Даниел Стийл
Сватбата (16)

Глава 16.

През цялата седмица преди пътуването им до Ню Йорк Алегра имаше чувството, че се движи по много тънък лед. Знаеше, че Джеф ще побеснее, ако и този път се случи нещо и тя откаже да тръгне с него. До четвъртък обаче не се случи нищо извънредно и тя си отдъхна, когато в четвъртък вечерта двамата се заеха да опаковат багажа си. Алегра с облекчение реши, че страховете й са били безпочвени — никаква криза не осуети пътуването им, а и опасенията й от предстоящата среща с майка му вероятно бяха твърде глупави и неоснователни. Джеф също я убеждаваше в това и постоянно й повтаряше, че майка му ще изпадне във възторг от нея.

И двамата бяха уморени след дългите седмици, изпълнени с напрежение и работа, но нещата като че ли най-после започваха да се подреждат добре както за тях, така и за всичките клиенти на Алегра. Дори и Кармен изглеждаше малко по-добре през последните дни. Снимките на филма бяха започнали и тя бе погълната от работата по него. Все още се чувстваше ужасно самотна без Алън, но двамата постоянно разговаряха — предимно по клетъчния телефон, с който тя не се разделяше. Звънеше му по всяко време на денонощието. Обаждаше му се по-често отколкото на Алегра. Алегра най-накрая я бе помолила поне да се опита да не й звъни толкова често през нощта. И Кармен й бе обещала. След което бе започнала да звъни на Алън.

— Не мога да повярвам, че все пак заминаваме — заяви Джеф и остави двата им куфара във входното антре. И двамата имаха срещи на следващата сутрин, а след това веднага тръгваха за летището. — В Саутхемптън е прекрасно по това време на годината — додаде той, но не Саутхемптън притесняваше Алегра. Въпреки всичките му уверения и обещания тя продължаваше да се страхува от срещата с майка му.

Алегра отиде на фризьор и се погрижи за маникюра си. Реши да пътува с тъмносин ленен костюм на Живанши. Искаше да направи добро впечатление още на летището. Възнамеряваше дори да прибере косата си и да я вдигне нагоре. А когато вечерта си легнаха, Джеф й се усмихна и започна да й разказва за времето, което бе прекарал като дете в Саутхемптън и Вермънт, където ходел често докато баба му била жива.

Двамата заспаха дълбоко като две хлапета и Алегра си помисли, че сънува, когато чу някакви звънци. Нещо звънеше в далечината, но тя нямаше никаква представа какво е. Може би биеха църковните камбани във Вермънт, в просъница реши тя и тогава изведнъж си даде сметка, че звъни телефонът. Скочи от леглото, както правеше винаги, за да не се събуди Джеф, но той, както винаги, се бе събудил още преди нея.

Алегра вдигна слушалката и видя, че часът е четири и половина сутринта.

— Ако е Кармен, кажи й, че ще я убия — промърмори Джеф и се претърколи на другата страна. — Човек няма никакъв шанс да се наспи в тази къща, докато и ти живееш в нея. — Очевидно беше ядосан и Алегра заговори съвсем тихичко, сигурна, както и Джеф, че и този път Кармен ги е обезпокоила.

— Ало? Кой се обажда? — попита Алегра, вбесена от обаждането в този час и изпълнена с ужас, че нещо отново ще й попречи да тръгне за Ню Йорк.

— Малаки О’Донован е, скъпа — провлачено рече той и хлъцна. Беше мъртвопиян.

— Не ми се обаждай по това време, Мал. Часът е четири и половина сутринта.

— Е, вече те събудих, миличка. А и как щеше да разбереш, че съм в затвора. Казаха ми да се обадя на адвоката си. И аз направих точно това. Така че бъди добро момиче и ела веднага да ми платиш гаранцията.

— О, за бога! Отново ли си шофирал в пияно състояние?

Арестите му за шофиране в пияно състояние бяха повече от глобите, които обикновените хора получаваха за неправилно паркиране. Алегра непрекъснато го предупреждаваше, че ще дойде ден, в който ще му се наложи да преспи в затвора. И ще остане без шофьорска книжка. Той обаче имаше много влиятелни приятели, които му помагаха, и до този момент късметът неизменно бе на негова страна. Честите му престои в клиники за рехабилитация караха властите да си затварят очите пред нарушенията му, но Алегра бе сигурна, че този път вече ще го лишат от шофьорската му книжка.

— Ама това е пълна глупост от твоя страна! — заяви тя.

— Зная. Зная. Съжалявам. — Сякаш наистина се разкайваше, но очакваше от нея да стане веднага и да отиде да плати гаранцията му. В края на краищата тя беше неговият адвокат.

— Не можеш ли да се обърнеш към някой друг, който да дойде и да те освободи, Мал? Аз съм в Малибу, а сега е все още нощ.

Джеф имаше право. Ако тя не бе вдигнала телефона в този час, той просто щеше да изчака до сутринта, за да й позвъни. Но тя бе отговорила на обаждането и сега очакваше от нея да отиде там и да го измъкне от затвора. Оказа се трудно да го убеди да изчака до сутринта — той настояваше тя незабавно да се яви в затвора и да плати гаранцията му.

— Добре — най-накрая се предаде Алегра. — Къде си?

Намираше се в Бевърли Хилз. Карал в насрещното платно, а между краката си държал отворена бутилка „Джак Даниълс“. В жабката на колата пък намерили пакетче трева. Имаше късмет, че полицаите не намерили по-голямо количество дрога, но те вероятно не са и търсили много настоятелно, защото го познали веднага.

— Ще бъда там след половин час.

Тя затвори и погледна към Джеф, който лежеше напълно неподвижно. Изглеждаше заспал, но Алегра чувстваше, че се преструва. Понечи да излезе на пръсти от стаята и откри, че е права.

— Ако не дойдеш навреме за самолета, Алегра, искам да знаеш, че няма да има никаква сватба — спокойно заяви той изпод завивките.

Тя се закова на мястото си, извърна се и го погледна тревожно.

— Не ме заплашвай, Джеф! Правя каквото мога. Ще бъда там.

— Постарай се.

Не каза нищо повече и тя излезе от стаята. Облече си дънки и бяла риза. Шофираше по крайбрежната магистрала и кипеше от гняв. Беше ядосана на всички. На Малаки О’Донован, който си мислеше, че всичко му е позволено и очакваше от нея постоянно да виси по затворите и да плаща гаранциите му. И на Кармен, която я използваше като отдушник денем и нощем. И на Алън, който непрекъснато й се обаждаше и я молеше да се грижи за съпругата му. Че дори и на Джеф, който на моменти се вбесяваше от клиентите й, а забравяше, че и той не беше цвете за мирисане — сутрин ставаше в три часа, за да е сигурен, че ще се яви на снимачната площадка преди всички останали, и прекарваше нощите си в преработване на сценария. Всички очакваха от нея да проявява разбиране и да постъпва според очакванията им. А на нея започваше да й писва и, кой знае защо, най-много се ядосваше на Джеф. Тя, разбира се, щеше да хване самолета… надяваше се… освен ако Малаки не бе загазил много сериозно. Едно поне бе ясно още отсега — срещата й с таблоидите бе неизбежна. Господи, започваше да се уморява и от това. Всички очакваха от нея да ги измъква от всевъзможни каши и затруднения, сякаш тя е била създадена на този свят с едничката цел да разрешава проблемите им.

Стигна до полицейския участък на Бевърли Хилз, слезе от колата и ядно затръшна вратата след себе си. Влезе в сградата и видя един полицай, когото познаваше. Каза му защо е там и той кимна. Влезе вътре, за да провери какво е положението, и след няколко минути се върна заедно с Мал. Алегра трябваше да се подпише, което не беше никакъв проблем, но този път се наложи Мал да остави шофьорската си книжка в полицията. Насрочиха му дата за явяване в съда, която за огромно облекчение на Алегра бе чак след месец, след което Алегра го откара до тях. Той вонеше на алкохол и непрекъснато се опитваше да я целуне, за да й благодари, но тя го отблъскваше и строго го предупреждаваше да се държи прилично.

Жена му спеше, когато стигнаха у тях и Алегра се зачуди защо Мал не бе позвънил на нея. Жена му обаче се развика в момента, в който научи какво се бе случило, и Алегра моментално проумя защо бе потърсил нея.

Рейнбоу О’Донован го изблъска в спалнята и се разкрещя толкова високо, че сигурно успя да събуди всичките им съседи.

Алегра си тръгна веднага и в седем часа вече си беше у дома. Джеф беше под душа, а на печката имаше готово кафе. Алегра си наля в една чаша и седна на леглото. Беше смазана от умора, макар отдавна да бе свикнала с нощи като тази. Джеф обаче непрекъснато се оплакваше от тези среднощни обаждания и Алегра съзнаваше, че недоволството му е напълно основателно. Въпреки това не можеше да направи много, за да промени нещата, и се надяваше, че той разбира това.

Джеф излезе от банята, като търкаше енергично косата си, за да я изсуши, и се изненада, когато я видя в спалнята. Не беше я чул да влиза, но по изражението й разбра, че е много уморена.

— Как мина?

— Страхотно. Взеха му шофьорската книжка — отвърна тя. После изпъшка тихо и се изтегна на леглото.

Джеф се приближи и седна до нея.

— Съжалявам, че избухнах така. Но започва да ми писва от тези хора, които те разпъват постоянно на кръст. Имам чувството, че искат да те погълнат. Не е честно…

— Не е честно и спрямо теб. Ще ми се наложи да уточня с клиентите си някакви правила на поведение. Когато го закарах до тях, изведнъж си дадох сметка, че е могъл да се обади и на жена си. Мисля обаче, че се е боял да го стори.

— Накарай ги да се боят и от теб — рече Джеф, наведе се над нея и я целуна. След час трябваше да е в студиото, а в два часа двамата излитаха за Ню Йорк. — Ще се оправиш ли? — попита той на излизане.

— Всичко ще бъде наред — увери го тя.

— Ще те взема на обяд.

— Ще бъда готова — обеща Алегра.

Тя сложи куфарите им в колата си и в девет часа пристигна в офиса си. Алис я посрещна с цяла купчина съобщения и документи. Тя ги прегледа до едно и тъкмо отместваше папките настрана, когато Алис влезе в кабинета й с последния брой на Четър.

— Моля те, не ми казвай, че написаното вътре ще ме притесни — примоли се Алегра. Ако отпечатаното в списанието се отнасяше за някой от клиентите й, тя може би отново нямаше да успее да излети за Ню Йорк.

Алис се държеше така, сякаш списанието можеше да я опари. Предпазливо го остави на бюрото и Алегра веднага проумя защо. Снимките бяха ужасни, а и заглавието не беше от най-приятните. Кармен щеше да обезумее, когато го види.

— О, майната му! — изпъшка Алегра и вдигна поглед към секретарката си. — По-добре да й се обадя веднага.

Още не бе хванала слушалката, когато телефонът иззвъня. Телефонистката я информира, че се обажда госпожица Конърз. Не спомена, че актрисата е в истерия. Алегра обаче го разбра в мига, в който чу гласа й.

— Току-що го видях — спокойно й рече тя.

— Искам да ги съдя.

— Не мисля, че това е умно решение.

Разбираше обаче как се чувства Кармен и знаеше, че Алън също ще побеснее. Списанието твърдеше, че Кармен Конърз, съпругата на Алън Кар, бе отишла в Европа, за да направи аборт. Бяха публикували няколко нейни снимки на излизане от болницата. На тях Кармен изглеждаше като човек, който се опитва да се измъкне незабелязано, но истината бе, че тя вървеше приведена, смазана от преживяната мъка.

— Те ме клеветят. Как могат да напишат подобно нещо?

Кармен вече ридаеше и Алегра не знаеше какво да каже, за да я успокои. Сигурна беше обаче, че един съдебен процес щеше само да раздуха скандала още повече. Драскачите в тези списания бяха долни и жалки твари, но разполагаха с първокласни адвокати, които ги инструктираха как да се подсигурят при публикациите си така, че да останат недосегаеми за закона.

— Защо ми причиняват това? — проплака Кармен и Алегра се почувства напълно безпомощна. Не можеше да направи нищо, за да промени положението.

— За да увеличат тиража си. Знаеш го. Затова изхвърли този парцал и забрави за него.

— Ами ако баба го види?

— Ще разбере, че е лъжа. Никой не вярва на тази помия.

— Тя вярва. — Кармен се засмя през сълзи. — Вярва, че осемдесет и седем годишни жени могат да раждат по четири близнаци.

— Е, кажи й, че тези драскачи са шайка лъжци. Съжалявам, Кармен. Наистина — искрено изрече Алегра.

Можеше да си представи как се чувства човек в подобна ситуация. Беше много трудно и болезнено.

В местния вестник имаше статия за ареста на Малаки О’Донован. Доста от клиентите й се прославиха през този ден.

— По-добре предупреди Алън, преди да му е казал някой друг — предложи Алегра. — Дори и в Европа четат този боклук.

Веднага щом затвори обаче, Алън й позвъни от Швейцария. Агентът му вече се бе свързал с него и му бе прочел материала.

— Искам да съдя копелетата — разбесня се той. — Бедното хлапе едва не умря от кръвоизлива и от шест седмици не е спирала да плаче, а те твърдят, че съзнателно е направила аборт. Искам да ги убия. Тя видяла ли е статията?

— Току-що разговарях с нея — отвърна Алегра. Чувстваше се безкрайно уморена. Предишната нощ бе спала само четири часа, а днешната сутрин се бе оказала от най-напрегнатите. — Тя също иска да ги съди. А аз ще ти кажа онова, което казах и на нея. Не си струва. Само ще увеличиш тиража им още повече. Прати ги на майната им и толкова! — Алегра рядко говореше по този начин, но когато ставаше дума за таблоидите, нецензурните приказки бяха точно на място. — Забрави за тях и не прахосвай грешни пари по адвокати.

— И измежду адвокатите има свестни хора — отбеляза той и като че ли се поуспокои. Съветите на Алегра винаги бяха много разумни. Точно за това бе избрал да се обади точно на нея. — А ти как си?

— Само един Господ знае. Тук е истинска лудница. А след два часа излитам за Ню Йорк, за да се срещна с бъдещата си свекърва в Саутхемптън.

— Желая ти успех. Кажи й, че е извадила голям късмет със снаха като теб.

Алегра се разсмя на глас.

— Ти кога ще се прибереш у дома?

— Не по-рано от август. Но филмът върви добре — заяви той. После в гласа му отново се прокрадна тревога. — Как е Кармен? Все още ми се струва ужасно разстроена. Непрекъснато й повтарям, че ще имаме други деца, но тя не ми вярва.

— Зная. И аз й повтарям същото. Но засега се държи. Мисля, че филмът я ангажира достатъчно. Но понякога ужасно й липсваш.

На моменти Алегра трябваше да използва цялото си красноречие, за да й попречи да хукне за Швейцария. Тази публикация в таблоидите щеше допълнително да усложни ситуацията и Алегра съжаляваше, че няма да е наблизо през уикенда, за да се опита да я разсее и да влее малко разум в главата й.

— И на мен ми липсва — тъжно призна Алън.

— Как върви филмът? — с искрен интерес попита Алегра.

— Страхотно. Позволяват ми да изпълнявам сам повечето каскади.

— Не казвай това на жена си, ако не искаш да пристигне при теб с първия самолет.

Двамата се разсмяха и Алън я увери, че ще се видят след два месеца, когато се прибере у дома. Алегра обаче знаеше, че дотогава още много пъти ще разговарят по телефона.

Джеф влезе в кабинета само миг след като тя затвори телефона.

— Готова ли си? — забързано попита той. Но Алегра бе приключила с всичките си ангажименти. И този път бе твърдо решена да не позволи нещо да осуети пътуването им.

— Напълно. — Тя се изправи и той зърна списанието и прочете заглавието на статията.

— Чудесно! — възкликна и поклати глава. Тези хора не се спираха пред нищо. Бяха интервюирали две сестри, които вероятно бяха получили тлъсти сумички, за да се съгласят да изопачат истината за Кармен. — Те знаят ли?

— Току-що говорих и с двамата. Искат да съдят списанието, но ги посъветвах да не го правят. Няма да постигнат нищо. Само ще увеличат тиража им.

— Бедничките! Аз просто не бих могъл да живея по този начин.

— Е, имат си своите компенсации — позасмя се Алегра, но веднага се запита дали наистина са достатъчни. Цената, която плащаха за славата си, бе твърде висока.

Джеф и Алегра оставиха колите си в гаража на фирмата и взеха такси до летището. Джеф все още не можеше да повярва, че този път не се бе случило нищо, което да им попречи да тръгнат. Нямаше неотложни ангажименти, проблеми или жизненоважни съвещания. Не се налагаше отново да отлагат посещението си; ако го бяха направили още веднъж, майка му щеше да побеснее.

Успяха да се качат на самолета навреме и да заемат местата си без да бързат. Направо изумително!

Джеф я погледна и се ухили, когато самолетът започна да се издига във въздуха.

— Не мога да повярвам. А ти?

Бяха решили да пътуват първа класа и сега отпуснаха седалките си назад, усмихнаха се победоносно, хванаха се за ръце и си поръчаха шампанско и портокалов сок.

— Успяхме! — възкликна той и я целуна. — Майка ще остане много доволна.

Алегра изпитваше огромно щастие от простичкия факт, че е с него и пътуват заедно. Все още не бяха решили къде ще отидат през медения си месец. Мислеха да си вземат три свободни седмици и обсъждаха възможността да заминат за Европа. Италия през есента бе неповторимо красива. Особено пък Венеция. А след това Париж, може би и Лондон, за да погостуват на приятели. Джеф обаче харесваше и идеята за някой плаж — на Бахамите или на Бора Бора, където отидоха Кармен и Алън. На Алегра пък не й се ходеше на толкова далечно и усамотено място. Обсъждаха този въпрос почти цял час и изпитаха истинска наслада.

След това заговориха за сватбата. Джеф обмисляше възможността да покани Алън за кръстник, а брат й, Тони Джейкъбсън и режисьора на филма — за свидетели. Алегра се опитваше да разреши подобен проблем. Искаше да покани Сам и Кармен за шаферки, но имаше усещането, че би трябвало да има повече приятелки около себе си в ден като този. Винаги бе смятала, че когато се омъжи, ще покани съквартирантката си от Йейл, Нанси Тауърз, но Нанси живееше в Лондон и двете не се бяха виждали от пет години.

— Може пък да дойде — подхвърли Джеф. — Няма да разбереш, ако не я поканиш.

Алегра имаше още една добра приятелка от ученическите години, Джесика Фарнсуърт, която от години живееше на изток. Двете не се бяха виждали от много време, но когато бяха малки, се обичаха като сестри. След разговора с Джеф Алегра реши да покани и двете на сватбата. Освен това смятаха да поканят още семейство Вайсман и още много хора, които харесваха и с които работеха. Алегра смяташе, че Джеф ще покани свои стари приятели от Ню Йорк, но той се съмняваше, че те ще дойдат. Те или бяха твърде бедни, или пък работеха твърде много, но той все пак се съгласи да ги покани.

Полетът протичаше леко и безпроблемно. След като се наприказваха, Алегра и Джеф решиха да почетат. Той извади сценария, по който продължаваше да нанася корекции и поправки, а Алегра се зачете във вестниците, които носеше в куфарчето си. Беше си взела и един роман. Джеф одобри избора й. Алегра обаче не успя да прочете дори и първата страница, защото заспа, облегнала глава на рамото на Джеф. Той я погледна с нежност и внимателно я покри с одеяло.

— Обичам те — прошепна й я целуна.

— И аз те обичам — отвърна в отговор тя и отново се унесе в сън и спа до Ню Йорк.

Джеф трябваше да я разтърси здраво, за да я събуди и в първия момент тя не можа да се ориентира къде се намира. Беше изключила напълно след изтощителната нощ, през която трябваше да измъкне Малаки от затвора, и след напрегнатия ден в офиса.

— Работиш твърде много — информира я Джеф, след като слязоха от самолета и се приближиха до багажната лента, за да вземат куфарите си.

Той беше поръчал лимузина, която да ги чака на летището и да ги откара до Саутхемптън. Искаше пътуването да протече по възможно най-приятния начин за Алегра и да се превърне в един от щастливите спомени, свързани с женитбата им. В лимузината ги очакваше изстудено шампанско, а самата кола бе изключително дълга и просторна.

— Не знаех, че и тук има такива лимузини — възкликна през смях Алегра. — Мислех си, че единствените хора, които наемат подобни возила, са рок звездите.

Тя винаги се бе подигравала на Брам Морисън, който, макар да беше съвсем земен и непосредствен човек, проявяваше слабост към този модел лимузини. Колкото по-дълги бяха, толкова повече му харесваха. Веднъж дори си бе поръчал една, в която се събираше цяло двойно легло.

— Тук пък обикновено се използват от търговците на наркотици — с усмивка отвърна Джеф.

После й напомни, че преди пет месеца се бяха срещнали точно тук, в Ню Йорк, а ето че сега се връщаха отново като годеници, които скоро щяха да се оженят.

До сватбата оставаха само още два месеца и половина. И двамата като че ли не можеха да повярват, че това наистина се случва с тях.

Пътуването от летище Кенеди до Саутхемптън им отне два часа. Навън беше доста топло, но колата имаше климатик и двамата се чувстваха изключително комфортно. Джеф съблече сакото и свали вратовръзката си, а след това нави ръкавите на идеално изгладената си синя риза. Той винаги се обличаше безупречно и изглеждаше прекрасно дори и след дълъг полет. Единствено в Малибу си позволяваше да ходи с пуловери и сини дънки, но дори и в това облекло изглеждаше изключително спретнат и изискан и Алегра постоянно се шегуваше с него заради дънките му, които винаги бяха идеално изгладени. Това бе една от малките му странности.

— В сравнение с теб изглеждам като истинска повлекана — нервно отбеляза Алегра, среса косата си и отново я върза. Лененият й костюм обаче се бе измачкал по време на полета, особено пък докато бе спала на рамото му. — Трябваше да си сваля полата преди да заспя — с усмивка додаде тя.

— И щеше да събереш очите на всички пътници — отвърна Джеф, сипа й чаша шампанско и я целуна.

— Прекрасно. Ще се напия, преди още да съм се запознала с майка ти. Сигурна съм, че няма начин да не я впечатля.

— Престани да се тревожиш. Тя ще остане очарована от теб — уверено заяви той и се усмихна щастливо на бъдещата булка, която размаха пред очите му красивия годежен пръстен.

После се целунаха дълго и страстно, а лимузината зави надясно и отби от магистралата.

Пътуваха още половин час до къщата. Беше почти полунощ, когато колата взе и последния завой и Алегра видя пред себе си една внушителна стара къща, цялата опасана с просторна веранда. Дори и в тъмнината се виждаха старинните плетени мебели по верандата, покрита от клоните на вековни дървета, които денем я скриваха от лъчите на слънцето. Цялото имение бе обградено от бяла метална ограда. Шофьорът спря точно пред входната врата и им помогна да свалят багажа си. Беше доста късно и всички се стараеха да пазят тишина. Джеф подозираше, че майка му едва ли ги чака до това време. Но предвид часовата разлика те просто не можеха да пристигнат по-рано, при положение че искаха да оползотворят с работа първата половина от деня.

Той знаеше къде стои ключът. Плати на шофьора, даде му щедър бакшиш, а след това внимателно отключи и двамата с Алегра влязоха в къщата. Във входното антре, върху красива антична масичка намериха бележка от майка му. В нея ги приветстваше с добре дошли и предлагаше Джеф да се настани в собствената си стая, а Алегра да вземе просторната стая за гости с изглед към океана.

Посланието беше повече от ясно и Джеф извинително се усмихна на Алегра.

— Надявам се, че нямаш нищо против — прошепна той. — Майка ми е много старомодна. Можем да оставим багажа ти тук, а да преспиш при мен. Или пък аз ще спя при теб, но на сутринта и двамата трябва да сме в определените ни стаи.

Алегра се забавляваше от тези изисквания за благоприличие, но нямаше нищо против да спазва указанията съвсем точно.

— Също като в колежа — ухили се тя, а Джеф се престори на шокиран.

— Така ли си постъпвала в колежа? Нямах и най-малка представа — заяви той и понесе куфарите нагоре по стълбите. Алегра го следваше на пръсти.

Двамата се забавляваха докато пристъпваха внимателно из къщата, шепнеха и се опитваха да открият стаите си. Пристигането им изведнъж се превърна в нещо като приключение и Алегра се изхили, когато Джеф я преведе край спалнята на майка си. Стаята беше широка и просторна, с пердета от кретон в синьо и бяло и огромно легло, закрито от тежки завеси. Вратата обаче бе плътно затворена и те не можеха да надникнат вътре. Всъщност Алегра остана изненадана от факта, че майка му не бе пожелала да ги изчака, след като бяха изминалия целия този път, за да я видят. Беше едва полунощ и при подобна ситуация собствената й майка непременно би останала будна, за да ги посрещне. Алегра обаче знаеше, че майката на Джеф е доста по-възрастна от Блеър. Беше на седемдесет и една години и според Джеф през целия си живот си бе лягала рано.

Джеф я заведе до стаята за гости, която майка му бе избрала за нея. Стаята гледаше към Атлантическия океан и Алегра чуваше плясъка на вълните, които се разбиваха в брега. На една масичка до леглото имаше кана с ледена вода и чиния с малки маслени бисквитки.

Джеф й предложи една. Алегра прие и остана изненадана от прекрасния й вкус. Бисквитката буквално се стопи в устата й.

— Майка ти ли ги прави? — впечатлена попита тя, но той се разсмя и отрицателно поклати глава.

— Готвачката.

Стените на стаята бяха покрити с тапети на розови цветя, а на прозорците висяха дантелени пердета. Голямото легло беше от ковано желязо, подът бе покрит с пухкави килими. Цялата стая бе обзаведена в стил, типичен за Ню Ингланд.

— Къде е твоята стая? — прошепна Алегра и лапна още една бисквитка. Внезапно установи, че умира от глад.

— Надолу по коридора — посочи той, като продължаваше да шепне, за да не ги чуе майка му. Тя спеше съвсем леко.

Това му напомни за летата през младежките му години, когато заедно с приятели се промъкваха в къщата, за да си откраднат по някоя бира. Баща му никога не го правеше на въпрос, но майка му неизменно му четеше конско на следващата сутрин.

Джеф поведе Алегра по коридора към собствената си стая. Тъмнозелената покривка на тясното легло с красиви дърворезбовани табли съответстваше по цвят на пердетата. Бюрото и шкафчетата бяха отрупани със снимки на баща му. По стените имаше няколко морски пейзажа, които баща му бе събирал през годините. Стаята беше типично мъжка и по определен начин напомняше за къщата му в Малибу, в която също се усещаше атмосферата на Ню Ингланд и на океана, но тази тук бе далеч по-аскетична от дома, който тя споделяше с него в Калифорния. Независимо от приятните тъкани и античните мебели в тази стая витаеше хлад — също като на снимките на майка му, които бе видяла в нюйоркския й апартамент.

Той остави багажа си в спалнята си и се върна с Алегра в нейната стая. Затвори внимателно вратата и притисна пръст към устните си. Беше затворил и вратата на собствената си стая, но не му се искаше майка му да ги чуе, че разговарят в този край на коридора. Алегра веднага го разбра. Продължиха да пристъпват на пръсти и да шепнат, а Алегра погледна през прозореца и си помисли, че би било прекрасно, ако можеха да излязат и да се разходят по плажа. Пясъкът искреше примамливо, окъпан от лунните лъчи.

— Обожавам да плувам нощем — съвсем тихичко прошепна Джеф. — Може би утре ще можем да поплуваме. — Не му се искаше майка му да ги чуе тази вечер. А и бяха твърде уморени.

Той седна на леглото до нея и двамата се целунаха. Малко след това Алегра влезе в банята, изми зъбите и лицето си и си облече нощница. Беше си донесла нощница с много волани и с халат, която изглеждаше достатъчно представителна, и Алегра смяташе, че майка му би я одобрила.

Дълго бе умувала какви дрехи да вземе със себе си за това пътуване. Накрая се бе спряла на бял панталон и ярка копринена риза за събота, черна ленена рокля за събота вечер и още една бяла, в случай че нещо се случеше с черната, бански костюм, шорти, тениски и тънък костюм с панталон за обратния полет до дома. Постарала се бе дрехите й да бъдат семпли и елегантни. Нямаше и най-малка представа що за човек е майка му. Винаги си представяше, че всички майки приличат на нейната, но за тази не беше сигурна. Снимките, които бе видяла, говореха красноречиво и макар че никога не би си го признала пред Джеф, Алегра изпитваше силен страх от госпожа Хамилтън.

Той се пъхна в леглото до нея. Чаршафите бяха леко влажни, но това бе неизбежно, при положение че къщата се намираше на самия бряг. Иначе бяха от най-добро качество и целите бяха избродирани с малки цветчета.

Джеф беше щастлив, че е в къщата заедно с нея. Не му се искаше да я люби в смълчаната къща, защото се боеше, че ще вдигнат твърде много шум. Затова само я прегърна, притисна я към себе си и двамата заспаха, омаяни от ароматния морски въздух.

Спаха като деца. Единственият проблем бе, че изобщо не се събудиха до сутринта. Джеф възнамеряваше да стане на зазоряване, но биологичният му часовник сигурно все още бе настроен според калифорнийското време, защото се събуди чак в девет и половина. Алегра продължаваше да спи до него. Джеф осъзна, че няма как да се върне в собствената си стая, без да рискува да се сблъска с майка си в коридора.

Той надникна и се огледа внимателно преди да тръгне, а после, чувствайки се като палав хлапак, се втурна по коридора и изчезна в собствената си стая. Стори му се обаче, че е вдигнал твърде много шум и сега сигурно всички в къщата знаеха, че току-що е прибягал от стаята за гости. И сякаш за да докаже правотата на подозренията му, майка му застана на вратата на стаята само миг по-късно. Той току-що бе наметнал халата си и тъкмо се канеше да отвори куфара си.

— Добре ли спа, скъпи? — попита тя, а Джеф подскочи, рязко се обърна и видя майка си, облечена със синя рокля на цветя и със сламена шапка на главата си.

За жена на нейната възраст изглеждаше много добре. На младини беше голяма красавица, но от много години се бе превърнала в студена и строга жена. Очите й не загубиха студения си блясък даже и при тази среща. Тя винаги бе спазвала дистанция в общуването си с него.

— Здрасти, майко — рече той, приближи се до нея и я прегърна.

Беше наследил сърдечния характер и непосредствените маниери на баща си. Джеф винаги бе приличал на него. А тя беше истинска янки.

— Извинявай, че пристигнахме толкова късно снощи. Като се има предвид часовата разлика, едва ли бе възможно да дойдем по-рано, защото и двамата трябваше да работим вчера сутринта.

— Няма проблем. Не съм чула кога сте дошли. — Тя му се усмихна, а после погледна към леглото му, което си стоеше идеално изпънато и застлано. Джеф бе забравил да махне покривката и да намачка чаршафите и тя веднага забеляза това. — Благодаря ти, че си оправил леглото си, скъпи. Ти си чудесен гостенин.

— Благодаря, майко — учтиво отвърна той с ясното съзнание, че майка му току-що се бе подиграла с него.

— И къде е годеницата ти?

Той едва не изтърси, че преди минути я е оставил да спи, но се осъзна и спря навреме. Връщането му тук му създаваше известни затруднения. Беше прекарал доста време далеч от майка си и бе забравил колко непреклонна и безкомпромисна можеше да бъде. На младини му беше много по-лесно да се съобразява с нея.

— Не зная. Още не съм я виждал — смирено отвърна той. — Искаш ли да я събудя?

Часът беше десет и той знаеше, че майка му не одобрява гостите, които се излежават до обяд.

Отиде и под зоркия поглед на майка си почука на вратата на розовата спалня. Само миг по-късно Алегра застана на вратата, навлякла халат над дантелената си нощница. Беше боса, но бе успяла да среше косата си и изглеждаше много млада и много красива. Веднага се приближи до госпожа Хамилтън, стисна ръката й и се усмихна на Джеф.

— Приятно ми е. Аз съм Алегра Стайнбърг — представи се тя.

В продължение на един безкрайно дълъг миг майка му не каза нищо, а после само кимна. Не си направи труда да прикрие факта, че оглежда Алегра от главата до петите. Тя се почувства много неудобно под зоркия й поглед, но се опита да прояви смелост и продължи да се усмихва.

— Много мило от ваша страна, че този път все пак дойдохте — хладно подхвърли госпожа Хамилтън.

Нямаше прегръдки, нито пък целувки, добри пожелания или въпроси за сватбата.

— И ние бяхме много разочаровани, когато се наложи да отложим пътуването последния път — ясно изрече Алегра.

Тя също можеше да играе тази игра, щом се налагаше.

— И Джеф така каза. Е, днес времето е топло — заяви тя и погледна навън към океана. Небето беше ясно и безоблачно, а температурата бе висока още от сутринта. — Може би ще предпочетете да поиграете тенис в клуба преди да е станало много горещо.

Джеф обаче не прояви интерес към предложението й.

— Тенис можем да играем и в Калифорния. Дойдохме тук, за да прекараме известно време с теб. Искаш ли да ти помогнем с нещо?

— Не, благодаря — отривисто отсече госпожа Хамилтън. — Обядът се сервира в дванадесет часа. Не мисля, че ще искате обилна закуска по това време, госпожице… Алегра… — Намекът беше повече от ясен. — Но в кухнята има кафе и чай. Можете да си сервирате веднага щом се облечете.

С други думи, не се разкарвай из къщата ми по нощница! Посланията й, макар й неизречени на глас, бяха повече от ясни. Не се излежавай в леглото до обяд! Не спи със сина ми под покрива на къщата ми! Недей да фамилиарничиш! И не се опитвай да се сближиш с мене!

— Майка ми се държи малко хладно с хора, които не познава добре — опита се да й обясни Джеф, когато половин час по-късно слязоха заедно на долния етаж. Алегра бе облечена с розови шорти и подходяща по цвят тениска. На краката си носеше гуменки. — Не зная дали е срамежлива или просто е твърде резервирана. Но й е нужно известно време, за да опознае хората и да се сближи с тях.

— Разбирам. — Алегра му се усмихна с любов. — А и ти си единственото й дете. Сигурно не й е лесно да те изгуби и да те остави да се ожениш.

— А пък аз си мислех, че ще изпита облекчение — през смях изрече той. — Постоянно ме тормозеше заради това. А в последните години май изгуби надежда, че някога ще се оженя.

На Алегра й се прииска да го попита дали по същото време не е престанала да се смее и да се радва на живота. Майка му изглеждаше така, сякаш изобщо не се бе усмихвала още от времето на испанската инквизиция.

Когато слязоха, за да пият кафе, завариха майката на Джеф в кухнята да дава инструкции на старата готвачка ирландка. Лизи работеше при нея вече повече от четиридесет години и изпълняваше точно и безпрекословно указанията на госпожа Хамилтън. Особено пък когато ставаше дума за менюто за деня.

Точно в този момент обсъждаха менюто за обяд. Госпожа Хамилтън бе поръчала салата от скариди и желиран дивеч с домати. За десерт се предвиждаха топли кифлички и крем с бита сметана. Типично за изтока меню, заключи Алегра.

— Ще обядваме във външната трапезария — обяви госпожа Хамилтън.

— Не си отваряй толкова работа, майко — сърдечно подхвърли Джеф. — Не е нужно да се стараеш толкова заради нас. Ние не сме гости. Ние сме част от семейството.

Тя го изгледа с изненада, сякаш изобщо не разбираше какво се опитва да й каже.

След като закусиха с кифлички и кафе, Алегра и Джеф излязоха да се поразходят из имението. После слязоха на плажа и Алегра се опита да се отърси от обхваналото я напрежение. Госпожа Хамилтън като че ли имаше способността да създава около себе си нездрава атмосфера, а Джеф сякаш не забелязваше нищо и се държеше така, сякаш нейната ледена, спартанска резервираност беше напълно в реда на нещата. Може би толерантността му се дължеше на факта, че самият той бе израснал в тази атмосфера. Но Алегра просто не можеше да си обясни как е възможно той, който бе отгледан от майка по-студена и от айсберг, да бъде толкова обичлив и внимателен.

Когато се върнаха в къщата, госпожа Хамилтън ги очакваше на верандата, където бяха сервирани две кани с чай с лед и лимонада. Нямаше вино, нито пък някакъв друг алкохол. Не че на Алегра й се пиеше. Тя се настани в един от старите плетени столове и поведе разговор с госпожа Хамилтън за къщата. Оказа се, че имението принадлежало първоначално на лелята на съпруга й и те го наследили след смъртта й преди тридесет и девет години, още преди раждането на Джеф. Той бе идвал в тази къща през целия си живот, обясни майка му, и подчерта замислено, че един ден той щял да я наследи. После лицето й изведнъж окаменя.

— Сигурна съм, че ще я продаде.

— Защо смяташ така? — Джеф изглеждаше наранен от факта, че майка му го смята за толкова безчувствен.

— Не мисля, че някога отново ще се върнеш да живееш на изток, нали? — студено запита тя. — Особена пък сега, когато се жениш за жена от Калифорния.

Думите й прозвучаха като обвинение и в тях не прозираха нито добри чувства, нито пожелания за бъдещето.

— Все още не зная къде ще живеем — дипломатично рече той, защото не желаеше да нарани чувствата на майка си. Алегра обаче смяташе, че тази жена изобщо не можеше да бъде наранена — тя като че ли бе обвита от дебела и непробиваема броня. Никога преди не бе срещала човек като нея. Госпожа Хамилтън по нищо не приличаше на родителите на Алегра. — Ще приключа с филма през септември, точно преди сватбата. Освен това възнамерявам да се захвана с друг филм. Кой знае как ще се развият нещата след това!

Той се усмихна уклончиво и Алегра го зяпна с изненада. За какво говореше той? Тя упражняваше право в Калифорния, а юридическите услуги, които предлагаше, можеха да се практикуват единствено в Холивуд и той го знаеше. Майка му обаче изобщо не обърна внимание на думите му, а няколко минути по-късно бяха повикани на обяд.

Атмосферата по време на целия обяд беше напрегната и неловка — Лизи сервираше, а Джеф и Алегра отчаяно се опитваха да поддържат някакъв разговор.

По-късно, когато отново излязоха да се разходят по плажа, Алегра попита Джеф защо бе казал на майка си, че не знае къде ще живеят.

— Нали разбираш, че се занимавам с твърде специфична област от правото, която не може да бъде практикувана на друго място?

Той сериозно я бе притеснил с думите си и го знаеше. Но единствената му цел бе да успокои майка си.

— Не исках майка ми да остане с впечатлението, че единственият й син я е напуснал завинаги. Но, като се изключи това, смятам, че, ако искаш, би могла да работиш и в Ню Йорк. Тук се намира Бродуей, развита е музикалната индустрия, а също и телевизията.

— Да бе, новините! Джеф, не се заблуждавай. Онова, с което се занимавам, съществува единствено в Ел Ей. Аз съм адвокат на шоубизнеса.

— Разбирам, но ти би могла да разшириш хоризонтите си, ако пожелаеш.

В гласа му се прокрадваше неотстъпчивост и Алегра започна да се паникьосва.

— Това няма да е разширяване, а стесняване на хоризонтите — неловко възрази тя. — С едно преместване ще се лиша от половината си клиенти.

— И от всичките онези телефонни разговори в два часа сутринта. Хората в Ню Йорк не се държат по този начин. Те са много по-делови — заяви Джеф и Алегра изведнъж започна да се пита в какъв човек се бе превърнал той след пристигането им в Саутхемптън.

— Не съм сигурна, че разбирам какво се опитваш да ми кажеш, но държа да знаеш, че обичам работата си и нямам никакво намерение да се отказвам от нея и да се местя в Ню Йорк. Подобен въпрос никога не е стоял на обсъждане пред нас. Защо изведнъж го повдигаш?

Последва дълго мълчание и той я изгледа предпазливо.

— Зная, че обичаш работата си и че си добър адвокат. Но аз съм от изтока и би ми било приятно да зная, че един ден бихме могли да се върнем тук, ако решим, че това е, което желаем.

— Ти това ли желаеш? — Никога преди не бе го споделял с нея. — Смятах, че се опитваш да се приспособиш в Ел Ей и че разбираш, че решението ти да се ожениш за мен означава, че ще живеем там. Това не те ли устройва вече? Защото ако е така, може би е редно да поговорим по този въпрос сега, преди някой от нас да е допуснал ужасна грешка.

Алегра все повече се паникьосваше, докато го слушаше. Очакваният и от двамата уикенд изобщо не беше за бавен.

— Разбирам. Зная, че смяташ, че корените ти са в Ел Ей, Алегра — бавно рече той, но тя веднага избухна.

— Престани да се будалкаш с мен, по дяволите! Аз не съм дете. Но заявявам, че няма да се преместя в Ню Йорк и ако това тук е някаква специално подготвена изненада, то аз държа да обсъдим отново плановете си и да видим какво ще правим от тук нататък. Може би просто трябва да поживеем заедно още известно време, за да можеш ти да си изясниш отношението си към Калифорния.

— Калифорния ми харесва много — напрегнато изрече той. Беше прекалил и го знаеше. Но този уикенд не беше лесен и за него. Той чудесно разбираше колко труден човек е майка му и забелязваше негостоприемното й отношение към Алегра. — Виж, никой не иска от теб да се откажеш от кариерата си. Въпросът е в това, че всеки от нас трябва да има право на избор. А аз не желая майка ми да си мисли, че ще продам тази къща в мига, в който тя напусне този свят. Да пази Господ! Тази къща означава много за нея, а и кой знае… може би ще ни хареса да водим тук децата си през лятото. На мен поне би ми харесало.

Той я изгледа с извинение и тя веднага отстъпи, макар че само преди миг бе готова да се бори със зъби и нокти.

— На мен също. Аз си помислих, че се опитваш да ми кажеш, че очакваш от мен да дойда да живея на изток веднага щом се оженим.

— Не. Хайде да изчакаме месец или два, искаш ли? До ноември например. — Той се изкиска. — Извинявай, скъпа. Нямах намерение да те плаша. Зная колко много работиш и каква добра работа имаш. За нула време ще станеш старши съдружник. Освен ако не основеш своя собствена юридическа компания. Не зная… кореняците нюйоркчани бавно приемат промените. Никога не съм си позволявал да си помисля, че съм напуснал града завинаги. Все повтарях пред себе си, а и пред всички останали, че съм в Калифорния, за да напиша един сценарий и нищо повече… а после може да подхвана още един… след което току-виж съм започнал да пиша книга. И един ден просто ще забележа, че живея там от двадесет години. Но това се случва постепенно… не можеш да очакваш от мен да забравя корените си напълно.

— И никога няма да го направиш. — Алегра го целуна и двамата поеха обратно към къщата. Харесваше й мисълта един ден този дом да принадлежи на децата й. Особено пък ако майка му вече я няма. — Все още изглеждаш много изтупан — подразни го тя.

— А как би трябвало да изглеждам?

— Точно по този начин.

Тя го целуна отново и в този момент видя майка му, която ги наблюдаваше неодобрително от верандата. Тя като че ли не познаваше друго настроение. Алегра бе забелязала, че самото й присъствие ги изпълва с напрежение. Джеф се напрягаше, защото съзнаваше, че изпълнява ролята на буфер между двете, а Алегра се измъчваше от желанието да спечели одобрението на госпожа Хамилтън.

— Внимавай да не изгориш на слънцето — предупреди тя Алегра, докато тримата си наливаха лимонада на верандата.

— Благодаря за предупреждението — отвърна дружелюбно Алегра. — Използвам предпазен крем.

Алегра се отпусна на удобната люлка и отпи от студената напитка.

— Разбрах, че цялото ти семейство се занимава с шоубизнес… Алегра — поде госпожа Хамилтън. От тона й личеше, че й е трудно да повярва, че подобно нещо е възможно.

— С изключение на брат ми. — Алегра се усмихна учтиво на бъдещата си свекърва. — Той учи медицина в Станфорд.

Това бе първото изречение, което извика искрена усмивка на лицето на възрастната жена.

— Баща ми беше лекар. Всъщност цялото ми семейство… с изключение на майка ми, естествено. Всички бяха лекари.

— Скот иска да стане ортопед. Но останалите от семейството сме изцяло в плен на шоубизнеса. Майка ми е драматург, режисьор и продуцент. И е изключително талантлива. Баща ми е филмов продуцент. А аз съм адвокат в областта на развлекателната индустрия.

— И какво точно означава това?

Гледаше я като същество от друга планета, което само по външен вид прилича на човек.

— Означава, че непрекъснато помагам на някого в нещо и често се случва да ме будят по телефона в четири часа сутринта.

Госпожа Хамилтън изглеждаше шокирана от думите на Алегра, но продължи с въпросите.

— Нима всички представители на шоубизнеса са чак толкова невъзпитани?

— Само когато са арестувани и трябва да бъдат измъкнати от затвора — спокойно отвърна Алегра, наслаждавайки се на шока, изписал се на лицето на майка му.

Госпожа Хамилтън си го бе заслужила. Алегра реши, че тази жена заслужава един сериозен урок. Тя беше най-негостоприемната, най-неприятната и най-студената жена, която някога бе срещала. Колкото повече я опознаваше, толкова по-силно започваше да съчувства на Джеф. Повече от очевидно бе, че той приличаше изцяло на баща си и не бе наследил нищо от гените на майка си.

— Много ли твои клиенти попадат в затвора? — Госпожа Хамилтън я гледаше с широко отворени очи и дори Джеф се развесели от изумлението, изписано на лицето й. На Алегра обаче хич не й бе весело.

— Доста. И затова имат нужда от мен. Аз им плащам гаранциите, за да ги освободя от затвора, изготвям завещанията им, подготвям договорите им за работа, реорганизирам живота им, помагам им да се справят с проблемите си. Работата ми е много интересна и аз много я харесвам.

— Повечето от клиентите й са много известни филмови звезди, мамо. Сигурно ще останеш впечатлена от имената им — подхвърли Джеф, но се въздържа от повече подробности.

— Сигурна съм, че е много интересно. Освен това имаш и сестра, нали?

Алегра кимна утвърдително и си помисли за бедничката Сам и за бебето й, от което щеше да се откаже през август.

— Да, тя е седемнадесетгодишна. Все още е ученичка — отвърна тя.

От време на време работи като модел, в резултат на което забременява. Алегра едва не се изсмя, като си помисли как би реагирала госпожа Хамилтън на едно такова съобщение.

— През есента ще постъпи в университета на Ел Ей. Възнамерява да учи драматично изкуство.

— Твърде интересно семейство — заключи госпожа Хамилтън.

Възцари се кратко мълчание, по време на което се чуваше единствено поскърцването на люлката. Следващият й въпрос обаче свари Алегра напълно неподготвена. Никога не бе предполагала, че човек може да бъде чак толкова просташки невъзпитан.

— Кажи ми, Алегра, ти еврейка ли си?

Джеф подскочи на мястото си и едва не падна от стола си.

— Всъщност, не — хладно отвърна Алегра. — Член съм на епископалната църква. Но баща ми е евреин и зная много за юдаизма. Интересува ли ви нещо по-специално? — учтиво попита тя, но госпожа Хамилтън не беше вчерашна. Старата кранта не даваше пет пари за чувствата на Алегра и изобщо не се интересуваше дали момичето я харесва или не.

Джеф само ги слушаше, изпълнен с ужас.

— Не мислех, че си… — продължи безчувствено възрастната жена. — Не изглеждаш като такава.

— Нито пък вие — спокойно рече Алегра. — Еврейка ли сте?

Джеф едва не се задави и трябваше да се извърне настрана, за да не се изсмее в лицето на майка си. За пръв път в живота си я виждаше така окаменяла от изумление. Никой друг не би си позволил да й зададе подобен въпрос.

— Разбира се, че не съм. Хамилтън? Да не си луда?

— Ни най-малко. Не разбирам защо смятате така. — Алегра изглеждаше съвършено невъзмутима.

Майка му не разбра подтекста на думите й, но Джеф го схвана веднага и се почувства унизен.

— Да разбирам ли, че майка ти не е еврейка? — продължи да настоява тя, но в гласа й се прокрадваше облекчение, предизвикано от факта, че имената на бъдещите й внуци няма да бъдат опетнени. При все това обаче Алегра бе наполовина еврейка, защото баща й беше такъв.

— Не. Баща й също не е — намеси се Джеф, решен да избави майка си от притесненията й и да си спести необходимостта да я слуша повече. Имаше чувството, че предава Алегра, но трябваше да го стори. Заради самия себе си. — Истинският баща на Алегра е лекар от Бостън, който се казва Чарлз Стентън.

— Защо тогава не използваш неговото име, за бога! — Тя изгледа Алегра с неизмеримо неодобрение.

— Защото го мразя. И не съм го виждала от години — спокойно отговори Алегра. Четирите години психотерапия си казваха думата. Това бе най-отвратителният разговор, в който бе участвала през живота си, и тя възнамеряваше категорично и ясно да каже мнението си по въпроса. — Да си призная честно, след като през целия си живот съм наблюдавала безметежното щастие в нашето семейство, сега си мисля, че бих предпочела да възпитам децата си в еврейската вяра. Брат ми и сестра ми изповядват юдаизъм и аз смятам, че това е една чудесна религия.

Джеф си помисли, че майка му ще припадне и ще му се наложи да я свестява. Той бързо погледна към Алегра, която отвърна на погледа му. Беше я предал, за да я накара да млъкне, и го съзнаваше. Очите му обаче казваха: Добре, де! Добре! Знаеш, че не исках да прозвучи по този начин! Въпреки това Алегра нямаше никакво намерение да отстъпи от позицията си. Майка му беше не само нелюбезна и старомодна жена, във вените на която течеше ледена вода наместо кръв, но и през целия си живот бе проповядвала антисемитизъм. Алегра просто не можеше да си обясни как не бе успяла да отрови и Джеф с предразсъдъците си.

— Предполагам, че се шегуваш — студено заяви госпожа Хамилтън и побърза да смени темата. Никой не възрази.

Малко след това Алегра и Джеф се качиха в стаите си, за да се преоблекат за вечеря. Джеф се облече набързо и веднага се промъкна в стаята на Алегра.

— Преди да си ме ударила с някой стол по главата, искам да се извиня. Зная, че те предадох, но исках единствено да я накарам да млъкне. Постоянно забравям за нейните религиозни предразсъдъци и ограничения. По дяволите, та тя членува в клуб, в който от двеста години насам не е членувал нито един евреин. За нея това е от изключително значение.

— Било е важно и за Хитлер. И за съмишлениците му.

— Това е различно. Тук става дума за глупост и дребнавост. Майка ми смята, че е признак на аристократизъм да мрази всеки, който не прилича на нея. Но това не означава нищо. Освен това знаеш моите разбирания по въпроса. Пет пари не давам дали ще възпиташ децата ни в юдаизъм или пък будизъм. Аз те обичам и името ти няма никакво значение. А и то бездруго съвсем скоро ще стане Хамилтън, така че защо да се притеснявам изобщо…

Джеф очевидно изпитваше огромно неудобство, породено от поведението на майка му. Алегра чувстваше съжаление към него и за нейно изумление изобщо не бе чак толкова ядосана заради отношението на госпожа Хамилтън към Саймън. Ситуацията беше просто патетично смешна.

— Как изобщо си могъл да живееш тук, Джеф? Тя е изключително трудна жена. Не е нито сърдечна, нито пък любяща и грижовна.

— Преди години беше такава — опита се да я защити той. — Или поне не беше чак толкова студена. След смъртта на баща ми се затвори в себе си и се промени. Беше много нещастна.

Алегра обаче не можеше да си представи, че тази жена би могла да се държи по-открито и човечно. Та тя беше истинска усойница.

— Не се ли чувстваше самотен край нея? — Алегра не можеше да си обясни как е понасял приумиците й.

— Понякога. Но човек свиква. Цялото й семейство беше такова. Сега вече всички са покойници.

— И с какво се занимаваха, когато се събираха заедно? Ледени блокчета ли правеха?

— Тя не е чак толкова лоша — рече пак Джеф и закопча ципа на ленената рокля на Алегра.

В този момент майка му почука на вратата. Джеф знаеше, че не би трябвало да е в стаята на Алегра. Пъхна се в банята и със знаци помоли Алегра да не го издава.

Тя отвори вратата и видя майка му, която бе дошла да я информира, че вечерята е сервирана — жест, който според нея може би компенсираше донякъде грубостта, която бе проявила по време на разговора на верандата. Госпожа Хамилтън изтъкна, че Алегра изглежда много добре. Истината бе, че сега, когато вече знаеше, че истинското й име не е Стайнбърг, тя я харесваше много повече.

Алегра я последва надолу по стълбите. След малко се появи и Джеф.

За огромна изненада на всички вечерята премина поносимо, и то само благодарение на неутралните теми, върху които разговаряха — изкуство, опера, пътувания из Европа. За Алегра това бе най-отегчителният разговор, който бе водила някога. За неин късмет госпожа Хамилтън си легна веднага след вечеря. Двамата с Джеф отидоха на плажа, за да поплуват. След това се излегнаха на пясъка и той я притисна към себе си.

— Ти май не се забавляваш особено, нали?

Тя се претърколи по гръб и въздъхна, окъпана от лунните лъчи. Не можеше да прецени дали Джеф би искал да отговори честно на въпроса му.

— Тук е по-различно. — Не можа да измисли по-дипломатичен отговор.

— Много по-различно от атмосферата и отношенията в твоето семейство — призна той. Чувстваше се виновен загдето я бе довел, но тя все някога трябваше да се запознае с майка му. — Членовете на твоето семейство са много сърдечни, любвеобилни и непосредствени. Вие постоянно разговаряте, смеете се и си разказвате някакви шантави историйки. Влюбих се във всички тях още в мига, в който се запознахме.

Джеф се срамуваше от майка си. Дори и той не можеше да не признае, че се бе държала ужасно с Алегра. Тя обаче изведнъж си даде сметка, че това изобщо не я притеснява.

— Тя много ми напомня за баща ми. Нямам предвид грубостта и нетърпимостта. Но и тя, също като него, притежава онази, присъща за висшите класи резервираност, скованост и неспособност да изпитват дълбоки и искрени чувства, да ги споделят с близките си, да се раздават и да ги подкрепят. Те излъчват постоянно неодобрение. През целия ми живот той не одобри нито една моя постъпка. И това ме съсипваше. Сега не ми пука. Тя е същата. Бих могла да се боря и да се моля за одобрението й, но вероятно никога нямаше да го получа. Само че аз не желая. Хората като майка ти и баща ми не умеят да дават. Те се забавляват, лишавайки околните от любов и разбиране. И това е особен вид изкуство, което те и двамата владеят до съвършенство.

— Понякога се е държала зле и с мен, но никога не е проявявала грубостта, с която се отнесе към теб през този уикенд. За пръв път я виждам в такава светлина — призна той, натъжен от начина, по който майка му се бе държала с годеницата му.

— Аз съм сериозна заплаха — напомни му Алегра. — Откраднах те от Ню Йорк и от нея. А ти си единственият й син. — Алегра разбираше чувствата и мотивите й, но това не променяше отношението й към нея. Тя просто не я харесваше. — С времето може да промени отношението си — предположи тя. Не вярваше, че това някога ще стане, но й се искаше да ободри Джеф.

Тази нощ отново спаха заедно в розовата стая за гости, но този път Джеф нави часовника за седем и половина сутринта и успя да се прибере в стаята си навреме. Там се изкъпа, облече се и прибра багажа си. След това събуди Алегра. Бяха стояли достатъчно. И бяха изпълнили онова, заради което бяха пристигнали. Джеф бе запазил билети за по-ранен полет до Ел Ей. Заведе Алегра на закуска и съобщи и на двете жени, че заминават. Каза им, че двамата с Алегра трябва да хванат полета в един часа, което означаваше, че трябва да си тръгнат от Саутхемптън най-късно в десет. Обясни и на двете, че разговарял с режисьора на филма, който го помолил да се прибере по-рано, защото имали някакви затруднения.

— Какво се е случило? — притеснено попита Алегра.

Беше спала като бебе, възвърнала бе равновесието си и сега бе готова за нови сблъсъци с майка му.

В мига, в който госпожа Хамилтън излезе от стаята, Джеф побърза да прошепне на Алегра, че си тръгват, защото гостуването им бе продължило достатъчно и вече бяха изпълнили дълга си. Дори и той не можеше да издържи в къщата нито миг повече.

— Сигурен ли си? — прошепна тя и се надвеси над кифличките с канела, за да го чува по-добре.

Той само кимна в отговор. Алегра не искаше да го откъсва от майка му, но той като че ли нямаше търпение да си тръгне час по-скоро.

Преди да отпътуват, Джеф отново съобщи на майка си датата на сватбата и й каза, че всички се надяват тя да присъства. Прегърна я силно и тя като че ли понечи да отговори на прегръдката, но не го направи.

Джеф даде малко подаръче на Лизи и в този момент пристигна колата, за да ги откара на летището. Алегра едва не се изсмя като я видя. Джеф бе поръчал най-дългата лимузина, с която фирмата за коли под наем разполагаше. Беше бяла и бе оборудвана с бар, телевизор и кой знае още какви екстри.

Госпожа Хамилтън с ужас изгледа чудовището, спряло на алеята пред къщата. В този момент сигурно предпочиташе да бе умряла, преди да преживее това унижение. Джеф обаче изглеждаше искрено щастлив.

— В Калифорния ги използваме през цялото време, мамо. Ще се опитам да ти осигуря една такава за сватбата — сериозно заяви той и я целуна. Подаде куфарите им на шофьора.

След това колата потегли. Те се обърнаха назад и махнаха за довиждане на майка му, останала сама на алеята. Алегра правилно бе отгатнала, че тя вероятно е най-самотната жена на света. Но и най-злобната. И реши, че не си заслужава да се тревожи и притеснява заради нея.

Джеф бе неин син и бе свързан с нея, но Алегра знаеше, че тя самата никога нямаше да се сближи с майка му. Освен това беше сигурна, че след прекарания уикенд Джеф никога не би поискал това от нея. Бяха направили всичко, което зависеше от тях, засвидетелствали й бяха уважението си, но майка му беше безнадежден случай.

— Мислех си — тихо подхвърли Джеф докато пътуваха към магистралата, — че може би трябва да си сложим еврейски шапчици на главите по време на сватбата ни.

— Ти си отвратителен и непочтителен… Няма ли да престанеш? И как можа да наемеш такава кола? — Тя се разсмя. — Нищо свято ли няма за теб?

Преструваше се, че го обвинява, но и двамата се смееха. Джеф я целуна. Нямаше търпение час по-скоро да се приберат у дома, за да я люби. Единствено чувството му за благоприличие го възпираше от импулса да я обладае на задната седалка на скандалната бяла лимузина.

Двамата се притиснаха един в друг и изминаха останалия път сгушени в прегръдките си. Никой не го изрече на глас, но и двамата бяха прекарали отвратителен уикенд.

— Съжалявам, Алегра. Не разбирам защо не можах да предвидя това. Сигурно е някаква форма на отричане на действителността от моя страна. Може би трябва да направя няколко посещения на доктор Грийн, за да се покая.

— Мисля, че самият факт, че си оцелял през всичките тези години, е просто забележителен — с възхищение отбеляза Алегра. Мери Хамилтън бе най-студената жена, която бе срещала през живота си. А Джеф бе съвършено различен.

— Тя никога не ми е обръщала кой знае какво внимание, а баща ми много приличаше на Саймън.

— Сигурно това те е спасило — разумно заключи Алегра.

По време на полета до дома разговаряха за други неща, а когато стъпиха в Калифорния и стигнаха до Малибу, и на двамата им се прииска да коленичат и да целунат земята под краката си. Първото нещо, което направиха, бе да се вкопчат в прегръдките си и нетърпеливо да разкъсат дрехите си. Така и не успяха да стигнат до спалнята. Любиха се на дивана във всекидневната с неизпитвана до този момент жар и страст. Потискащата обстановка, в която бяха прекарали последните два дни, едва не ги бе довела до лудост. Алегра никога преди не бе изпитвала толкова силна радост, че отново си е у дома. Беше далеч от майка му и за известно време поне нямаше да й се налага да се среща с нея отново.