предишната вечер, за да провери дали Алегра желае да вечеря с тях в неделя вечерта, а Кармен се бе обадила само за да й каже, че е отседнала при приятел. Оставила бе някакъв телефонен номер, който се стори познат на Алегра, но съобщението свърши толкова бързо, че тя изобщо не се сети чий е.

И тогава, в самия край на касетата, се чу гласът на Брандън. Обаждаше се, за да я информира, че заминава за Сан Франциско да посети дъщерите си. Процесът бил свършил по-рано от предвиденото, а момичетата много държали да го видят. Бил сигурен, че тя ще е уморена след прекараната в Ню Йорк седмица и че й предстои много работа в офиса докато навакса отсъствието си. Щял да я види в неделя вечерта, когато смятал да се върне в града. Алегра се зачуди дали Брандън ще си направи труда да й позвъни отново или просто ще реши, че това съобщение е повече от достатъчно. Освен това се запита дали му идва наум, че тя би могла да му позвъни.

В момента обаче нямаше никакво намерение да се обажда на него или на когото и да било друг. Искаше да остане сама, да ближе раните си на спокойствие и да реши какво трябва да се направи. Все още не бе сигурна как точно да му каже, че знае истината. Но всичко беше повече от ясно. Не съществуваше и най-малко съмнение относно естеството на заниманията му в Сан Франциско и Алегра не можеше да си представи дори, че след случилото се би могла да продължи връзката с него.

Тя разопакова багажа и прибра дрехите си. Препече си филийки и си приготви чаша чай. Взе душ, изми косата си и се опита да постигне някакво равновесие, макар че през цялото време усещаше постоянна, почти физическа болка в сърцето. Имаше чувството, че нещо се бе скършило в душата й в мига, в който бе видяла сутиена и прозрачната нощница на приятелката на Брандън.

В десет часа позвъни на родителите си и изпита облекчение, когато научи, че не са си у дома. Сам я информира, че отишли да играят тенис в клуба. Алегра й каза само, че е добре, че току-що се е върнала от Ню Йорк и че трябва да свърши твърде много неща, поради което не може да приеме поканата за вечеря.

— Много те моля да кажеш на мама, че съм се обаждала. Ще го направиш ли, Сам?

— Разбира се — нехайно отвърна сестра й и Алегра веднага се притесни, че майка й няма да получи съобщението. Саманта понякога забравяше за тези неща, ако съзнанието й бе ангажирано с нещо по-важно — с някое парти, гадже или обиколка на магазините с приятелка.

— Не забравяй, моля те! Не искам да си помисли, че не съм отговорила на обаждането й.

— Виж колко си надута само! Твоите съобщения не са чак толкова важни, Али!

— За мама може и да са.

— Успокой се, ще й кажа. Как прекара в Ню Йорк, между другото? Купи ли си нещо?

Да, една книга от един мъж, с когото се запознах и с когото карах кънки…

— Нямах време за пазаруване.

— Сухарка. Никакви забавления!

— Предприех това пътуване не за забавления. Бях там по работа. — Но се бяха случили и много други неща. — Как е мама?

— Добре. Защо? — Сам изглеждаше изненадана от въпроса на Алегра. Изобщо не й бе хрумнало, че нещо може да не е наред. На седемнадесет години целият свят се въртеше около собствените й интереси, а родителите й бяха твърде ниско в класацията на приоритетите й.

— Добре ли се чувства, след като не получи наградата?

— Разбира се. — Сам сви рамене. — Не е споменавала нищо. Не мисля, че това е толкова важно за нея.

Последните й думи само още веднъж показаха на Алегра, че Сам много малко познава майка им. Блеър беше перфекционист, който се тревожи за всеки детайл. Алегра бе сигурна, че е преживяла болезнено загубата на наградата, но никога не би си го признала. Седемнадесетгодишната Сам обаче нямаше и най-малка представа за истинските чувства на майка си. Това беше последната й година в гимназията и тя мислеше единствено за кариерата си на модел и за кандидатстването си в колеж.

— Кажи на мама, че ще й се обадя, когато имам време и предай много поздрави на нея и татко.

— Добре, де… не искаш ли да си го запиша?

— Престани!

— Май си в скапано настроение.

— Прекарах цялата нощ на летището.

Да не говорим за случилото се с Брандън. Освен това не беше в настроение да понася забележките на една седемнадесетгодишна хлапачка.

— Извинявай…

— Довиждане, Сам. — Вече й бе дошло до гуша.

Затвори телефона, помисли малко и реши да се обади на Алън. Той обаче не си беше у дома.

Искаше й се да поговори с него за случилото се. Той не изпитваше особени симпатии към Брандън, но винаги бе демонстрирал безпристрастност и обективност. Освен това искаше да сподели с Алън и за срещата си с Джеф, да чуе мнението му за налудничавото й увлечение по един съвършено непознат мъж.

На обяд вече бе толкова изтощена, че не можеше дори да разсъждава нормално. Накрая се предаде и полегна на леглото си. Никой не я потърси по телефона, никой не звънна на входния звънец. Брандън дори не се обади, за да провери дали се е прибрала невредима от Ню Йорк.

Алегра се пробуди шест часа по-късно. Навън отново бе тъмно, а тя имаше чувството, че някой е поставил петтонна тежест на гърдите й и топка за боулинг в корема й. Дълго време остана неподвижна на леглото си, загледана в тавана. Мислеше за него, а сълзите бавно се стичаха от ъгълчетата на очите й и мокреха лицето й. Предишната нощ бе твърде мъчителна за нея и Алегра дори и в този момент не знаеше как да постъпи. Не искаше да продължава напред, да започва всичко отначало, да се доверява на някого другиго. Джеф вероятно бе същият като останалите. Тя винаги ги избираше такива — мъже, които я отбягваха и я нараняваха, мъже, които не можеха да се раздават и в крайна сметка я изоставяха. Единственият мъж в живота й, който никога не я бе наранявал и никога не бе бягал от нея, бе Саймън Стайнбърг, Той бе единственият мъж, на когото можеше да има доверие и дори се осмеляваше да обича. И бе повече от сигурна, че той никога не би предал любовта й.

А сега щеше да й се наложи да се изправи срещу Брандън. Беше толкова уморена, че просто не можеше да понесе мисълта за това. Не желаеше да вижда лицето и очите му, защото знаеше, че ще я излъже. И тя щеше да го намрази.

Дори не си направи труда да хапне нещо тази вечер. Остана да лежи в леглото си — спеше на пресекулки, а през останалото време плачеше. Събуди се в неделя сутринта и най-после стана от леглото. Имаше чувството, че е като пребита — болеше я цялото тяло, а тя дори не знаеше защо. Всяко мускулче по тялото й крещеше от болка, а тъпата болка в сърцето не отминаваше. Не й се говореше с никого и когато Кармен й се обади, Алегра не вдигна телефона. Кармен се смееше през цялото време и Алегра се успокои, че тя е добре.

През останалата част от деня не я потърси никой. Брандън позвъни чак в четири часа след обяд.

Тя вдигна слушалката в мига, в който чу гласа му. Искаше час по-скоро да приключи с него, а той й бе казал, че може да мине да я види, след като се прибере от Сан Франциско.

— Здрасти, Брандън — спокойно рече Алегра. Ръката й трепереше неудържимо, но в гласа й нямаше нищо подозрително.

— Здрасти, скъпа, как си? Как мина полетът от Ню Йорк?

— Благодаря, добре. — Държеше се хладно, но не злобно и той просто си помисли, че е затънала в работа. И с него се случваше понякога и той го намираше за напълно нормално.

— Обаждах ти се в петък след обяд, но предполагам, че още не си се била прибрала — спокойно рече той.

— Чух съобщението. Ти къде си? — Напрежението започваше да й личи.

— Все още съм в Сан Франциско — обясни Брандън. — Прекарах страхотен уикенд с момичетата. Сега, след като делото приключи, имам чувството, че някой е смъкнал от гърба ми огромен товар. Усещането е страхотно.

Очевидно бе така, още повече че и уикендът, по собствените му думи, бил страхотен.

— Радвам се да го чуя. Кога се връщаш в Ел Ей?

— Смятам да взема самолета в шест часа. Около осем ще бъда при теб.

— Чудесно — заяви тя. Чувстваше се като робот и той като че ли най-после усети нещо.

— Да не би нещо да не е наред? — Не изглеждаше загрижен, а просто изненадан. — Още си уморена от пътуването, а?

— Да, така е. — Уморена бе както никога преди през живота си. — Значи ще се видим в осем.

— Страхотно. — Брандън се поколеба за момент, почувствал сякаш че трябва да каже още нещо и този път бе готов да го стори. Твърде изкусно прикриваше следите си. — Алегра… наистина ми липсваше.

— И ти на мен — отвърна тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — И ти на мен. Ще се видим по-късно.

— Искаш ли да излезем някъде на вечеря? — Алегра бе изненадана, че след прекарания уикенд с госпожица Прозрачна нощница Брандън все още има сили и енергия за вечеря навън. А може би връзката му с нея също бе на изчерпване и той не влагаше прекалено много емоции и старание.

— Всъщност бих предпочела да си остана у дома.

Не би могла да му каже онова, което имаше да му казва, в ресторант или на друго обществено място. Следващите четири часа й се сториха безкрайни. Съзнаваше, че трябва да приключи с това час по-скоро. Заради нея самата.

През този следобед Алегра излезе на дълга разходка, а след това се обади на родителите си. Каза на майка си, че трябва да отиде до офиса и ще остане да работи до късно.

— В неделя? Но това е нелепо! — възкликна Блеър, притеснена за дъщеря си. Алегра работеше твърде много и гласът й звучеше уморено.

— Отсъствах цяла седмица, мамо. Ще дойда да ви видя някой ден през седмицата.

— Грижи се за себе си — въздъхна Блеър и по изключение не попита за Брандън. Алегра мислено й благодари.

Вечеря с кисело мляко, опита се да гледа новините по телевизията, но установи, че думите не стигат до съзнанието й. Най-накрая се сви на канапето и зачака. В осем и петнадесет го чу да спира на алеята. Изправи се и седна на дивана, когато го чу да превърта ключа в ключалката. Беше му дала ключ преди повече от година. Той влезе усмихнат и спокоен и се приближи до нея с намерението да я прегърне. Алегра обаче го изненада напълно, когато се изправи, за да го поздрави. Отстъпи крачка назад и го изгледа от горе до долу. Изпитателно се взря в очите му, но не намери отговори на въпросите си.

Той изглеждаше шокиран. Алегра беше много обичлива и дружелюбна по природа и фактът, че не му позволи да я прегърне, силно го изненада. Последва дълга пауза, в която тя не каза нищо. Двамата стояха един срещу друг и се гледаха мълчаливо.

— Нещо не е наред ли? — най-накрая попита той.

— Струва ми се, че да, Брандън. А ти не смяташ ли така? — Не каза нищо повече, но забеляза как той се напрегна и моментално застана нащрек.

— Какво трябва да означава това?

— Може би ти трябва да ми кажеш. Изведнъж ми хрумна, че зад гърба ми стават разни неща, а аз не зная нищо за тях. Неща, които ти би трябвало да си споменал, Брандън.

— Какви например? — Той стоеше и я гледаше в упор. Започваше да се ядосва, но Алегра знаеше, че това е форма на самозащита. Беше изловен в крачка и започваше да се досеща за това преди още да го е чул от нея. — Не разбирам за какво говориш. — Той се отдалечи от нея и отиде в другия край на стаята.

Алегра седна отново, без да сваля поглед от него.

— Напротив, разбираш. Чудесно разбираш за какво говоря, но не си съвсем сигурен каква част от истината зная. Аз също не съм сигурна и бих искала да науча сега. Колко често и от колко време? Колко жени си чукал? През целите две години ли си ме мамил, или забежките ти са отскоро? Кога започна това, Брандън? Изведнъж си спомних всичките случаи, в които си пътувал до Сан Франциско, всичките случаи, в които ми казваше, че искаш да си сам с момичетата, или пък че двамата с Джоани трябва да поговорите. Тук дори не влизат случаите, в които пътуваше до Чикаго, нито пък сделката, която уж сключваше в Детройт. Е, кога започна? — Тя го изгледа студено. Цялата болка, която бе разяждала душата й през изминалите два дни, изведнъж се превърна в ледено безразличие. — Кога започна, Брандън?

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш — заяви той, опитвайки се да я накара да се чувства като глупачка. Само че изведнъж пребледня и се наложи да седне. Запали цигара и Алегра забеляза, че ръцете му треперят.

— И това сигурно много те изнервя. Поне аз бих се изнервила, ако бях на твое място — додаде тя като го наблюдаваше. — Проблемът е в това, че аз дори не виждам смисъл в случилото се. Защо трябваше да си даваш целия този труд? Та ние дори не сме женени. Защо започна да ме мамиш? Защо не сложи край, преди да сме стигнали дотук?

— Докъде сме стигнали? — попита той, опитвайки се да изглежда объркан. Може би му се искаше да намекне, че Алегра се е побъркала, но не смееше. Ясно му бе, че тя кипи от гняв.

— До уикенда, който ти прекара в хотел Феърмонт. Сигурна съм, че не е нужно да споменавам всички подробности. — Дългата й руса коса падаше над едното й рамо и тя нямаше ни най-малка представа колко красива изглежда със сините си дънки и стария си тъмносин пуловер.

— И какво означава всичко това? — Очевидно бе решил да отрича докрай и тя го изгледа с презрение.

— Добре, щом искаш да ти разясня думите си… макар че ако бях на твое място, не бих те накарала да го правиш. В петък позвъних в офиса ти и секретарката ти ме информира, че делото е приключило и че ти заминаваш за Сан Франциско, за да видиш момичетата. И аз, каквато съм си глупачка, реших да те изненадам и смених билета си на нюйоркското летище.

Лицето му пребледняваше все повече и повече, но той продължаваше спокойно да пуши цигарата си, леко присвил очи.

— Взех самолет до Сан Франциско — продължи Алегра. — Самолетът закъсня, но ще ти спестя тези подробности. Пристигнах във Феърмонт някъде към единадесет и половина в петък вечерта. Мислех да те изненадам и тихичко да се пъхна в леглото. Представих се като госпожа Едуардс и от рецепцията ми дадоха ключ от стаята ти.

Той с раздразнение загаси цигарата си.

— Не е трябвало да го правят.

— Предполагам — тъжно се съгласи тя. Историята не беше особено приятна и сега, когато трябваше да я разкаже изцяло, Алегра отново си припомни всички ужасни подробности. — Както и да е… Та влязох аз в стаята и, като се вземе предвид какво всъщност можеше да стане, мисля, че извадих късмет. Ти и приятелката ти бяхте навън. В началото си помислих, че съм сбъркала стаята, но после познах куфарчето и сакото ти. Останалите неща обаче изобщо не ми бяха познати. Не бяха мои, не принадлежаха на Ники или на Стефани, не бяха и на Джоани. И така, чии са, Брандън? Да продължавам ли да разпитвам, или просто да сложим край и да забравим за всичко?

Алегра не сваляше поглед от него, а той мълчеше и очевидно се опитваше да намери думите, с които да й отговори. В продължение на един дълъг момент не можа да измисли нищо.

— Изобщо не е трябвало да ходиш там, Алегра — най-накрая заяви Брандън и думите му буквално я изумиха. Не можеше да повярва на ушите си.

— И защо?

— Не беше поканена. И тъй като си пристигнала без покана, може би си си получила заслуженото. Аз не се появявам изневиделица, когато заминеш някъде по работа. Двамата с теб не си принадлежим. Не сме женени. И всеки има право да живее собствения си живот.

— Наистина ли? — Тя го погледна, дълбоко изненадана от онова, което бе чула току-що. — А аз си мислех, че двамата с теб, малко или много сме… как им викат напоследък… сериозно обвързани. Или това е старомодно. Не живеем заедно, така че какви сме? Смятах, че и двамата сме моногамни, но очевидно не е така.

— Не ти дължа никакви обяснения. Не съм женен за теб — заяви Брандън и се изправи.

— Не, не си — съгласи се Алегра. — Женен си за друга жена.

— Това е, което не ти дава мира, нали? Фактът, че успях да запазя собствената си независимост. Не съм твоя собственост, нито пък нечия друга. Ти не ме притежаваш, Алегра. И никога няма да ме притежаваш. Нито ти, нито семейството ти, нито който и да било друг. Защото аз правя само онова, което желая.

До този момент Алегра изобщо не си бе давала сметка за истинските размери на негодуванието му; нямала бе и най-малка представа колко дълбоки са чувствата и недоволството му.

— Никога не съм искала да те притежавам. Исках само да те обичам и може би впоследствие да стана твоя съпруга.

— Нямам желание да се женя отново. Иначе отдавна щях да съм се развел. Така ли не можа да го разбереш?

Алегра не само бе дълбоко наранена, но и се почувства като пълна глупачка. Поведението му е било повече от ясно, точно както й бе казала и доктор Грийн, само че тя бе отказвала да приеме действителността. Не искаше да чува истината, изречена от устата на нейния психоаналитик, точно както не желаеше да я чуе и сега. Но вече и двамата бяха много ядосани и в крайна сметка всичко излезе наяве. Жестоко и болезнено.

— Ти се възползва от мен! — обвини го тя от другия край на стаята. — Излъга ме, измами ме! Нямаше право да постъпваш така с мен. Аз бях изключително почтена към теб, Брандън, и поведението ти не ти прави чест.

— Чест! А ти откъде знаеш кое е честно и кое не е в този свят? Не ми пробутвай тези глупости, Алегра. Гледай себе си, а мен остави на мира.

— Та ти чукаше друга жена, а на мен ми обясняваше, че си отишъл да се видиш с децата си? Що за морал е това?

— Става дума за моя живот, за моите дела и за моите деца. А ти винаги си искала да се бъркаш навсякъде, да участваш във всичко, да бъдеш част от моя свят. Само че аз не желая това и ти прекрасно го знаеше.

— Не, не съм — жално възрази тя. — Никога не съм го разбирала. И може би е трябвало да ми го обясниш, преди да сме стигнали дотук и преди да сме пропилели две години от живота си.

— Аз не съм пропилял нищо — самодоволно заяви той. — През цялото време правих само онова, което исках.

— Махай се от дома ми — процеди тя и го изгледа заплашително. — Ти си една долна отрепка, лъжец и измамник, а аз в продължение на цели две години живях в сянката на твоя егоизъм. Ти не си способен да дадеш каквото и да било на хората — на мен, на приятелите си, на колегите, с които работиш, даже и на онези, които претендираш, че обичаш. Не даваш нищо и на децата си. Изпитваш постоянен страх, че някой може да проникне през защитната ти обвивка, да те накара да почувстваш нещо, да те принуди да го допуснеш до себе си. Ти си само едно жалко подобие на човек. А сега се махай от дома ми!

Той се поколеба само за миг и хвърли един поглед към спалнята, но Алегра се изправи, приближи се до входната врата и я отвори широко.

— Чу ме. Махай се. Говоря сериозно.

— Мисля, че част от дрехите ми са все още в спалнята ти, Алегра.

— Ще ти ги изпратя по пощата. Довиждане.

Алегра стоеше до отворената врата и не сваляше поглед от него. Лицето му се разкриви от гняв. Изглеждаше така, сякаш е готов да я удуши. Бързо мина край нея и през отворената врата, без да направи опит да я целуне или да се извини, без да се обърне назад, без да изпитва никакво разкаяние… без да се сбогува дори.

Брандън беше абсолютно безсърдечен, а нещата, които й бе казал, я бяха наранили дълбоко. Не й бе спестил нищо — сега вече Алегра знаеше, че никога не й е бил верен и че винаги се е ръководил единствено от собствените си разбирания и желания. Беше толкова студен и себичен, че цялата любов, търпение и топлота на света не биха могли да го променят. Но най-страшно от всичко бе признанието му, че никога не я е обичал. Останалите му признания само потвърждаваха правотата на доктор Грийн и караха Алегра да недоумява как е могла да бъде толкова глупава.

След като Брандън си тръгна, тя седна на дивана, замислена върху случилото се. Остана така дълго време, а накрая се разплака. Той наистина бе само едно долно, егоистично създание, но през изминалите две години Алегра толкова упорито си бе втълпявала, че се обичат, че сега не можеше да понесе болката от преживяното огромно разочарование. Дори не се осмели да се обади на доктор Грийн и да потърси утеха. Не искаше да слуша познатата тирада за грешките, които постоянно допуска. Не желаеше да чува и майка си, която със сигурност щеше да заяви, че разривът с Брандън е истинска благословия за дъщеря й. Самата тя вече съзнаваше, че ще се чувства много по-добре без него, но въпреки това изпитваше непоносима болка при мисълта за начина, по който той я бе подвел и използвал. През цялото време не бе изпитвал никакви чувства към нея и съвсем спокойно си го бе признал, докато седеше на канапето й, пушеше цигарата си и разрушаваше онова, което бе останало от чувствата й към него. Искаше й се да излее душата си пред някого, да му разкаже за този непочтен кучи син, но нямаше пред кого. Беше съвсем сама. По същия начин се бе чувствала и когато се запозна с него — отхвърлена, самотна, зарязана от последния й любовник. Винаги бе смятала, че тогава се е поучила от грешките си, но се оказа, че се е лъгала. И това бе най-лошото. Сега вече нямаше как да се скрие от истината.

Остана да лежи на леглото си дълго след като Брандън си тръгна. Мислеше за него, убеждаваше сама себе си, че без него ще й е по-добре, припомняше си чувствата, които бе изпитала в стаята му във Феърмонт. От време на време обаче поглеждаше към снимката им, направена в Санта Барбара предишната година, когато нещата между тях вървяха толкова добре и тя вярваше, че е безумно влюбена, и душата й се изпълваше с непоносима болка от огромната загуба.

Чудеше се дали Брандън ще й се обади отново, дали някога ще й каже, че съжалява за непочтеността си. Но Алегра изживяваше тази трагедия за трети пореден път, а двамата й предишни приятели никога не я бяха потърсили отново. Те просто разбиваха сърцето й и изчезваха. А сега и последните две години от живота й изчезнаха заедно с Брандън Едуардс.

По-късно през нощта Алегра впрегна цялата си воля, за да намери сили да стане от леглото и да загаси лампите. Загледа се в панорамата, открила се през прозореца, и отново се замисли за него. Знаеше, че може да се обади на Джеф и да му каже, че е свободна, но не желаеше да го направи. Имаше нужда от време, за да прежали Брандън. Той наистина беше измамник и семейството й никак не го харесваше, но тя все още го обичаше.