Даниел Стийл
Сватбата (7)

Глава 7.

В сряда сутринта Алегра се зае със задълженията си. Стори й се, че денят се проточи безкрайно дълго. Имаше уговорени срещи в различни части на града, после късен обяд и най-накрая — вечеря с данъчен адвокат, който работеше за един от клиентите й. Денят се оказа твърде дълъг.

Алегра излезе от ресторанта и тръгна по Мадисън авеню пеша, за да подиша малко чист въздух, и за хиляден път от сутринта се замисли за Джеф.

Беше проявила твърдост, която едва не я бе убила, но бе издържала без да му позвъни. Не можеше да разговаря с него. Чувствата им бяха твърде болезнени, а онова, което ги привличаше един към друг — прекалено силно. Опасно бе да се заиграва с огъня, който пламтеше в душите им.

Докато вървеше по улицата, Алегра надникна нехайно в една книжарница и го видя. Лицето му я гледаше от задната корица на книгата му, изложена на витрината. Тя спря, вгледа се напрегнато в изразителните му очи и против волята си влезе вътре и си купи един екземпляр.

Когато се прибра в хотелската си стая, тя остави книгата до себе си и прекара известно време, взирайки се в лицето му. След това стана и я прибра в куфарчето си.

Нямаше никакви съобщения — нито от него, нито от някой друг. Очакваха я цяла купчина факсове, резултат от дългите й разговори по телефона тази сутрин с Брам Морисън и Малаки О’Донован. Кармен бе оставила чрез Алис едно твърде загадъчно съобщение, в което ги известяваше, че е добре. Всичките й останали клиенти също се справяха задоволително в нейно отсъствие. Само при Брам бе възникнал проблем — получена бе странна заплаха срещу едно от децата му. Заплахата била съобщена по телефона, но икономката, испанка, не разбрала почти нищо от казаното от мъжа, освен че думите не звучали никак добре. Брам лично се обадил в полицията и осигурил охрана за двете си деца. Случваше се точно онова, за което бе говорила на Джеф, опитвайки се да му обясни онзи странен свят на безкрайни проблеми, договори, заплахи, трудни решения, турнета, всевъзможни лицензи и безкрайни преговори.

Тази вечер Алегра не можа да намери утеха в работата си. Можеше да мисли единствено за Джеф. В десет часа вечерта той й позвъни.

— Как мина денят ти? — Опитваше се да говори нехайно, но бе силно изнервен, а дланите на ръцете му лепнеха от пот. Фактът, че може да чува гласа й, но не му бе позволено да я вижда, го правеше неописуемо нещастен.

— Добре. — Алегра му разказа за Брам — за предстоящото турне и за заплахата — а Джеф си помисли, че заплахата срещу децата на Брам е отвратителен акт на насилие.

— Тези хора са болни. Би трябвало да ги напъхат в затвора до един. Какво още прави днес? — продължи да разпитва Джеф, а тя погледна тъжно към куфарчето си в другия край на стаята.

— Купих си книгата ти.

— Наистина? — По гласа му пролича, че е доволен. Настроението му се подобри, когато си даде сметка, че тя наистина е мислила за него. — И защо го направи?

— Исках да имам твоя снимка. — Говореше като малко момиченце и той се разсмя, помислил си, че би предпочел в този момент да е до нея, за да може да я прегърне.

— Бих могъл да дойда при теб, за да ме видиш на живо — с надежда предложи Джеф и този път тя бе тази, която се разсмя.

— Не мисля, че трябва да го правим.

— Как е Брандън? — попита той след кратко мълчание. Вече мразеше дори името на онзи тип, но бе любопитен да разбере дали Алегра му се е обаждала.

— Звъннах му преди малко, но не го намерих. Сигурна съм, че е изцяло погълнат от процеса.

— А какво ще стане с нас, Алегра? — тихичко попита Джеф. През целия ден не бе успял да се концентрира върху работата си, не можеше да мисли за нищо друго, освен за нея.

— Предполагам, че трябва да постоим разделени докато не се научим да се контролираме — заяви тя и Джеф се разсмя.

— Ще ти купя една електрошокова палка и ще ме удряш с нея всеки път щом се доближа до теб. Но те предупреждавам, че ще ти се налага да я използваш доста често.

— И аз не се чувствам по-добре от теб — призна си тя, но в гласа й все още се долавяше чувство на вина.

— Не бъди толкова строга към себе си, за бога! Та ти си само човек. Освен това постъпи правилно. Възпря ме. Изпрати ме далеч от теб. Каза ми, че не желаеш да ме виждаш повече.

Той продължи да изброява достойнствата й. Мразеше всичко, което Алегра му бе наложила да стори, но не можеше да не уважава смелостта и етичността й. Тя бе твърдо решена да остане вярна на мъжа, с когото бе прекарала две години от живота си.

— Да, вярно е. Направих всичко това — тъжно го поправи тя — след като те целунах. Неведнъж при това.

— Виж, госпожо адвокат, целувката не се признава за престъпление в тази страна. Успокой се малко. Та ние не живеем във Викторианска Англия. Ти наистина постъпи правилно и сега би трябвало да си доволна от себе си — напомни й Джеф, макар да му се искаше тя да не бе чак толкова вярна на Брандън.

— Не съм доволна. Нещастна съм и ти ужасно ми липсваш — призна му Алегра и двамата се разсмяха.

— Радвам се да го чуя — доволно заяви той. — Имаш ли много ангажименти, планирани за утре, или това няма никакво значение?

— Ще бъда доста заета, но това наистина е без значение.

— Така си и знаех — мрачно отвърна той. — Кога се връщаш в Ел Ей?

— В петък.

— Аз също. Не можем ли поне да вземем един и същи полет? Обещавам да не се държа скандално в самолета. — Тя се разсмя, но предложението му не й допадна особено. Защо само да се измъчват? Та те очевидно не можеха да стоят един до друг, без да се целуват.

— Не мисля, че идеята е добра, Джеф. Може би някой ден ще обядваме заедно в Ел Ей.

— Хайде, стига! — оплака се той. — Това са глупости! Ние заслужаваме много повече от това. Не можем ли поне да бъдем приятели? Това, което се случва с нас, е лишено от всякакъв смисъл. Та ти не си монахиня, за бога! И дори не си омъжена за онзи тип.

Що се отнасяше до Джеф, той предполагаше, че сватба изобщо не се очаква. Алегра обаче все още не бе проумяла това. А когато най-после прозре истината и се освободи, само един Господ знае къде ще е Джеф тогава и с какво ще се занимава. В живота бе от особено значение да се подбере подходящият момент и той нямаше никакво намерение да се отказва от възможността да я вижда до момента, в който тя най-сетне разкара Брандън. Ако се съдеше по начина, по който се развиваха отношенията им, това би могло да отнеме години.

— Алегра, нека се видим поне веднъж преди да отпътуваме. Моля те! Имам нужда да те видя…

— Въпросът не е до нужда, а до желание — възрази тя.

— Ще вдигна голям шум, ако не се съгласиш. Ще дойда в хотела и ще се просна на пода на фоайето. Ще докарам файтона отново и ще се опитам да вкарам конете през въртящите се врати. — Винаги успяваше да я накара да се разсмее и да се почувства щастлива. — Какво се опитваш да ни причиниш, ти, глупаво момиче? Защо е всичко това?

— Защото трябва да удържа на думата си. Да остана вярна на поетия емоционален ангажимент към един човек, с когото се смятам за обвързана.

— Онзи тип дори не знае какво означава това и ти прекрасно го съзнаваш. Той не заслужава отношението ти. Аз също. Позволи ми поне да те изпратя на летището.

— Ще ти се обадя в Ел Ей — неотстъпчиво заяви Алегра.

— За да ми кажеш какво? Че не можеш да се виждаш с мен заради Брандън.

— Ти ми обеща да не ме притискаш — напомни му Алегра, почувствала се изведнъж изтощена до смърт.

— Излъгах — спокойно отвърна Джеф.

— Ти си невъзможен.

— Добре. Захващай се да четеш книгата ми. Или просто погледай снимката ми. Ще ти се обадя утре вечер.

— Няма да съм тук. — Опитваше се да го обезкуражи, макар да не го правеше с особено желание.

— В такъв случай ще звънна отново по-късно.

— Защо правиш това?

— Защото те обичам! — Последва дълго мълчание от нейна страна. Джеф стоеше и чакаше със затворени очи. Съзнаваше прекрасно, че не биваше да го казва. — Добре де, не те обичам. Та това си е чиста лудост. Но много те харесвам и бих искал да получа възможност да те опозная напълно. — От другия край на линията долетя несигурен смях. — Виж какво, Алегра Стайнбърг, ще ме побъркаш. Как смяташ да ме представляваш като мой адвокат, щом не желаеш да се виждаш с мен?

— Точно в този момент все още не са ти предложили никакъв договор — напомни му тя, а той й отвърна с престорен гняв.

— В такъв случай ми осигури някакъв. Що за адвокат си!

— Полудял. Благодарение на последния ми клиент.

— Добре де, давай! Върни се при него. И бездруго не искам да те виждам. Освен това си много слаба кънкьорка.

— Да, така е — през смях се съгласи тя, но и двамата с умиление си спомниха за предишната вечер, прекарана на пързалката.

На Алегра й бе трудно да повярва, че се е изтърколил само един ден, през който не е виждала Джеф. Имаше чувството, че от последната им среща е изминала цяла вечност. Как щеше да оцелее в Ел Ей, без да го вижда?

— Ти си чудесна кънкьорка — топло промълви той. — Освен това имаш още много прекрасни достойнства. И едно от тях е верността. Мога само да се надявам някой ден да попадна на жена като теб. Жените, с които съм се сблъсквал в живота си до момента, обикновено разбираха думата вярност в твърде широк смисъл и, кой знае защо, смятаха, че да си верен, означава да се срещаш с още половин дузина мъже или поне с възрастните жители на едно малко градче. Но, както и да е, ще ти се обадя утре вечер, госпожице Стайнбърг — учтиво настоя Джеф.

— Лека нощ, господин Хамилтън — сковано отвърна тя. — Желая ви утрешният ден да протече успешно и ползотворно. Ще се чуем вечерта.

Не можеше да му каже да не се обажда; прекалено много обичаше да разговаря с него, а и така имаше какво да очаква с нетърпение.

Което се оказа добре дошло, защото следващият ден бе просто ужасен.

Още от сутринта заваля проливен дъжд и бе невъзможно да се хване такси. В метрото възникна авария, когато Алегра най-после реши да се придвижи с него, а всичките й уговорени срещи или се проведоха със закъснение, или бяха отложени. Когато се върна в хотела си в шест часа вечерта, за да се преоблече, Алегра се чувстваше като мокър плъх. Тази сутрин бе получила покана от семейство Вайсман за вечеря, насрочена за седем и тридесет. Беше приела поканата най-вече защото се надяваше по този начин да отклони мислите си от Джеф и да се отърве от перспективата да прекара една самотна вечер в хотелската стая. Сутринта получи от него букет червени рози. Цветята извикаха усмивка на лицето й, но не сломиха решимостта й. След две години, прекарани с Брандън, Алегра бе убедена, че му го дължи. Освен това знаеше, че той й е безусловно верен. Имаше много недостатъци наистина, но непостоянството и женкарството не бяха измежду тях. Алегра обаче бе останала изненадана от самата себе си и от начина, по който бе реагирала на близостта на Джеф. Подобно нещо й се случваше за пръв път — никога преди не се бе чувствала така неустоимо привлечена от някой мъж.

На следващия ден се връщаше в Ел Ей, но от понеделник насам изобщо не бе разговаряла с Брандън. На няколко пъти му бе звъняла и бе оставяла съобщения, но той или беше извън кабинета си, или в съда, или на някакво заседание. Невъзможността да поговори с него я изнервяше допълнително, но Алегра бе решила, че това е нейното наказание заради факта че едва не му бе изневерила. Чувстваше се зле заради пламенната страст, с която бе отвърнала на целувките на Джеф. Освен това съзнаваше, че ако си бе позволила да се види с него още веднъж, сигурно нямаше да успее да устои на привличането помежду им. Изпитваше тъга, но и облекчение при мисълта, че няма да е в стаята си, когато той й позвъни по-късно тази вечер.

Сложи си червена вълнена рокля, пусна косата си свободно да се стеле по гърба й и навлече зимното си палто. Преди да излезе, опита отново да се свърже с Брандън, но й бе казано, че в момента е на заседание. Алегра помоли да му предадат, че се е обаждала, излезе от стаята си и забързано слезе във фоайето, за да помоли портиера да й повика такси.

Измина половин час преди той най-сетне да успее да й осигури кола. Алегра пристигна с известно закъснение на партито, но се оказа, че и повечето от останалите гости закъсняват, и то поради същата причина. Семейство Вайсман бяха поканили четиринадесет души на вечеря. Андреас вече й бе казал, че Джейсън Хавертън също е измежду поканените, както и още трима писатели, които Вайсман представлява.

Веднага щом пристигна, Алегра бе представена на една особено привлекателна млада жена. Тя беше много оспорвана феминистка писателка и бе сред клиентите на Андреас. Присъстваха още известен новинарски продуцент, кореспондент на „Ню Йорк таймс“, директорът на Си Ен Ен, придружен от съпругата, и една актриса, позната на майката на Алегра, която участваше в постановки на Бродуей.

Алегра се постара да поздрави всеки един от присъстващите преди да заеме отреденото й място. Актрисата беше много уважавана и изключително претенциозна — появата й бе отразена от всички присъстващи с подобаващо внимание. Едно типично нюйоркско събиране в тази толкова неприятна, дъждовна вечер.

Всички гости вече бяха пристигнали, с изключение на един. В този момент входният звънец иззвъня. Алегра вдигна поглед, когато гостът влезе в стаята, и мигновено си даде сметка, че трябваше да се досети и сама. Беше повече от очевидно. Но нито един от двамата не бе предположил, че може да се срещнат, и Джеф изглеждаше по-изненадан и от нея самата.

— Съдба — прошепна й той и я дари с леко иронична и пакостлива усмивка, а тя се разсмя, изпълнена с облекчение и радост, които не й се искаше да признае, макар да съзнаваше, че не е в състояние повече да се бори със самата себе си.

Тя му подаде ръка сякаш се виждат за пръв път.

— Ти знаеше ли? — тихичко я попита Джеф, когато се настани до нея на масата. Изглеждаше невероятно красив, а косата му все още бе влажна от дъжда.

— Не, разбира се — отвърна Алегра, а очите й заблестяха, отразили в себе си всички онези чувства, които се опитваше да потисне.

Джеф едва се сдържа да не я целуне пред всичките гости на семейство Вайсман.

— Признай си! — подкачи я той. Очевидно искрено се забавляваше. — Ти ли организира всичко? Не се смущавай да ми кажеш истината. — Алегра го изгледа лошо, а той се разсмя, наведе се към нея и я целуна по бузата, след което отиде да си сипе уиски с вода.

Върна се мигновено и двамата прекараха известно време сами, потънали в спокоен разговор. Усамотението им бе нарушено от Джейсън Хавертън, който се приближи до тях. Той бе изключително доволен от договора, който бяха подготвили, а лошите му предчувствия, свързани с филмирането на една от книгите му, в голямата си част бяха пропъдени от Алегра.

— Тя е голяма работа — с възхищение изрече възрастният мъж, когато Алегра ги остави двамата с Джеф и отиде да поговори с Андреас. — Много си разбира от работата и изглежда страхотно. — Писателят отпиваше джин с тоник и непрестанно сипеше хвалебствия по адрес на Алегра.

— Аз току-що я наех за мой адвокат — заяви Джеф, развеселен от разговора.

— Ще останеш доволен — увери го възрастният мъж.

— Надявам се — отвърна Джеф и в този момент Алегра се върна при тях.

Вечерта бе изключително приятна и интересна и Алегра си помисли, че това е идеалният начин да приключи престоя си в Ню Йорк.

Когато дойде време за сбогуване, Джеф си тръгна заедно с нея. Алегра се бе отказала да го държи на разстояние и не виждаше нищо по-естествено от това да прекара тази последна вечер в неговата компания. А той беше невероятно щастлив от решението й. Изглеждаше много горд, когато си тръгна заедно с нея.

— Искаш ли да отидем да пийнем по нещо някъде? — безобидно попита той. — В случай че ми имаш доверие, разбира се. — Очите му преливаха от нежност и обич.

— Проблемът никога не е бил в теб. — Тя вдигна поглед към него и се усмихна. — А в мен.

— Мисля, че и двамата сме еднакво виновни. Искаш ли да ми погостуваш малко в апартамента на майка ми? Намира се само на три преки оттук. Обещавам ти да се държа прилично. Можеш да си тръгнеш незабавно, ако решиш, че нещата излизат извън контрол.

— Думите ти определено звучат заплашително. — Алегра се разсмя на уговорките му. — Би трябвало да сме в състояние да се справим без да се страхуваме един от друг, не смяташ ли?

Истината обаче бе, че нито един от двамата не беше сигурен в това, докато вървяха по Пето авеню към апартамента на майка му и се гушеха под един чадър.

Духаше силен вятър, който едва не отвя Алегра докато влизаха във входа на жилищния блок. Сградата много приличаше на онази, в която живееше семейство Вайсман. На всеки етаж имаше по един апартамент. Всеки апартамент разполагаше с индивидуално фоайе, в което спираше асансьорът. Сградата беше малка, но апартаментите бяха достатъчно просторни, а разположението им бе такова, че от прозорците им се разкриваше прекрасен изглед.

Фоайето пред апартамента на майка му бе облицовано с черен и бял мрамор. В единия му ъгъл имаше старинни маса и стол, които тя бе купила от един търг в Кристис. Самият апартамент бе препълнен с английски антики. Дамаските и драпериите бяха от светложълт брокат, сива коприна и елегантен крепон. Всичко бе красиво подредено и изпипано, но общата атмосфера бе твърде неприветлива и пуританска. Единствено малкият кабинет, в който имаше кожен диван, се оказа достатъчно уютен и удобен и Джеф я покани точно в него. Всъщност това беше единствената стая, която наистина му харесваше.

Алегра взе една снимка на майка му и я разгледа с интерес. Беше висока и слаба жена и приликата й със сина й бе очевидна. Но очите й бяха тъжни, а тънките й устни сякаш никога не се усмихваха. Не изглеждаше особено забавна жена и Алегра установи, че й е трудно да я сравнява с Джеф, който обикновено преливаше от смях и веселие.

— Изглежда много сериозна — учтиво отбеляза Алегра. Тази жена бе толкова различна от близките й, които постоянно се усмихваха, смееха се, крещяха от възторг, разговаряха. А и нейната майка бе много по-красива.

— Наистина е сериозна. Струва ми се, че не е преживяла и един щастлив ден след смъртта на баща ми — обясни на Алегра той.

— О, боже, толкова е тъжно! — На Алегра обаче й се струваше, че майка му си е била такава през целия си живот.

— Татко беше човекът с чувство за хумор в семейството.

— Моят също е такъв — отвърна Алегра, а след това си спомни, че Джеф го познава.

Тя седна на дивана до него с чаша вино в ръка и протегна напред дългите си крака към огъня, който Джеф напали. Седмицата се бе оказала много натоварена и Алегра беше уморена, но не можеше да не отбележи и прекрасните мигове на забавления, сред които се открояваха разходката с файтона, посещението на ледената пързалка, а дори и днешната вечеря у семейство Вайсман. Според разпределението на домакините те трябваше да седят един до друг и това им бе донесло неизмеримо удоволствие. Джеф седеше от едната й страна, а Джейсън Хавертън от другата — приятна и забавна компания, която поддържаше изключително интересен и оживен разговор.

— Прекарах изключително приятна вечер — въздъхна Алегра. Наблюдаваше Джеф, който се занимаваше с огъня и се наслаждаваше на простичкия факт, че са заедно. — А ти?

Той се обърна да я погледне, а на лицето му бавно изгря щастлива усмивка.

— Очевидно е, че и аз си прекарах страхотно. Знаеш ли, странно е, но се чудех дали и ти ще си поканена на вечерята, само че дори не се и осмелих да те попитам. Боях се, че може да не отидеш, ако знаеш, че и аз ще бъда там. Щеше ли да отидеш, ако знаеше?

Тя сви рамене, а след това кимна.

— Вероятно. Макар че дори не смеех да се надявам, че ще бъдеш там. Тази покана някак си реши проблемите вместо нас, нали?

Беше изпитала огромно облекчение, когато внезапно го видя у семейство Вайсман. Сърцето й подскочи от радост в мига, в който го зърна. И макар постоянно да си повтаряше, че се държи неразумно, Алегра съзнаваше, че повече не е в състояние да контролира чувствата си. И въпреки всичко не можеше да се отърси и от мисълта за Брандън, който като призрак се спотайваше там някъде около тях.

— И сега какво? — попита я Джеф. Седна до нея с чаша вино в едната ръка, а с другата я прегърна през раменете. Усещаха се невероятно комфортно един с друг и това продължаваше от деня на първата им среща. И сега Алегра се чувстваше съвсем на мястото си, седнала на дивана в апартамента на майка му.

— Предполагам, че ще се върнем у дома и ще изчакаме, за да видим как ще се развият събитията — честно му отговори тя. — Струва ми се, че дължа на Брандън някакво обяснение.

Не би могла повече да отрича този факт. Усещаше, че е длъжна да му разкаже за случилото се. Тазвечерната й среща с Джеф я бе накарала да осъзнае, че не би могла да премълчи всичко.

— Имаш намерение да му разкажеш за нас? — Джеф изглеждаше шокиран.

— Може би. — Алегра все още не бе решила окончателно. — Може би ще трябва само да му доверя притесненията си от факта, че е възможно да бъда толкова силно привлечена от друг мъж. Това определено подсказва какво точно липсва във връзката ни с Брандън.

— Откровено казано, смятам, че трябва да запазиш страховете и притесненията си в тайна. Постарай се да си дадеш сметка какво точно изпитваш към него, какво искаш и какво не получаваш, а след това си направи съответните изводи.

Наистина имаше от какво да се тревожат, но и двамата като че ли вече се умориха да мислят за това. Затова насочиха разговора си към съвсем различни теми — новата му книга, следващия му филмов договор. Тази вечер бе приел няколко съвета по темата от Джейсън, макар че целият разговор всъщност бе инспириран от Алегра.

Джеф бе силно развълнуван от перспективата да започне работа върху новата си книга. Довършването на филмовия сценарий го вълнуваше далеч по-малко. Намеренията му бяха да се установи трайно в Малибу и да се залови за работа веднага щом се върне в Ел Ей. Не планираше нищо специално за уикенда.

— Ами ти? — с интерес я попита той.

Огънят пращеше и те и двамата се почувстваха леко сънливи от топлината. В малката стая беше уютно и приятно и Джеф с усмивка си даде сметка, че му е изключително приятно да я вижда в този дом. Апартаментът на майка му винаги му се бе струвал твърде строг и студен. А сега се радваше на Алегра, която седеше свита на дивана до него.

— Трябва да организирам работата си за следващата седмица. — Предстояха й преговори по новия филм на Кармен, а освен това искаше да убеди и Алън да приеме едно предложение. Трябваше да се погрижи за още много проекти — някои от тях важни, други — не чак толкова. Не можеше дори да си представи купчината документи, натрупали се на бюрото й по време на дългото й отсъствие. — Предполагам, че в събота ще работя, а вечерта може би ще отида на вечеря у родителите ми. В неделя пък ще се видя с Брандън.

— И толкова? — Той изглеждаше изненадан. — Той няма ли да дойде с теб на вечерята у родителите ти в събота вечерта? — Изглеждаше шокиран, когато я видя да клати отрицателно глава. — И няма да те посрещне на летището?

— Не може. По средата на сериозен процес е. Спомена, че ще му се наложи да работи цялата събота. И не иска да го разсейвам.

Джеф повдигна многозначително едната си вежда и отпи глътка вино.

— А аз с удоволствие бих се оставил да ме разсейваш, Алегра. — Той се усмихна. — Обади ми се, ако се почувстваш самотна. — Не каза обаче нищо друго и двамата повече не споменаха Брандън.

Останаха дълго на дивана, седнали един до друг. Държаха се изненадващо добре до момента, в който той отиде да вземе лед от кухнята. Алегра го последва в безупречно чистото и подредено помещение. Майка му очевидно бе вманиачена на тема чистота и прислужницата полагаше огромни усилия, за да поддържа установения ред в присъствието на Джеф. Той остави леда на мивката и я погледна и този път не можа да се въздържи — направи една голяма крачка към нея и я взе в прегръдките си. Почувства, че тя трепери в ръцете му, усети краката й, притиснати към неговите, и цялото му тяло сякаш се разтопи от желание.

— О, Господи, Алегра… Не зная как можеш да ми причиняваш това…

В живота си бе имал безброй жени, но никоя не му бе въздействала по този начин. Може би всичко се дължеше на разочарованието, че не може да я има за момента, а може би и за в бъдеще — имаше нещо сладко–горчиво в несподеления копнеж, който изпитваха и двамата. Устните му намериха нейните и миг по-късно тя подпря гръб на стената, а той се притисна с все сила към нея. Алегра обаче не възрази. Желаеше го. Но той все още бе забранен плод и тя знаеше, че не може да го има.

— Мисля, че трябва да спрем — неубедително промълви тя. Гласът й бе предрезгавял от желание. Джеф бавно се отъркваше в тялото й и тя се извиваше, за да отговори на ласките му. Лицето й и шията й пламтяха, а той я целуваше безспир, обхванал гърдите й с шепи.

— Не съм сигурен, че мога да понеса това… — простена той, когато Алегра се опита да го принуди да спре, а той просто не можа да й се подчини веднага.

След това много бавно и мъчително Джеф си възвърна здравия разум. Усилието беше прекалено мъчително, но той го направи заради нея, защото бе убеден, че тя желае именно това. Устните им обаче все още се докосваха, едната й ръка бавно се плъзна надолу по крака му в сладостно мъчителна ласка.

— Извинявай — дрезгаво прошепна Алегра.

— Ти също — отвърна Джеф, разкъсван от желание да я обладае още тук, на кухненския под, на дивана, на масата, навсякъде из смълчаните, потънали в тишина стаи на апартамента на майка му. — Не съм сигурен колко пъти още ще мога да постигна това.

— Може би няма да ти се наложи — тъжно заяви Алегра. — Ще се виждаме за обяд в Спаго в Ел Ей. А там ще можем единствено да разговаряме.

— Колко жалко. Това повече ми харесва — подразни я той, нежно докосна гърдите й, а след това я целуна отново.

— Но така само се измъчваме взаимно — нещастно заключи тя.

В определен смисъл всичко това й се струваше изключително глупаво и тя не можеше да не се пита дали и Брандън би постъпил толкова почтено в подобна ситуация.

— Но пък е забавно — заяви Джеф и се усмихна накриво — по някакъв твърде перверзен начин. Въпреки това не бих искал да продължаваме все така — додаде той и я погледна право в очите.

Алегра се зачуди дали това не беше някакво предупреждение.

Джеф й показа стаята си — типично мъжка стая със зелени завеси на райе, претъпкана с всевъзможни английски антики. Двамата все пак успяха да устоят на привличането на леглото, което си беше истинско чудо, което обсъдиха през смях, докато той й показваше останалата част от апартамента.

Джеф я върна в хотела малко след полунощ. Качи се с нея до стаята й и този път влезе вътре. Настани се на канапето, а Алегра му показа книгата му. Беше я подпряла така, че да може постоянно да вижда снимката му.

— Ние и двамата сме луди, знаеш ли? Аз те преследвам като побъркано хлапе, а ти запълваш времето си, взирайки се в снимката ми…

Изминалата седмица се бе оказала твърде странна и необикновена и за двамата и те по някакъв необясним начин имаха чувството, че са били на съвместно околосветско пътешествие — ежедневните им задължения и отговорности бяха безкрайно далечни и нереални. А какво ги очакваше след завръщането им у дома, щеше да покаже единствено бъдещето. Точно в този момент им беше трудно да си го представят дори.

Джеф не остана дълго. Вече бяха пили достатъчно, казали си бяха всичко, което можеха, и сега не им оставаше нищо друго, освен да се сбогуват, за известно време поне, или никога повече да не се разделят. Бяха стигнали до този пределен момент твърде бързо. Беше се случило по-бързо, отколкото бяха очаквали, но ето че бе дошъл мигът, в който трябваше да решат дали да се разделят завинаги, или да се възползват от момента и да останат заедно. И двамата обаче съзнаваха, че и двата изхода щяха да бъдат твърде болезнени и мъчителни.

Джеф трябваше да събере всичките си сили и воля, за да се изправи. Остана така дълго време, без да сваля поглед от лицето й, а след това я взе в прегръдките си. Искаше да остане с нея, да я закриля, да се грижи за нея и да я подкрепя, но и двамата знаеха, че е невъзможно.

— Обещай ми, че ще ме потърсиш, ако имаш нужда от нещо. Не е нужно да правиш нищо в замяна. Не е необходимо да слагаш край на връзката си с него, ако не го желаеш. Просто ми се обади, ако имаш нужда от мен.

— Ще го направя. Но искам и ти да ми обещаеш същото — тъжно рече Алегра.

Последните им мигове заедно много напомняха сбогуване и никой от двамата не можеше да е сигурен, че след време случилото се между тях няма да се окаже просто един приятен спомен за няколкото снежни дни, прекарани в Ню Йорк, и за среднощната разходка с файтон.

— Ще ти се обадя, когато получа първата заплаха срещу мен — ухили се Джеф. — Грижи се за себе си — додаде загрижено той. Тя го изпрати до вратата и той я прегърна отново, затвори очи, допря лице до косата й и вдиша аромата на парфюма й. — О, Господи, ужасно ще ми липсваш.

— И ти на мен. — Алегра дори не беше сигурна какво точно прави. Вече всичко й се струваше безсмислено. Опитваше се да постъпи правилно, но онова, което се получаваше като резултат, й изглеждаше безкрайно глупаво.

— Ще ти се обадя, за да проверя как я караш. — Щеше да й даде няколко дни, за да се успокои, а след това щеше да я потърси в офиса й.

И после изведнъж думите сякаш станаха излишни. Те само се прегръщаха и се целуваха и най-накрая Джеф си тръгна.

Алегра затвори вратата след него, седна на леглото и се разплака. Той вече й липсваше.

Малко след това телефонът иззвъня, но тя не го вдигна. Твърде много се страхуваше, че може да е Брандън.